С население от над 21 000 000 жители и площ от около 16 801 km² градът е сред най-населените и най-обширните в света.
Пекин има статут на град-провинция и граничи с Тиендзин на югозапад и с провинция Хъбей на север, запад и юг. Градът се разделя на 14 окръга – градски и предградия, и две селски общини. От 1949 г. Пекин е столица на Китайската народна република. Той е вторият по население град в страната и е нейният политически, образователен и културен център.
Много малко градове в света са били ядро на такава огромна площ за толкова дълги периоди от време. Първото селище, около което се развива днешен Пекин, се появява около 11 век пр. Хр. и в следващите хилядолетия градът се превръща в една от Великите исторически столици на Китай. Пекин е известен със своите дворци, храмове, стени, изящни изкуства и образователни институции, превърнали го в културен център на китайската цивилизация.
Наименование на града
Според съвременните правила за транскрипция от мандарин името на града се фонетизира на български като Бейджин или по-остарялата форма Бейдзин, но официалното наименование Пекин е по-отдавна наложено в българския език. Вариантът Пекин се използва и в други европейски езици, и е различна транскрипция на същата китайска дума 北京, и е въз основа не на съвременния мандарин, а на диалекти от времето на първите по-интензивни контакти между Китай и Европа през XVII век.[1] По-късно в северните диалекти на китайския протича фонетична промяна, при която съгласната [kʲ] се трансформира в [tɕ].[2][3]
През изминалите три хилядолетия от своето създаване градът Пекин е имал множество имена. Сегашното българско наименование Пекин, което означава „северна столица“ (от 北, „север“, и 京, столица), е прието през 1403 година при династията Мин, за да разграничи града от Нанкин, чието име означава „южна столица“.[4]
География
Пекин е разположен в северния връх на Севернокитайската равнина, която се разширява на юг и изток от града. Планините на север, северозапад и запад отделят района на града от степите на Вътрешна Монголия. Най-западните и северозападни части на Пекин са разположени върху възвишения в подножието на тези планини. Най-високата точка на общината е връх Дунлин (надморска височина 2303 m) на западната граница с провинция Хъбей.
През Пекин преминава река Хай, там е и северният край на Великия канал, пресичащ цялата Севернокитайска равнина. Язовирът Миюн в горното течение на река Чаобай е най-големият в района на Пекин и основен източник на вода за нуждите на града.
Урбанизираната територия на Пекин се намира в южните и централни части на общината. Тя има радиална структура с пет концентрични пътни пръстена, най-външният от които преминава през няколко сателитни града. В центъра на града е разположен площад Тиенанмън, а непосредствено на север от него е Забраненият град, някогашна резиденция на императорите. Западно от Тиенанмън се намира Джуннанхай, резиденцията на висшите ръководители на съвременен Китай. От изток на запад центърът на града е пресечен от булеварда „Чанан“, една от основните градски магистрали.
Климатът на Пекин е влажен континентален (Dwaпо Кьопен) с горещо и влажно лято, под влиянието на източноазиатските мусони, и студена, суха и ветровита зима, поради въздействието на сибирските антициклони.[5] Средната максимална температура през юли е 30,8 °C, средната минимална температура през януари – -9,4 °C, а годишното количество на валежите е 577 mm. Най-високата регистрирана температура е 42 °C, а най-ниската – -27 °C.[6]
Градове с различни имена в района на Пекин съществуват от първото хилядолетие пр.н.е. На мястото на днешните градски райони Ксюану и Фентай царството Йен (една от държавите от периода на Воюващите царства) основава столицата си Дзъ (蓟/ 蓟).
След падането на Йен последвалите династии Хан и Дзин включват тази местност в състава на различни окръзи. По време на династията Тан в района е разположено седалището на дзедуши Фанян, военен губернатор на северната част на съвременната провинция Хъбей. През 755 г. от този район започва въстанието на Ан Лушан, което често се разглежда като отправна точка за падането на династията Тан. През 938 г. династия Ляо (916-1125) създава една от столиците на държавата си на мястото на днешния Пекин и я нарича Нандзин („Южна столица“). По време на династията Ляо в или близо да града са издигнати над 36 големи будистки храма и още повече по-малки. При династията Дзин (1115 – 1234) градът носи името Джунду („Централна столица“). Джунду е една от петте столици на империята и заедно с околността наброява около 250 000 домакинства. За владетелите е построен летен дворец на територията на бъдещия Забранен град.[8]
По времето на династия Мин (1368 – 1644) Пекин добива днешния си изглед – построен е „Забраненият град“ (императорски дворец и седалище на 24 китайски императора в продължение на 5 века), площад Тянанмън („Врата на небесната хармония“) и други.
