Резидентен град е градски център, който е седалище (резиденция) на монарх или княз. За да пребъде монархическото управление, е било необходимо да се покаже властта над поданиците и легациите. Тази видима показност на силата се отразява в архитектурата (например под формата на замъци и обществени представителни сгради), но и в символични актове, като фестивали, паради и придворен церемониал. Един резидентен град е трябвало да легитимира обществения ред и постоянството на съответното владичество.[1]
Значение и функция
Значението и функцията на резидентния град се подразбират от самия термин. Резидентният град води своето етимологично начало от средновековния латински термин residentia, което означава „място на пребиваване“. Думата residentia има своя произход от глагола residere, който може да се преведе като „седалище“. Под резидентен град т.е. се разбира официалното седалище на владетел. За разлика от столицата, резидентният град не е задължително да бъде безспорен политически, административен, научен и културен център на държава. Един резидентен град се характеризира единствено с присъствието на монарха. Резидентният град служи предимно за демонстриране на власт и има следователно представителна функция. Икономически погледнато, жителите на един резидентен град може да са зависими от двореца, както и от културните или религиозните институции. Последните характеристики обаче не са задължителни черти на един резидентен град.[2]
Според Марк фон дер Хьо един резидентен град се характеризира с „постоянен“ и „фиксиран стационарен придворен антураж“ в един град. Кратко присъствие на владетеля и неговите дворяни не е достатъчно, за да се класифицира едно мястото като резидентен град. Сградите в града трябва да са развили така, че да е очевидно „разграничимо“, кое е седалището на господаря и кои са функционалните сгради за него и неговото дворянство. Също така в икономически, културен и социален план развитието на града и на резиденцията трябва да са тясно взаимосвързано.[3]
Резидентни градове са били и са често срещани във всички култури от Рим до Константинопол/Византия, от Багдад до императорските градове в Китай, Киото и Токио в Япония и също градове като Теночтитлан в Новия свят. Това са били предимно градовете по местоживеене на управляващата династия, обаче понякога са били използвани и от нови владетели, когато империите са били превзети или завладени, за да се изрази по този начин законосъобразност и приемственост на властта, а също и за да се покаже новопридобития по-висок ранг. Преместването на един резидентен град на една империя е било – освен в древен Китай, където е имало религиозна мотивация – най-вече въпрос на понижаване в териториалната йерархия в дадената империя.
През европейското средновековие не са съществували фиксирани резиденции. Владетелят по-скоро е пътувал от един дворец в друг из цялата страна. Кралският антураж, който е отговарял за придворната уредба и за управлението на държавата, се е помещавал в замъци, градове, а кралете са резидирали в така наречените пфлаци. Придворните са обикаляли поверените им територии, за да събират от различните места данъците на селяните в натура както и паричните и данъчни налози на градовете. Също така отчитането на съсловията и правораздаването е трябвало да бъдат направени на място. По-нататъшното развитие на градския живот и възходът на ранната капиталистическа парична икономика през късното Средновековие и началото на Ранното Ново време създават условия за появяване на резидентни градове като Прага, Виена и Дрезден. В допълнение към основната резиденция в града, която често се намира в равнина, се образуват и летни резиденции, посещавани само от време на време, като например двореца Вилхелмщал, ловни дворци като например дворец Морицбург и селски имения като Парец, които се изграждат в околността. Летните, ловните и селските резиденции не принадлежат към резидентните градове, тъй като или е липсвало градско селище, или присъствието на владетеля е било краткотрайно.
В ерата на абсолютизма, края на 17-и и 18 век, много князе преместват резиденцията си пред вратите на старата си столица. За разлика от тесните, често средновековно устроени улички на градовете, в землищата на провинцията (извън града) е можело да се строи наволя, без да се налага да се взема под внимание съществуващата архитектурна маса. Имало е достатъчно място за създаването на големи паркове, както и за представителни сгради. Новите архитектурно-строителни инструменти са позволили планираното и последователно разширяване на резидентни градове. Градоустройственият проект за резидентен град във гр. Версай близо до Париж, иницииран от френския крал Слънце Луи XIV, става модел за пример и подражание за всички европейски резидентни градове от това време. От двореца Версай три централни улици водят началото си във формата на лъч и се насочват в посока към града. Тази алюзия към слънцето трябва да изразява, че монархът стои в центъра на държавата. Градоустройственият план на Версай, проектиран според принципите на симетрия, аксиалност и центрираност, изразява претенцията на владетеля уж да представлява един божествено вдъхновен ред (в смисъла на „царуване по божата воля“). Барокови градове построени от нищото по планова скица са се появили също и в Германия – например гр. Карлсруе, Лудвигсбург близо до Щутгарт, Лудвигслуст край Шверин и Потсдам край Берлин.[4]
Поради относителната си близост до монарха, неговото правителство и институции, жителите на резидентните градове често са развивали силно политическо самосъзнание. С демонстрации, масови събрания и бунтове те са успявали да повлияят активно на политиката на владетелите.[5]
Функция: Резиденция на цар Фердинанд I, Борис III и Симеон II по време на Царство България. По време на комунистическия диктаторски период, дворецът се използва от различни висши политици на Народна Република България като например Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков. След края на комунизма „Врана“ е върната, с единодушното решение на Конституционния съд от юни 1998 г., на Цар Симеон II и неговата сестра Мария Луиза Българска.
Функция: Планиран като резиденция на княз Александър I Български в Русе, но поради политическата нестабилност непосредствено след завършването на строежа на двореца, той никога не встъпва в употреба като резиденция. Днес там се помещава Регионалният исторически музей в Русе.
Български дворци, които не са имали статус на официална резиденция, а са били частни домове на Царското семейство, не са посочени в тази табела. Пълен списък на дворците от Третото българско царство са предмет на статията: Дворци в България.
↑Hans Ulrich Thamer: Alltag in Berlin. Das 19. Jahrhundert. Elsengold. Berlin 2017. S. 59. ISBN 978-3-944594-75-0.
↑Mirko Novák: Herrschaftsform und Stadtbaukunst. Programmatik im mesopotamischen Residenzstadtbau von Agade bis Surra Man Ra'a. Saarbrücken 1999, S. 56 – 57.
↑Marc von der Höh: Zur Einleitung, in: Symbolische Interaktion in der Residenzstadt des Spätmittelalters und der Frühen Neuzeit, hg. von Gerrit Deutschländer/Marc von der Höh/Andreas Ranft, Berlin 2013, S. 9 – 26, hier: S. 11.
↑Karin Stober: Sonne, Staat und Spinne. Der Karlsruher Plan vom Jagdstern bis zum Sportpark. In: Karl Wilhelm 1679 – 1738: Markgraf von Baden-Durlach. Hirmer. München 2015, S. 121.
↑Manfred Gailus, Straße und Brot. Sozialer Protest in den deutschen Staaten unter besonderer Berücksichtigung Preußens 1847 – 1849, Göttingen 1990, S. 96.