Основният клон на Висконти доминира политическата сцена на Северна Италия до 1447 г. – до смъртта без законни наследници на Филипо Мария Висконти. Висконти са заменени от Сфорца чрез брака на Франческо Сфорца с Бианка Мария Висконти – извънбрачна дъщеря на последния херцог.
Както в миналото, така и в настоящето членовете на това семейство заемат важни длъжности като архитекти, археолози, архиепископи, кардинали, режисьори, актьори, командири, войници, поети, художници, спортисти и певци.
Гербът е със сребърен фон. На него има виеща се синя пепелянка със златна корона, поглъщаща тъмен мавър. Девизът им е Vipereos mores non violabo.
История
Произход
Висконти са господари на Масино – стратегическо място по западните хълмисти местности на езерото Маджоре и река Тичино, където са архиепископскивасали от XII век. Фамилното им име произлиза от латинското vice comitis, което означава „наместо графовете“, т.е. „вицеграфове“, от латинското vice (аблатив) „на мястото (на)“ и comes, генитивcomitis „граф“ (първоначално „другар, придружител“) – израз, който обозначава васал и другар в оръжието на краля или на императора, в този случай Императора на Свещената Римска империя.[1] В историческите документи често се повтарят двама основатели на семейството: Ерипрандо Висконти и Валдерико Висконти (от 863 г.).[2]
В исторически план се смята, че Висконти са едно от семействата капитанеи, което архиепископЛандолфо II да Каркано (979 – 998) инвестира с феоди, наречени caput plebis. Свързаната с това документация датира от 1157 г. и показва, че Висконти са били собственици на капитанската власт над Марлиано (днешно Мариано Коменсе). Още преди 1070 г. обаче те получават обществената длъжност на виконт, която след това става наследствена за всички техни мъжки наследници.[3] С функцията на виконти или викарии на графа е свързано и приемането на инсигнията със змия, поглъщаща човек, която все още се намира на герба на Комуна Милано.
Семейството скоро се дели на няколко клона. Някои от тях са инвестирани с феоди далеч от Милано, докато клонът, който дава на Милано господарската и впоследствие херцогска династия, идва от Уберто (ок. 1170 – пр. 1248).[4] Неговият син Отоне (1207 – 1295) е инвестиран от папа Урбан IV с архиепископството на Милано на 22 юли 1262 г.[5][6] С подкрепата на своите капитани и валвасори Отоне води дълга борба срещу народната фракция начело с рода Дела Торе, когото побеждава в битката при Дезио през 1277 г. Синът на племенника на Отоне – Матео I (1250 – 1322) е избран за капитан на народа през 1287 г. и през 1288 г. получава от император Рудолф Iимперския викариат.
Съпротивата на противниковата страна довежда до изгнанието на Висконти през 1302 г. През 1310 г. обаче, благодарение на подкрепата на новия император Хайнрих VII, те се завръщат в Милано. Гвелфската и папската реакция не закъснява, което кара Матео I да абдикира в полза на сина си Галеацо I (1277 – 1328), който смело се изправя срещу нея, докато не е пленен от император Лудвиг IV Баварски (1327 г.). Сред братята на Галеацо I, Марко (ок. 1289 – 1329) е кондотиер, а Лукино (1292 – 1349) и Джовани (1290 – 1354) поемат властта след смъртта на Ацо – син на Галеацо I, който я получава още през 1329 г. Лукино Новело (1346 – 1399) – син на Лукино е отстранен от властта от Джовани. Династията е продължена от потомците на Стефано (1288 – 1327) – син на Матео, чиито трима сина Матео II (ок. 1319 – 1355), Галеацо II (1320 – 1378) и Бернабо (1321 или 1323 – 1385) ѝ дават престиж и власт.