По време на гражданските войни в Китай от началото на 20 век Пекин често сменя своите владетели. Когато през 1928 година столицата на Китай е пренесена в Нанкин („южна столица“) името на Пекин е сменено на Бейпин („северен мир“).
По време на Китайско-японската война (1937 – 1945) Пекин е окупиран от японците, а след гражданската война градът е завзет от комунистическите войски и на 1 октомври1949 г. е обявен за столица на новообразуваната Народна република Китай. Оттогава китайската столица се развива непрекъснато, като отдавна градът е напуснал очертанията на Стария град и се е превърнал в един от големите мегаполиси на планетата.
Население
През 2013 г. Пекин има население от 21 148 000 жители на територията на общината, от които 18 251 000 живеят в градските райони или крайградските селища, а 2 897 000 живеят в селата на общината.[9] В рамките на Китай, градът е втори по градско население след Шанхай и трети като население в общината, след Шанхай и Чунцин. Пекин също така се нарежда сред най-гъсто населените градове в света, към началото на 21 век и въобще през по-голямата част от изминалите 800 години – особено от 15 до началото на 19 век, когато е най-големият град в света.
Около 13 милиона от жителите на града през 2013 г. притежават разрешителни, които им дават право на постоянно пребиваване в Пекин.[9] Останалите 8 милиона жители имат подобни разрешителни на други места и нямат право да получават някои от социалните придобивки, предоставяни от общинската управа на Пекин.[9]
През 2013 г. населението се е увеличило с 455 000 или около 7% спрямо предходната година и продължава дългогодишната тенденция на бърз растеж.[9] Общият брой на населението през 2004 г. е 14 213 000 души.[10] Увеличението се дължи основно на миграцията, а естественият прираст на населението през 2013 г. е била едва 0,441%, въз основа на раждаемост от 8.93 и смъртност от 4.52.[9] Съотношението между половете е 51,6% мъже и 48,4% жени.[9]
Хората в трудоспособна възраст са почти 80% от цялото население на града. В сравнение с 2004 г., броят на жителите на възраст от 0 до 14 години като процент от населението е спаднал от 9,96% до 9,5% през 2013 г., а жителите на възраст над 65 години – съответно от 11,12% до 9,2%.[9][10]
Според преброяването от 2010 г. почти 96% от населението на Пекин са етнически ханци.[11] От 800 000 души от етнически малцинства, живеещи в столицата, манджурите (336 000), хуейците (249 000), корейците (77 000), монголците (37 000) и тудзите (24 000) съставляват петте най-големи групи.[12] Освен тях, през 2010 г. в Пекин има 8045 хонконгци, 500 жители от Макао и 7772 тайвански жители от всичките 91 128 регистрирани чужденци, живеещи в Пекин.[11] Проучване на Пекинската академия на науките изчислява, че през 2010 г. има около 200 000 чужденци, пребиваващи в Пекин ежедневно, включително студенти, бизнес пътници и туристи, които не се броят за регистрирани жители.[13]
Названието на много райони завършва на мен (门), което означава „врата“. В тези райони са разположени едноименните врати на старата крепостна стена на града.
Селища и градове
Извън градската зона на Пекин, но на административната му територия са разположени следните селища и градове:
Населението на двата централни района на града за последните 10 години се е увеличило едва с 2 % (на 0,05 млн. души), близките предградия са нараснали с 50 % (на 3,17 млн. души), далечните предградия са нараснали със 72 % (на 2,64 млн. души), а крайните райони – с 13 % (0,19 млн. души).[14]
16-те района и уезда на Пекин се делят на 273 административни единици от следващото, трето, ниво: 119 селища, 24 общини, 5 национални общини и 125 улични комитета.
