Чепеларе е разположен в планински район в Родопите и със своите 1232 m надморска височина е вторият най-високо разположен град в България след Доспат. Градът се намира на главния път Пловдив – Смолян, на 26 km северно от областния център Смолян, на 70 km южно от Пловдив, на 11 km северно от курортния комплекс Пампорово и на 217 km от столицата София. Има умерено континентален климат. Снежната покривка се задържа между 80 и 120 дни в годината, а средната ѝ дебелина достига 30 – 80 cm. През града протича река Чепеларска и в нея се влива Камбурска река.[2]
История
В долината на Чепеларе са намерени предмети и некрополи от епохата на неолита (VІ – V хилядолетие пр. н. е.), могилни некрополи от ІV – V век сл. н. е., гробници на българи християни от ХІІ – ХІV в. и др. През V – VI в. сл. н. е. славяните основават в района селище, съществувало до XIV в., когато е унищожено от османските турци. Първите заселници на мястото на днешния град са отпреди около 300 години. Съвременното селище е основано в началото на XVIII в. Основен поминък на населението са били животновъдството и някои занаяти. Част от мъжете ходели по Беломорието като строители и рибари. Населението дава организиран отпор на честите нападения от кърджалиите. В района на Чепеларе през 1878 – 1879 г. е действала Тракийската революционна българска дружина на капитан Петко войвода.
Действия на отряда на капитан Петко войвода.
След Освобождението от османско владичество Чепеларе се развива като културно-просветен и стопански център в региона на Средните Родопи.[2][3]
Недялко Килев, Щерю Георгиев, неизвестен и Атанас Тропчов (Тропчев), Чепеларе, 1899 г.Андон Дечев, Вълчо Сарафов и Иван Славов, 1900 г.
На 1 октомври 1899 г. в Чепеларе се основава дружество на Македонската организация с председател Георги Мерджанов, подпредседател Петко Антонов Разсуканов, касиер Атанас Гергинов и секретар Тодор Чичовски. Чепеларе е избрано от Върховния комитет за седалище на ІV пограничен пункт, който да осигурява контакта с Беломорието. Началници на пункта са Вълчо Сарафов (1899 – 1901 г.), Константин Антонов (1901 – май 1902 г.) и Петър Кузманов. Чепеларският пункт получава от Върховния комитет материали за препращане през границата, като за целта са изградени три тайни канала – през Проглед, Широка лъка и Манастир. До пролетта на 1900 година в Чепеларския пункт Върховният комитет складира 400 пушки „Крънка“ и 50 сандъка с патрони, които в следващите месеци по тайните канали са прехвърлени в Османската империя.[4]
През 1880 г. се открива пощенска станция и е прокаран телеграф. През 1921 г. градът е електрифициран. Местното туристическо дружество е основано през 1934 г. и носи името „Студенец“. През 1950 г. е създаден пещерен клуб.[5]
Първата скиорска школа в Чепеларе е открита през 1954 г. Нейните кадри постигат първите успехи в ски дисциплините за България. През 1970 г. се провежда първото ски-състезание за Купата на Чепеларе.[3]
Чепеларе е обявен за град с Указ № 546 от 15.9.1964 г. заедно с други селища във връзка с 20-годишнината от смяната на властта на 9 септември1944 г. От тогава на тази дата периодично се отбелязва в града с културни събития. През 2018 г. е съвместена с Националните хайдушки празници „Капитан Петко войвода“. На 14 и 15 септември 2019 г. тържествено се чества 55-годишнината от обявяването на Чепеларе за град с концерт и прожекция на филма „Да знаем и помним Чепеларе през вековете“ за историята на селището.[5]
По данни на ГРАО към 15 септември 2023 г., в града живеят 4769 души по настоящ адрес и има 4999 жители по постоянен адрес.[7]
Лифтът за ски-пистата „Мечи чал“
Символи
Гербът на Чепеларе изобразява светилник с пламък на червен фон, планина със снежинка на зелен фон и ски, които разделят двете половини на герба. Цветовете са препратка към знамето на България.
Знамето на Чепеларе
Спортни и природни забележителности
В непосредствена близост до Чепеларе се намира ски-зоната Мечи чал, част от която е най-дългата и една от най-добрите писти за алпийски ски в България. Изградените писти са с обща дължина 20 km. Днес пистите и съоръженията са изцяло обновени и маркирани съгласно Европейските стандарти:
Има 4-седалков лифт с капацитет 2000 души на час. С него разстоянието 2700 m от гр. Чепеларе до връх „Мечи чал“ се изминава само за 9 минути.
Пистата за напреднали – „червена“, е с дължина 3250 m. Тя е оборудвана с най-модерната в България система за изкуствен сняг – Johnson Controls, която с 47 оръдия може да покрие пистата за 100 часа при температура от –3 градуса.
За скиори и сноубордисти е изградена „червена трудна“ писта с дълбок сняг и дължина 1,2 km.
За средно напреднали има „зелена“ писта с дължина почти 6 km и няколко по-къси писти с различна трудност.
За първи път в България в курорт Чепеларе пистите са оборудвани с безплатен безжичен интернет и се използва специална система за пропуск на туристите, с която се осигурява плавният достъп до лифта без струпване на скиори в най-натоварените часове на деня.[2][3]
Входът на Музея на родопския карстЧиталище „Родопска искра“ с Музей на ските и ски-спорта
Създаден е през 1998 г. след като Екатерина Дафовска печели първия златен медал за България от зимна Олимпиада. Намира се в читалище „Родопска искра“. Представя богатата история и развитието на ски спорта в града, победите и наградите на скиорите. Показани са ски, обувки и други спортни принадлежности на състезателите от дружество „Рожен“ през над 100-годишната му история.[8]
Стоян Савов Ишпеков (1959) – професор в Аграрен университет – Пловдив, доктор на техническите науки, машинен инженер.
Редовни събития
Празник на град Чепеларе – 24 май. Културните и спортни прояви по случай празника се организират през целия месец, от Деня на труда 1 май до Деня на детето 1 юни
Конкурс „Нова българска народна музика 7/8“ – през юни
Национален фестивал за шлагера и стара градска песен „Полъх от минали мечти“ – в края на последната седмица на юни (29.6 – 1.7.2018). Той е единствен по рода си за региона на Родопите.
Планинско бягане на връх „Мечи чал“ – септември 2017, 2018
↑Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 300 – 301.
.jpg)
