Людмила Живкова
български политик
Родена	26 юли 1942 г. Говедарци, Царство България
Починала	21 юли 1981 г. (38 г.) София, Народна република България
Погребана	Централни софийски гробища, София, Република България
Учила в	Софийски университет Московски държавен университет
Политика
Партия	БКП (1976 – 1981)
Председател на КИК/КК
3 юли 1975 – 21 юли 1981
Народен представител
VII НС   VIII НС
Семейство
Баща	Тодор Живков
Майка	Мара Малеева-Живкова
Братя/сестри	Владимир Живков
Съпруг	Любомир Стойчев (1961 – 1967) Иван Славков (1968 – 1981)
Деца	Евгения Живкова Тодор Славков
Подпис
Людмила Живкова в Общомедия

Людмила Тодорова Живкова (1942 – 1981), наричана още „бялата птица на българската култура“ ^[1][2], а в чуждестранната преса – „принцесата на българския комунизъм“^[3] е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и Мара Малеева, отговорна за културната политика на тоталитарния режим от края на 70-те години до смъртта си.

Живкова става проводник на нова квазиидеология, представляваща еклектично съчетание на традиционната комунистическа реторика с азиатски религиозни учения, като Агни Йога, и парапсихология.^[4] Според нейни близки, като Любомир Левчев, тези възгледи били възприемани като „неправоверни“ и дори опасни,^[5] но по-късно ревизирани като социалистическа модерност в Народна република България (в края на 70^-те и началото на 80^-те), като второто е предмет на спор и дискусия ^[6]. Тя е и един от инициаторите на използването на Възродителния процес като средство за стабилизиране на намаляващата популярност на режима.^[7]

От 17 юли 1979 до 21 юли 1981 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП, а от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 г. е председател на Комитета за култура, с ранг министър на културата. Между 1976 и 1981 г. е народен представител в VII и VIII обикновено народно събрание.

Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 г. в село Говедарци, Самоковско, в семейството на лекарката Мара Малеева и Тодор Живков, бивш печатар и дребен функционер на БКП, който от години няма постоянна работа и е издържан от съпругата си.^[8] По думите на баща ѝ, тя е кръстена на известната съветска снайперистка Людмила Павличенко.^[9] Малко след нейното раждане семейството се премества в София,^[10] където след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Тодор Живков прави кариера в партийния апарат на БКП, утвърждавайки се в средата на 50-те години като ръководител на тоталитарния режим в страната.

Людмила Живкова завършва Руската гимназия и през 1960 г. се записва в Историческия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“, който завършва през 1965 г.^[9]

През 60-те години Живкова събира всяка седмица в дома си кръг от млади интелектуалци, сред които са Александър Фол, Светлин Русев, Любомир Левчев, Вера Ганчева, Величко Минеков, Павел Писарев. Жени се за Любомир Стойчев, инженер от Враца, и през 1965 г. се ражда дъщеря им Евгения Живкова, по-късно модна дизайнерка и политик от Българската социалистическа партия. Развежда се през 1967 г.,^[11] след което Стойчев е изпратен на работа във Виена и му е забранено да се вижда с дъщеря си, чието фамилно име е променено на „Живкова“.^[12]

Малко след развода си Людмила Живкова се жени за журналиста Иван Славков, който след това прави бърза кариера и е дългогодишен ръководител на Българската телевизия и Българския олимпийски комитет. През май 1971 г. се ражда синът им Тодор Славков, който по-късно е съден за изнасилване, участва в различни бизнес начинания, както и в развлекателни телевизионни предавания.^[13]

През 1970 г. Живкова завършва специализация по изкуствознание в Московския държавен университет. След това е изпратена за известно време в Оксфордския университет, а през 1971 г. защитава в Института по балканистика кандидатска дисертация на тема „Англо-турските отношения 1933 – 1939 г.“, която според неин преподавател в Оксфорд е писана от служител на българското посолство в Лондон.^[14]

След смъртта на Мара Малеева, която се противопоставя на издигането на децата си на политически постове, Людмила Живкова прави бърза кариера в партийната и държавна йерархия.^[15] Първо, още през 1967 г. влиза в БКП.^[16] През 1971 година, тя е назначена за първи заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина.^[15] Това става, по думите на баща ѝ, след като заедно с „млад кибернетик“ била разработила компютърна система за управление на дейността на това ведомство.^[15]

През 1972 година Живкова е преназначена за заместник-председател на оглавявания от Павел Матев Комитет за изкуство и култура, през следващата година става негов първи заместник-председател (1973 – 1975), а през 1975 година замества Матев като председател на Комитета с ранг на министър. През 1976 година става член на Централния комитет, а през 1979 година – и на Политбюро. След влизането ѝ в Централния комитет оглавява създадена специално за нея Комисия за наука, култура и образование, която получава широки правомощия.^[17]

Междувременно през 1974 година Живкова се хабилитира, а през 1975 година става председател на Съвета на председателите на творческите съюзи.

