Хенри Таубе
Хенри Таубе (на английски: Henry Taube) е канадско-американски химик.
Лауреат е на Нобелова награда за химия от 1983 г. за работата си по механизмите на реакциите на електронен пренос, особено в метални комплекси.[1] Носител е и на множество други научни награди и почетни титли.
Изследванията му са съсредоточени върху окислително-редукционните процеси, преходните метали и употребата на изотопни съединения за проследяване на реакциите. Таубе има над 600 публикации и е ментор на над 200 студента в хода на научната си кариера.
Ранен живот и образование
Таубе е роден на 30 ноември 1915 г. в малкото село Нойдорф в Саскачеван. Той е най-малкото от четири деца.[2] Родителите му са етнически германци от Украйна, които имигрират през 1911 г.[2] Първият език, който научава, е долнонемски.[3]
На 12-годишна възраст Таубе напуска родното си село и се премества в Риджайна, където завършва средното си образование.[2] След това работи като лабораторен асистент в училище.[2] Скоро след това се записва в Саскачеванския университет, откъде получава бакалавърска степен по наука през 1935 г. и магистърска степен през 1937 г.[2] В университета, Таубе учи при Герхард Херцберг, който е лауреат на Нобелова награда по химия от 1971 г. След това се премества в Калифорнийския университет, Бъркли, където завършва докторантурата си през 1940 г.[2] Изследванията му там са в областта на фотолизата на хлорен диоксид и перхидрол в разтвор.[4]
Научна дейност
След като приключва образованието си, Таубе остава в САЩ, където преподава химия в Бъркли до 1941 г. Той първоначално иска да се върне да работи в Канада, но не получава отговори, когато кандидатства за работа в големи канадски университети.[5] След Бъркли започва работа като асистент в университета „Корнел“, където остава до 1946 г. По време на Втората световна война, Таубе служи в Националния изследователски комитет по отбраната на САЩ.[6] В периода 1946 – 1961 г. Таубе работи като асистент, а после като професор в Чикагския университет. От 1956 до 1959 г. е ръководител на департамента по химия там, макар административната работа да не му е приятна.[5] След Чикаго, Таубе се премества в Станфордския университет, където е професор до 1986 г. – позиция, която му позволява да се съсредоточи върху изследванията си.[5] Там той става професор емерит през 1986 г.[7]След университетската си кариера той продължава да провежда изследвания до 2001 г.[8] и да посещава лабораториите си ежедневно до смъртта си през 2005 г.[9] Освен академичните си длъжности, Таубе служи и като консултант към Лосаламоската национална лаборатория от 1956 г. до 1970-те години.[10]
Първоначалните изследвания на Таубе в Корнел са фокусирани върху същите области, в които учи като студент – окислителни агенти, съдържащи кислород и халогени, и окислително-редукционни процеси с тези вещества. Той използва изотопа кислород-18 и радиоактивен хлор, за да изследва реакциите. Интересът му в координационната химия се поражда, когато е избран да разработи курс по неорганична химия за напреднали в Чикагския университет. Той не успява да намери достатъчно информация в учебниците по това време. Впоследствие осъзнава, че работата му по заместване на въглерода в органичните реакции може да е свързана с неорганичните комплекси.[5] През 1952 г. Таубе публикува труд, в който съотнася скоростите на химичните реакции с електронната структура.[5][11][12] Това проучване е първото, в което е открита връзка между скоростта на заместване на лигандите и d-електронната конфигурация на метала.[4] Ключовото откритие на Таубе засяга начина, по който молекулите построяват „химичен мост“, вместо да просто да обменят електрони, както се е смятало до този момент. Идентифицирането на тази междинна стъпка обяснява защо реакциите между сходни метали и йони протичат с различни скорости. Таубе, също така, изследва химичните елементи рутений и осмий. Това се оказва особено важно при изучаването на механизма на пренасяне на електроните между молекули в химичните реакции.[5]
През 1983 г. е награден с Нобелова награда за химия за работата си по механизмите на реакциите на електронен пренос, особено в метални комплекси.[13] Това е първата Нобелова награда, връчена на неорганичен химик от 1913 г. (Алфред Вернер) до този момент.[4]
Личен живот
След като завършва университета, Таубе става натурализиран американски гражданин през 1942 г.[4] През 1952 г. се жени. Има три деца плюс една доведена дъщеря. Въпреки че след като приключва с научната си кариера Таубе продължава да да извършва консултантска дейност, негова главна цел става да се наслаждава на живота.[14] Освен химията, той се интересува от градинарство и класическа музика (главно опера).[11] През 2003 г. той е един от 22-ма нобелови лауреати, които се подписват под Хуманисткия манифест.[15]
Хенри Таубе умира в дома си в Пало Алто, Калифорния, на 16 ноември 2005 г. на 89-годишна възраст.[16]
Източници
- ↑ Press Release: The 1983 Nobel Prize in Chemistry // NobelPrize.org The Official Website of the Nobel Prize. Посетен на 30 август 2010.
- ↑ а б в г д е Taube, Henry (1915 – 2005) // University of Regina. Посетен на 30 август 2010.
- ↑ Ford, Peter C. Celebration of inorganic lives: interview with Henry Taube // Coordination Chemistry Reviews 249 (3 – 4). 2005. DOI:10.1016/j.ccr.2004.09.010. с. 275 – 279.
- ↑ а б в г Van Houten, J. A Century of Chemical Dynamics Traced Through the Nobel Prizes: Henry Taube 1983 // Journal of Chemical Education. юли 2002. Архивиран от оригинала на 2016-11-10. Посетен на 2010-09-22.