След номинирането на Джан Галеацо Висконти за херцог на Милано Висконти поверяват на придворните писатели задачата да създадат легендата, свързана със семейната им генеалогия. Според нея те имат троянски произход, като за техен родоначалник е посочен Англо – син на Еней, на когото е приписано основаването на Анджера.[7]
Късметът на Висконти се усмихва през 1262 г., когато Отоне Висконти е назначен за архиепископ на Милано. Назначаването му е случайно: това става чрез намесата на папската курия, която, за да потуши вътрешните конфликти в метрополния капитул, обикновено отговарящ за назначаването, решава да назначи външен човек. Отоне, който по онова време е капелан на кардинал Отавиано дели Убалдини, повече от 15 години не може да влезе в града, където се води борба за власт между гибелините и гвелфите (начело с Дела Торе).[6]Битката при Дезио през 1277 г., в която войските на Отоне побеждават тези на Напо дела Торе, слага край на господството на Дела Торе и на независимостта на Комуна Милано; Отоне влиза в града и се установява там.
През 1287 г., след разрушаването на Кастелсеприо[8] и поражението на семейство Дела Торе, Матео Висконти е обявен за капитан на народа. През 1302 г. има кратко завръщане на Дела Торе, по време на което Матео Висконти е заточен. През 1310 г., възползвайки се от помирението, наложено от слизането на император Хайнрих VII Люксембургски, Матео се завръща в Милано. На следващата година, благодарение на титлата на имперски викарий, дадена му от императора, той може окончателно да измести Дела Торе, започвайки работа по обединението на Ломбардия, която впоследствие е продължена от неговите наследници.
Работата по обединението е завършена от Ацо Висконти (1302 – 1339) – син на Галеацо и внук на Матео, който работи за поставяне на основите на структура, която политически ще координира неговите владения и ще централизира властта в ръцете на династията. През 1327 г., със смъртта на баща си, той остава единственият наследник и против желанието на папата купува титлата „Викарий на Милано“ от император Лудвиг IV. През 1332 г. чичовците му Лукино (1287 или 1292 – 1349) и Джовани Висконти (1290 – 1354) – синове на Матео, се присъединяват към управлението на новия викарий в нещо като триумвират. Другият му чичо Лодризио, който е изоставен, напразно организира серия от заговори, за да свали тримата. Когато всички негови съучастници са арестувани от Ацо на 23 ноември 1332 г. и хвърлени в затворите на Монца (наричани пещи), Лодризио е принуден да бяга във Верона. Там той е гост на Мастино II дела Скала и сключва редица съюзи, включително със самите Скалиджери (Дела Скала) и с господаря на Новара Калчино Торниели – враг на архиепископ Джовани. Решителната битка се води на 21 февруари 1339 г. при Парабиаго и е спечелена от Триумвирите.
От първоначалната конгрегация на градове, подчинени на господството на един господар, Джовани и Лукино, но преди всичко Джан Галеацо и Бернабо, чрез интензивна дейност за консолидиране на тяхното надмощие, реализирана с преоразмеряването на местните автономии и привличането в тяхната орбита на множество малки селски владения създават нещо като държавна структура.