Икономиката на Пекин се нарежда сред най-развитите и проспериращи в Китай. През 2013 г. номиналния брутен вътрешен продукт (БВП) общината е 195 трилиона юана (314 милиарда щатски долара), което е 3,43% от БВП на страната, и се класира на 13-о място сред административните единици от провинциално ниво.[15] БВП на глава от населението от 93 213 юана (15 051 щатски долара) в номинална стойност и 21 948 международни долара в паритет на покупателната способност, е 2.2 пъти над средния за страната и се класира на второ място сред административните единици от провинциално ниво.[16] Размерът на икономиката се е утроил в периода 2004 – 2012 г.[17] и нараства с годишен темп от 7,7% през 2013 г.[9]
Поради концентрацията на държавни предприятия в столицата на страната, през 2013 г. Пекин има повече централи на компании от Fortune Global 500, отколкото който и да е друг град в света.[17] Градът се класира на 4-то място в света по брой на милиардери след Москва, Ню Йорк и Хонконг.[17] През 2012 г. PricewaterhouseCoopers класира цялостното икономическо влияние на града на първо място в Китай.[18]
Сектори
Пекин има постиндустриална икономика, която е доминирана от третичния сектор (услугите), който генерира 76,9% от продукцията, следван от вторичния (производство, строителство) с 22,2% и първичния сектор (селско стопанство, минни добиви) с 0,8%. Секторът на услугите е широко диверсифициран с финансови услуги, търговия на едро и дребно, информационни технологии, търговски недвижими имоти, научни изследвания, както и услуги с жилищни недвижими имоти, всяка от които допринася за най-малко 6% от икономиката на града през 2013 г.[9]
Най-големият отделен подсектор остава индустрията, чийто дял от общата продукция се е свил до 18,1% през 2013 г.[9] Профилът на промишленото производство се променя значително след 2010 г., когато градът обявява, че 140 силнозамърсяващи предприятия, които изискват много енергийни и водни ресурси, ще бъдат преместени извън града през следващите пет години.[19] Преместването на Capital Steel в съседната провинция Хъбей започва през 2005 г.[20][21] През 2013 г. се е увеличило производството на автомобили, продукти за космическата индустрия, полупроводници, фармацевтични продукти и продукти на хранително-вкусовата промишленост.[9]
В земеделските земи около Пекин житото е заместено като основна култура от зеленчуци и плодове.[9] През 2013 г. общото количество зеленчуци, годни за консумация, ядивни гъби и плодове е над три пъти по-голямо от това на житото.[9]
Икономически зони
През 2006 г. управата на града обособява шест икономически зони около Пекин, които да служат като основни двигатели на растежа на местната икономика. През 2012 г. шестте зони генерират 43,3% от БВП на града, в сравнение с 36,5% през 2007 г.[22][23] Шестте зони са:
Джунгуанчун в района Хайдиан северозападно от града, е място за технологичните компании. От второто тримесечие на 2014 г., от 9895 компании, регистрирани в една от шестте зони, 6150 са базирани в Джунгуанчун.[24]
Пекинският централен бизнес район, който всъщност се намира на изток от центъра на града, в близост до посолствата покрай източната част на Трети околовръстен пръстен. Бизнес районът е мястото, където са разположени повечето от офис сградите небостъргачи на града. Повечето чуждестранни компании и професионални фирми за услуги в града са базирани в тази зона.
Ичжуан е индустриален парк около Пети околовръстен пръстен в район Дашин. Той привлича фармацевтични компании, компании за информационни технологии и инженерингови фирми.[25]
Икономическата зона на летище Пекин е създадена през 1993 г. и обхваща международното летище в район Шуню, северозападно от града. В допълнение към логистиката, самолетните услуги и търговските фирми, тази зона е и мястото на монтажните автомобилни заводи в Пекин.
Пекинският Олимпийски център е разположен на север от централните части на града и развива развлекателни услуги, спорт, туризъм и бизнес конгресни услуги.
Шиджиншан, в западните покрайнини на града, е традиционен център на тежката индустрия за производството на стомана.[26] Химическите предприятия са съсредоточени в далечните предградия на изток.
В Пекин също така съществуват и по-малко законни дейности. Градът е известен като център на пиратски стоки – на пазарите из града може да се намери всичко от последните дизайнерски облекла до DVD дискове, често продавани на емигранти и чуждестранни посетители.[27]
Инфраструктура
Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.
Култура
Забележителности
В града има 144 музея и галерии (към юни 2008 г.).
Будистка религия и други религии
Религиозното наследство на Пекин е богато и разнообразно, тъй като китайската народна религия, даоизмът, будизмът, конфуцианството, ислямът и християнството имат значително историческо присъствие в града, в някои случаи като с Християнството, това е основно религия на гостите, посетителите на града. Като национална столица градът също е място на Държавната администрация по религиозните въпроси и различни подпомагани държавно институции на водещите религии.
Говорим китайски език
Жителите на града Пекин говорят пекински диалект, който принадлежи към подгрупите на мандарин като говорим китайски. Този разговорен китайски е в основата на стандартният говорим език, използван в континентален Китай и Тайван. Селските райони на община Пекин имат свои собствени диалекти, подобни на тези на провинцията заобикаляща Пекин.