- ↑ а б в г д е World of Scientific Discovery, 2nd Edition. Detroit, Gale Research, 1999. ISBN 978-0-7876-2760-7. с. 921 – 922.
- ↑ Henry Taube Biography // The Biography Channel. Архивиран от оригинала на 2013-01-18. Посетен на 25 март 2011.
- ↑ Henry Taube – Curriculum Vitae // Nobel Web. Архивиран от оригинала на 15 декември 2010. Посетен на 22 септември 2010.
- ↑ Creutz, Carol и др. Henry Taube: Inorganic Chemist Extraordinaire // Inorganic Chemistry 45 (18). 2006. DOI:10.1021/ic060669s. с. 7059 – 7068.
- ↑ Wilson, Elizabeth K. Nobelist Henry Taube Dead at 89 // Chemical and Engineering News. 18 ноември 2005. Посетен на 24 март 2011.
- ↑ Jackson, Jasper A. Early History of NMR at Los Alamos // International Atomic Energy Agency, ноември 1985. с. 3, 7. Посетен на 25 март 2011.
- ↑ а б Memorial Resolution: Henry Taube // Stanford University Senate. Архивиран от оригинала на 2010-07-02. Посетен на 25 септември 2010.
- ↑ Taube, Henry. Rates and Mechanisms of Substitution in Inorganic Complexes in Solution // Chemical Reviews 50. 1952. DOI:10.1021/cr60155a003. с. 69 – 126.
- ↑ The Nobel Prize in Chemistry Henry Taube 1983 // Nobel Web. Посетен на 22 септември 2010.
- ↑ Nobel laureate Henry Taube // Stanford Report, 3 октомври 2001. Посетен на 24 март 2011.
- ↑ Notable Signers // Humanism and Its Aspirations. American Humanist Association. Архивиран от оригинала на 2012-10-05. Посетен на 4 октомври 2012.
- ↑ Shwartz, Mark. Henry Taube, recipient of Nobel Prize in Chemistry, dead at 89 // Stanford University, 17 ноември 2005. Посетен на 22 септември 2010.
|
---|
|
1901: Вант Хоф
02: Е.Фишер
03: Арениус
04: Рамзи
05: фон Байер
06: Моасан
07: Бухнер
08: Ръдърфорд
09: Оствалд
10: Валах
11: Кюри
12: Гриняр, Сабатие
13: Вернер
14: Ричардс
15: Вилщетер
18: Хабер
20: Нернст
21: Соди
22: Астън
23: Прегъл
25: Зигмонди
26: Сведберг
27: Виланд
28: Виндаус
29: Хардън, фон Ойлер-Келпин
30: Х.Фишер
31: Бош, Бергиус
32: Лангмюр
34: Юри
35: Ф.Жолио-Кюри, И.Жолио-Кюри
36: Дебай
37: Хауърт, Карер
38: Кун
39: Бутенант, Ружичка
43: де Хевеши
44: Хан
45: Виртанен
46: Съмнър, Нортроп, Стенли
47: Робинсън
48: Тиселиус
49: Джиок
50: Дилс, Алдер
51: Е. Макмилан, Сиборг
52: Мартин, Синг
53: Щаудингер
54: Полинг
55: дю Виньо
56: Хиншълуд, Семьонов
57: Тод
58: Сангър
59: Хейровски
60: Либи
61: Калвин
62: Перуц, Кендрю
63: Циглер, Ната
64: Ходжкин
65: Удуърт
66: Мъликен
67: Айген, Нориш, Портър
68: Онсагер
69: Бартън, Хасъл
70: Лелоар
71: Херцберг
72: Анфинсен, Мур, Стайн
73: Е.О.Фишер, Уилкинсън
74: Флори
75: Корнфорт, Прелог
76: Липскъм
77: Пригожин
78: Мичъл
79: Браун, Витиг
80: Бърг, Гилбърт, Сангър
81: Фукуи, Хофман
82: Клуг
83: Таубе
84: Мерифийлд
85: Хауптман, Карл
86: Хършбах, Ли Юан Цъ, Полани
87: Крам, Лен, Педерсън
88: Дайзенхофер, Хубер, Михел
89: Олтман, Чек
90: Кори
91: Ернст
92: Маркъс
93: Мълис, Смит
94: Ола
95: Крутцен, Молина, Роуланд
96: Кърл, Крото, Смоли
97: Бойер, Уокър, Скоу
98: Кон, Поупъл
99: Зеуаил
2000: Хийгър, Макдайърмид, Ширакава
01: Ноулс, Нойори, Шарплес
02: Фен, Танака, Вютрих
03: Агре, Маккинън
04: Чихановер, Хершко, Роуз
05: Гръбс, Шрок, Шовен
06: Корнбърг
07: Ертъл
08: Шимомура, Чалфи, Циен
09: Рамакришнан, Щайц, Йонат
10: Хек, Негиши, Сузуки
11: Шехтман
12: Лефковиц, Кобилка
13: Карплус, Левит, Варшел
14: Бециг, Хел, Мьорнър
15: Линдал, Модрич, Санджар
16: Соваж, Стодарт, Феринга
17: Дюбоше, Франк, Хендерсън
18: Арнолд, Смит, Уинтър
19: Гудинаф, Уитингам, Йошино
20: Шарпантие, Даудна
21: Лист, Д. Макмилан
22: Бъртози, Мелдал, Шарплес
23: Бауенди, Брус, Екимов
24: Бейкър, Хасабис, Джъмпър
|
|
Нормативен контрол | |
---|
|
|
|