С Джовани Висконти в средата на XIV век е първото голямо разширяване на владенията на семейството с победата над господарите на Верона (Скалиджери) и с подчиняването дори на Генуа и Болоня.[9]
Бернабо и Галеацо II: два различни модела на управление и два различни двора (Милано и Павия)
Бернабо, който през 1371 г. успява да завладее Реджо Емилия, раздава правосъдие чрез дерогация от уставите и обичаите, понякога от първо лице на dominus, което го прави инструмент за изграждане на консенсус. Той също така държи господството, разчитайки на съпругата и децата си. На тях той поверява управлението на отделни общности и градове, свеждайки така своята курия до минимум. Бернабо често третира с твърдост гвелфите и предпочита гибелините.[10][13]
Галеацо II, след превземането на Павия на 13 ноември 1359 г.,[14][15] премества резиденцията си там и подлага града на впечатляващо обновяване. Впечатляващото градско обновление, на което градът е подложен по негова заповед, започвайки от 1360 г., изглежда е добре предварително обмислен план, пропит с кралско величие и посветен на засилване на паметта за ролята на столица на Лангобардското кралство първо и след това на Кралство Италия, което Павия има до XI век. Наследство, на което Галеацо II, а по-късно и неговият син Джан Галеацо, искат да се позоват, използвайки преди всичко спомените за ранносредновековната кралска власт, която Павия храни, за да легитимират своята власт и да се поставят в пряка приемственост с лангобардските и раннотосредновековните крале. След като строителната площадка на Замъка на Висконти е завършена, през 1365 г., Галеацо II, може би поради някои разногласия с брат си Бернабо, напуска Милано и се премества с целия си двор в Павия.[16]
От Павия Галеацо II, характеризиращ се с държавни практики и идеали, напълно различни от тези на брат му Бернабо,[17][18] управлява западната част на владенията на Висконти. Господарят, надарен с подчертана култура (за разлика от Бернабо, който не обича да се обгражда с интелектуалци[10]), не само е домакин на Франческо Петрарка в двора си, но и снабдява замъка си в Павия с важна библиотека (по-късно обогатена от неговите наследници), а през 1360 г. основава Павийския университет – първият в цялата държава на Висконти. И той, и съпругата му Бианка Савойска спонсорират създаването на важни строителни обекти като църквата „Санта Мария дел Кармине“ и манастира „Санта Киара ла Реале“ в Павия. Позовавайки се постоянно на кралската си мечта, той дава на замъка си обширен парк (Парко Висконтео), който напомня на приказната градина на ранносредновековния кралски дворец, и пожелава да бъде погребан в базиликата „Сан Пиетро ин Чел д'Оро“, където се намира гробницата на лангобардския крал Лиутпранд.[19]
Наследникът на Галеацо II – синът му Джан Галеацо (1351 – 1402) продължава с още по-голяма сила делото на баща си.[20] До държавния преврат през 1385 г., който му позволява чрез свалянето на чичо му Бернабо да обедини владенията на Висконти, династията е разделена на два двора: този в Милано, където пребивава Бернабо, и този на самия Джан Галеацо в Павия. След 1385 г. Джан Галеацо и неговият двор пътуват непрестанно между Павия и Милано, но много по-често пребивават в Павия.[21] Джан Галеацо с охота остава в Замъка на Висконти в Павия и посещава Парка на Висконти. Той не само кара да разширят парка, но го и снабдява с нови структури, в чийто край се намира Павийския четрог – династичният храм, желан от владетеля. Присъствието на двора в Павия дори и за Джан Галеацо има ясна символна роля, тъй като позволява на Висконти да се позовават както на лангобардските крале, така и на тези на Кралство Италия, като по този начин легитимират кралските си претенции.[19]
С Джан Галеацо държавата на Висконти достига максималното си разширение: между 1387 и 1389 г. са завладени Верона, Виченца, Фелтре, Белуно и временно Падуа, а между 1399 и 1402 г. господарят разширява властта си чрез Пиза, Сиена, Перуджа, Асизи и Болоня.[22] Преди всичко обаче, позовавайки се на кралската мечта на баща си Галеацо II, Джан Галеацо успява да трансформира Висконти в наследствена династия благодарение на дадената им от император Вацлав IV през 1396 г. титла „Херцог на Милано“.[23][24] Част от господарския проект е създаването (отново с позволението на Императора) на Княжество Павия (1396 г.), предназначено за най-големия му син,[25] удвояването на столицата и на седалищата на двора (Милано и Павия) и създаването на бюрократична и търговска структура, която дублира миланските институции. Едва в края на XV век родът Сфорца се опитва да преодолее тази двойственост, но въпреки тези опити архивите, библиотеката, реликвите, дворцовите жилищни структури и огромният Парк на Висконти остават в Павия до падането на династията Сфорца. Двойното седалище на двора между Милано и Павия приписва на последния отделна роля, силна и престижна идентичност в рамките на господарството и в сравнение с други градове, в ущърб на централната част на Милано – ситуация, която остава дори след 1413 г., когато Филипо Мария окончателно избира Милано за главно седалище на двора.[26]
След смъртта на Джан Галеацо през 1402 г. херцогството, достигнало максималното си разширение. минава в ръцете на синовете му Джовани Мария (1388 – 1412) и Филипо Мария Висконти (1392 – 1447). Господарството, което Джан Галеацо е обединил с всякакви видове насилие, се разпада, а най-старите провинции, които го съставляват, трудно може да бъдат запазени.
