PROFILPELAJAR.COM

Георги Тодоров
	Георги Тодоров
български военен деец
Звание	Генерал от пехотата
Години на служба	1879 – 1919
Род войски	пехота
Битки/войни	Бой при Булаир; Битка при Калиманци; Първа световна война; Сръбско-българска война; Балканска война; Междусъюзническа война
Награди	Pour le Mérite; Военен орден „За храброст“; За военна заслуга; „Свети Александър“; Орден „Стара планина“; „За заслуга“
Образование	Академия на Генералния щаб; Национален военен университет; Болградска гимназия
Дата и място на раждане	10 август 1858 г. Болград, Княжество Молдова (днес в Украйна)
Дата и място на смърт	16 ноември 1934 г. (76 г.) София, Царство България
	Георги Тодоров в Общомедия

Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Тодоров.

Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан, на софийския кмет Мартин Тодоров, на съдебния лекар Атанас Теодоров и на инж. Михаил Балански.^[1]

Биография

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Семейството на дядо му, Марин Тодоров, след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се установява в Болград. Той е терзия, занаят, който наследява най-големият му син Стоян. Стоян Тодоров отваря дюкян. Той се жени за Мария Грекова, дъщеря на търговеца Панайот Греков – един от попечителите на Болградската гимназия и спомоществовател за издавания от Георги Раковски вестник „Дунавски лебед“. Георги Тодоров има четирима братя и една сестра.^[1]

През 1859 г. семейството му се премества в село Кубой, където завършва началното си образование. В 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество „Съзнание“.^[1]

Руско-турска война (1877 – 1878)

По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен в подофицерски чин.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Назначен е като адютант на началника на Западния отряд в Берковица. След това е изпратен в Източна България, за да се справи с появилите се разбойнически банди. Премествен е във Видин, където е младши офицер в Първа рота на Десета видинска дружина. Няколко месеца по-късно е назначен за адютант във Военното училище, а след това – помощник-началник на отделение в Министерство на войната.^[1] Завършва офицерската школа в Ораниенбаум, Русия.^[2]

На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Разпределен е на строеви стаж в Първи лейбгренадирски полк. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Поема командването на Ловчанската запасна дружина^[2]. На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.^[1]

Сръбско-българска война (1885)

При избухването на Сръбско-българската война (1885) е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк, а скоро след това от 16 октомври е началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.

След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на 1-ва дружина от 1-ви пехотен софийски полк^[2]. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. Два месеца по-късно същата година е възстановен^[2]. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор и е назначен за инспектор на класовете от Военното училище^[2]. Чете лекции по география на България на курсантите. От 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.

През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи като началник-щаб на 6-а пехотна бдинска дивизия^[2]. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1897 г. е назначен за командир на 20-и пехотен добруджански полк, на която длъжност е до 1905 година (7 години).^[2] Докато полкът квартирува в Разград, полковник Тодоров става съосновател на местното културно дружество „Лес“.^[3] През 1905 г. е назначен за командир на 1^-ва бригада 6^-а пехотна бдинска дивизия, на която длъжност е в продължение на 5 години. От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на 7^-а пехотна рилска дивизия с щаб в Дупница.^[1] Командва дивизията в продължение на 5 години.

Балкански войни (1912 – 1913)

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната се завръща в щаба на дивизията в Дупница. От 5 април 1915 г. става инспектор на II военно-инспекционна област – Пловдив.^[1]

Първа световна война (1915 – 1918)

На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия. Към началото на войната е началник на 2-ра военно-инспекционна област^[2].

През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата. От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията е генерал-адютант на цар Борис III.^[4] Като главнокомандващ на Действащата армия е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише:

„

„Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля“^[5]

“

Последни години

В края на ноември 1918 г. е назначен за генерал адютант на цар Борис III. На 20 август 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926 – 1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.^[6] Член е на Съюза на запасните офицери в България, член на управителния съвет на мина „Перник“ и председател на фонда „Свети Врач“, основан по негова инициатива^[2].

Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София. Опелото е извършено на 18 ноември в църквата „Свети Седмочисленици“ от Софийския митрополит Стефан.^[1]

Обществена дейност

В 1916 година генерал Тодоров създава градския парк в Свети Врач. Под негово ръководство войници от Втора армия засаждат фиданки от бял и черен бор.^[7] Специално са донесени и засадени кедър и японска акация. Построени са офицерска баня, открит басейн за гражданите, мраморна чешма в центъра на града и паметник с имената на загиналите от Втора армия. По време на Първата световна война, докато щабът му е в село Левуново (1916), по молба на свещеника е възстановена църквата „Свети Георги“ и са поставени паметни плочи с имената на загиналите от Втора армия. Построена е и чешма паметник.^[1]

Инициатор е за построяването на санаториум за ветераните от войните в Овча купел, София. Довършва и строителството на Офицерския клуб в Дупница.^[1]

Генерал Георги Тодоров е член на българския народен съюз „Кубрат“. През 1927 г. е посветен в масонската ложа „Светлина“.^[1]

Памет

На 11 април 1915 г. е удостоен със званието Почетен гражданин на Дупница. На негово име е наречена гара Генерал Тодоров и село Генерал Тодоров (край Петрич), както и улици в Дупница, София (Карта), Благоевград, Сандански и Петрич.^[1]

През 2009 г. Община Дупница откупува архивни материали на ген. Тодоров и ги предава на Историческия музей в града.^[1]

Военни звания

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (13 август 1887)
Подполковник (1892)
Полковник (1896)
Генерал-майор (1910)
Генерал-лейтенант (1 август 1915)
Генерал от пехотата (15 август 1917)

Награди

Военен орден „За храброст“ II, III и IV ст., 2-ри клас
Орден „Св. Александър“ I ст. с мечове по средата, IV ст. и V ст. без мечове
Народен орден „За военна заслуга“ III ст. на военна лента
Народен орден „За военна заслуга“ I ст. с военно отличие и брилянти (1919)
Орден „За заслуга“ на обикновена лента
Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно^[8]
Орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги (златен), Турция, (18 декември 1915)^[9]
Орден „Pour le Mérite“, Германска империя
Железен кръст I и II клас, Германска империя
Орден „Желязна корона“, Австрия
Орден „Леополд“ I степен, Австрия
Орден „Св. Станислав“ I степен, Руска империя
Кобургски орден I степен с мечове

Библиография

Тодоров, Г., Действията на летучия отряд във войната, София, 1910

Бележки

↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н Китанов, Александър. Фотодокументален албум. Документи и снимки за Първата световна война от архива на ген. Георги Тодоров. София, Исторически музей – Дупница, Македонски научен институт, 2019. ISBN 978-619-7377-08-8. с. 3 – 13.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и Епопея на българския воинъ, т. 2, София, 1929, с, 102 - 104 (Военна библиотека № 2)
↑ Юбилейна книжка на разградското дружество „Лес“ по случай 25 - годишнината му, печатница Ал.Иванчев, 1926 г., стр. 6.
↑ Йотов, Петко, Добрев, Ангел, Миленов, Благой. Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918): Кратък енциклопедичен справочник. София, Издателство „Св. Георги Победоносец“, 1995.
↑ Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 237
↑ Георгиев, Георги. „Вътрешната македонска революционна организация и дейността на генерал Георги Тодоров като Петрички окръжен управител 1926 – 1927 г.“. Списание „Македонски преглед“, кн. 4, София, 2015, стр. 67 – 78.
↑ Узунова, Мария. Градски паркове и градини лед Освобждението, Минало, бр. 1, 2013, с. 29 – 31.
↑ Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.
↑ Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914 – 1918), София 2004, с. 517

Източници

Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, стр. 107 – 108
Йотов, Петко, Добрев, Ангел, Миленов, Благой. Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918): Кратък енциклопедичен справочник. София, Издателство „Св. Георги Победоносец“, 1995.
Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., стр. 214 – 215