Херцогската линия на Милано изчезва по мъжка линия със смъртта на Филипо Мария Висконти през 1447 г. Херцогството преминава (след краткия опит на Амврисианската република) в ръцете на Франческо Сфорца, който се жени за извънбрачната дъщеря на Филипо – Бианка Мария. По законна женска линия Валоа-Орлеан – потомци на Валентина Висконти имат сериозни права над Милано – права, които показват значимостта си при краля на Франция Луи XII в началото на XVI век.
Висконти ди Модроне
Висконти ди Модроне произлизат от Верчелино Висконти – син на Уберто (подест на Верчели и Комо между 1290 и 1295 г.), брат на Матео I Висконти – господар на Милано.
От Верчелино произлиза Джовани, чиято линия изчезва с Отоне, който е един от убийците на Джовани Батиста Висконти, и Антонио, от чиито потомци заслужават да се споменат: Гуидо – съпруг на Лета Манфреди, губернатор на Генуа и Кремона при Галеацо Мария Сфорца и баща на Вероника – съпруга на Федерико Боромео; Джовани Батиста, който е изпратен като посланик на Милано при Карл V Хабсбург през 1541 г.
През 1683 г. Николо Мария Висконти – син на Антонио Кориолано и Мадалена Дурини се жени за Тереза Модрони, като така се ражда кадетският клон Висконти ди Модроне, който придобива титлата Маркиз на Вимодроне.[27]
С указ от 5 март 1813 г.[28]Наполеон Бонапарт предоставя титлата „Херцог на кралството“ на Карло Висконти ди Модроне. След това титлата е потвърдена няколко години по-късно от император Франц II Австрийски[29] – новият владетел на Ломбардия след падането на Наполеон. През 1837 г., когато херцог Карло умира без пряк наследник, титлите и имотите са прехвърлени на втория му братовчед Уберто – син на Гаетано и Аурелия Гондзага, съпруг на Джована Гропало и баща на херцог Раймондо, херцог Гуидо (след смъртта на брат му), Карло, Луиджи и Гаетано.[30]
Сегашните членове на семейството произхождат от Гуидо. През 1937 г. Виктор Емануил III дава титлата „Херцог на Грацано Висконти“ на Джузепе – третият син на Гуидо като награда за възстановяването на историческото селище, замъка Грацано и за насърчаване на занаятчийството.
Уголино Висконти, изв. като Нино (* ок. 1265 в Пиза, † 8.1296 в Галура) – италиански политик и благородник, съдия на Юдикат Галура (12.6.1275 до смъртта си), капитан на народа на Пиза (7.1286 – 30.6.1288), подест на Пиза (5/6.1287 – 30.6.1288)
Антония Висконти (* вероятно 1354, ок. 1360 или 1364, вероятно в Милано, † 26 март 1405 в Стария дворец в Щутгарт) – принцеса от Милано и графиня консорт на Вюртемберг
Катерина Висконти (* 1360 или ок. 1361 или 12.7.1362 в Милано, † 17.10.1404 в Монца) – последна сеньора консорт на Милано (1385 – 1395) и 1-ва херцогиня консорт на Милано (1395 – 1402)
Елизео д'Анжело Висконти, изв. като Елизеу Висконти (* 30 юли 1986 в Джифони Вале Пиана, † 15 октомври 1944 в Рио де Жанейро) – бразилски художник – импресионист, скулптор и академик от италиански произход
Лола Висконти (* 24 ноември 1891 в Рим, † 10 юни 1924 в Торино) – италианска актриса
Най-старият известен и сигурен член на династията е Анселмо Вицекомес, живял през 1067 и 1075 г. Той има двама сина: Ариалдо и Маркизио, споменати в документ от 1109 г. заедно с роднините им (братовчеди) Арденго, Анселмо, Алберто, Маралдо и Вифредо. Други Висконти, посочени в документите от 11 и 12 век, са: Роджелио (1184), Арнолдо (1184), консулът на правосъдието Назарио (през 1185, 1190 и 1192), ректорът Манфредо (1208) и Рожерио – vicecomes на Ризиоло – консул на правосъдието в Милано през 1209 г.
Гаспаре († ок. 1248) – подест на Оледжо (1248), родоначалник на кадетските клонове Сеньори на Касано Маняно (изчезнали през 19 век), Сеньори на Гропело (изч. през 1598), Графове на Карбонара (изч. през 1693), Графове и сеньори на Фонтането (изч. през 1887), Сеньори на Албицате (изч. през 1633 г.), Висконти Боромео, графове на Фаняно (изч. през 1564), Висконти Боромео Арезе, графове на Бребия (изч. през 1750)
Джан Галеацо I (* 9.1351 в Меленяно, † 3.9.1402 в Павия) – сеньор на Милано, Павия Новара, Комо, Верчели, Алба, Асти, Тортона, Алесандрия и Виджевано (1355 – 1402), граф на Вертю (1360), Херцог на Милано и Граф на Павия (1.5.1395), сеньор на Пиза (1400)
Джовани Карло (Джанкарло), нар. Джанпичинино, († 1418 в Париж, убит), господар на Бреша, Вал Камоника и Ривиера ди Сало (1405), узурпира трона на Миланското херцогство (16 май 1412 – 12 юли 1412)
Верчелино († ок. 1317) – подест на Верчели (1317) и Новара (1318 – 1320), родоначалник на кадетските клонове Маркизи на Сан Вито (от 1619, изч. през 1997), Маркизи дела Мота (изч. през 1740), Сеньори на Бусто (изч. през 1564) и Сеньори на Лонате Поцоло (от 1778 маркизи и от 1813 херцози на Модроне, съществуващи)
Джовани († ок. 1320) – подест на Тортона (1320), родоначалник на кадетските клонове Графове на Галарате и Маркизи на Чизлаго (изч. през 1716), Маркизи на Турано (изч. през 1672), Графове на Сесто Календе (изч. през 1814), Висконти д'Арагона, маркизи на Инворио (изч. през 1895), Графове на Сесто Календе (2-ри клон изч. през 1552), Графове на Сесто Календе (3-ти клон изч. през 1656), Барони на Орнавасо (изч. през 20 век) и Маркизи на Сан Алесандро (изч. през 1794).
Оторино († ок. 1335) – сеньор на Кастелето, подест на Бергамо (1335), родоначалник на кадетските клонове Графове Висконти Боромео (изч. през 1834) и Висконти ди Масино (основната линия изч. през 1802, но днес съществува друг клон).
Според „История на Милано“ (Storia di Milano) (1945) на Алесандро Висконти гербът на Висконти първоначално е едно от знамената на община Милано: бяло знаме, което възпроизвежда в светлосиньо змията на базиликата „Сант Амброджо“. След кръстоносните походи е поставен отличителния знак на окървавен сарацин.[36]
В много нагледни примери същата иконография датира от Късната Римска империя и е продукт на новата християнска вяра, която като символ на възкресението и пророчеството използва образа на Иона. Пророкът в Стария и в Новия завет е погълнат и след три дни повърнат от голяма риба, изобразявана от тогавашните художници като змия (на итал. biscione, бишоне).
През XIV век поетът от ФорлиДжакомо Алегрети пише кармен за „миланската биса“, т.е. biscione. В герба на Висконти чудовището, загубило характеристиката си на злодей, държи човек в устата си. Понеже вече не се налага да сее страх сред враговете, то е наречено приятелски с името "biscione" (бишòне).
Популярната легенда разказва, че змията е добавена към семейния герб, след като представител на семейство Висконти, следвайки германския император като генерал, намира усойница в шлема му, но без да се разстройва, я взима с ръка и я хвърля далече, без да бъде ухапан.
Някои примери за семейния герб на Висконти, изобразяващи змията:
Статуя на пророк Иона в момента когато една голяма риба го повръща,
Тестетата Висконти-Сфорца са тестета Таро от 15 век, най-вероятно породили класическите тестета и по-специално марсилския вариант, от който произлиза по-голямата част от съвременното Таро.
Библиотека „Висконти-Сфорца“
В замъка на Висконти в Павия[37] – седалище на двора на Галеацо II първоначално и на Джан Галеацо по-късно, първият херцог на Милано започва да събира различни колекции от книги. Някои от тях са от семеен произход като ръкописите на чичо му Бернабо, други са иззети от изпаднали в немилост лица, а трети са резултат от военна плячка като ръкописите, взети от Да Карара през 1388 г., в които има 30 кодекса, принадлежащи на Франческо Петрарка.
Библиотеката се съхранява в югозападната кула на замъка, където заедно със скъпоценните томове има и различни реликви, колекции от природни чудеса, като „рогът на еднорога“, големият астрариумен часовник от XIV век – дело на Джовани Донди, придворен лекар и професор в Павийския университет, и част от документите от архива на Висконти. В края на XV век библиотеката разполага с над 900 ръкописа с миниатюри.
C. Pompeo Litta, Ritratti dei Visconti Signori di Milano con le loro Vite tratte dalla Storia delle Famiglie celebri Italiane, Milano.
Vite dei Dodeci Visconti che Signoreggiarono Milano descritte da Monsignor Paolo Giovio Vescovo di Nocera, Milano, Casa di Gio. Battista Bidelli XDCXLV.
Paolo Pacca, Le grandi famiglie d'Europa, I Visconti, Mondadori 1972.
Maria Bellonci, Gian Alberto dell'Acqua, I Visconti a Milano, Carlo Perogalli, Edizioni Cariplo 1977.
Guido Lopez I signori di Milano: dai Visconti agli Sforza, Roma 2003 ISBN 978-88-541-1440-1.
Luigi Barnaba Frigoli, La Vipera e il Diavolo, edizioni Meravigli, Milano 2013, ISBN 978-88-7955-294-3.
Bernardino Corio, Storia di Milano, riveduta e annotata da Butti e Ferrario, Vol. 2, Milano 1856.
↑Biblioteca sacra ovvero Dizionario universale delle scienze ecclesiastiche. Т. 13. Ranieri Fanfani, 1835. с. 301.
↑ абVarese, Carlo. Torriani e Visconti, scene casalinghe, pubbliche e storiche della vita milanese nel secolo XV. Milano, ved. di A. F. Stella e Giacomo figlio, 1839.
↑В ръкописа „Нагробна възхвала на Джан Галеацо Висконти“ има миниатюра от Микелино да Безоцо, която добре илюстрира легендата за родословието на семейство Висконти.
↑Битка, след която Ото обявява: Castrum Seprum destruatur, et destructum perpetuo teneatur et nullus audeat vel praesumat in ipso Monte habitare („Каструм Сеприо е разрушен и ще се запази за постоянно такъв, и никой да не смее или да предполага, че може да живее там“), което е спазено до 1786 г.
↑L'asilo infantile. 100 anni di storia: dai Visconti alla Scuola d'Infanzia, a cura dell'Associazione Storico-Culturale S. Agostino di Cassago Brianza, Annone, Grafiche Riga, 2003, pp. 106 – 10, 112 – 36.