Бързото издигане на Людмила Живкова прави лошо впечатление в комунистическите среди, което е възприемано за слабост и това уврежда личния авторитет на Тодор Живков. За това допринася и нейното ексцентрично поведение и неортодоксални идейни възгледи – според близкия сътрудник на Живков при нея „марксизмът беше силно примесен с будистки и окултни възгледи“. Отявлен поклонник на индийската култура, тя практикува йога, вегетарианка е и стриктно следи теглото ѝ да не надхвърли 48 килограма.^[18]

На 12 ноември 1973 година Живкова претърпява тежка автомобилна катастрофа на път за летището, където трябва да изпрати Тодор Живков, заминаващ на посещение в Полша. След престой в болницата „Пирогов“ лечението ѝ продължава дълго време в домашни условия. Макар че се възстановява и се връща на работа, инцидентът оказва трайно влияние върху здравословното и психическото ѝ състояние. По думите на личния ѝ охранител Димитър Мурджев, по това време тя започва постоянно да търси „билкари и самозвани лечители“ и отказва всякаква медицинска намеса.^[19]

Установява връзки със семейство Рьорих. Известно е това, че често се е допитвала до Ванга, по чието предписание също така е пиела билки.

В Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова привлича като свои заместници своите близки Александър Фол и Любомир Левчев.^[20] Свързаният с нея Александър Лилов става секретар на Централния комитет по идеологическите въпроси, а след внезапното отстраняване на Борис Велчев през 1977 година заема неформалната позиция на втори човек в йерархията на режима.^[21]

Живкова си поставя за цел популяризирането на българската култура и историческо наследство в чужбина. Комитетът организира изложбата „Тракийското изкуство и култура по българските земи“, която е представена в 25 страни по света, а през 1974 година самата Живкова защитава докторска дисертация на тема „Казанлъшката гробница“.^[20]

Живкова проявява от ранна възраст личен интерес към колекционирането на произведения на изкуството и антики и поставя началото на колекцията, поставила началото след нейната смърт на Галерията за чуждестранно изкуство в София.^[20] По нейна инициатива се провеждат редица международни изложби и мероприятия, България посещават някои изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят. С нейна намеса е съхранен Царският дворец в центъра на София, където е било предвидено да бъде изграден нов комплекс за нуждите на държавния протокол.^[22]

Възползвайки се от протекциите на баща си, който ѝ осигурява необходимите финансови и организационни ресурси, в последните години от живота си Людмила Живкова организира няколко мащабни пропагандни кампании. Тя е инициатор за създаването на Международната детска асамблея „Знаме на мира“ и свързаните с нея събития, като провежданите през 3 години международни детски фестивали с пацифистка, културна и образователна насоченост. В тази връзка е изграден парковият комплекс „Камбаните“. Тази инициатива е свързана и с нейното увлечение по теорията за т.нар. „всестранно развита личност“, което става причина за създаването на специална държавно финансирана програма в тази посока.^[23]

По инициатива на Людмила Живкова са организирани честванията на „1300 години България“, пропагандна кампания, която цели да представи комунистическата власт и особено управлението на Тодор Живков като най-успешния период в българската история, като в същото време демонстрира засилващия се от 60-те години на XX век националистически уклон в идеологията на режима.^[24]

Във връзка с честванията на „1300 години България“ е създадена специална служба „Културно наследство“, в чието ръководство участва и Живкова, чиято цел е със съдействието на Държавна сигурност да купува, а при нужда и да краде, намиращи се в чужбина исторически паметници, свързани с българската история. Дейността на службата е свързана с големи финансови злоупотреби – включително огромни разходи, правени от Живкова при нейни пътувания в чужбина – като след нейната смърт прекият ръководител на службата Живко Попов е осъден на 20 години затвор за корупция, а други висши функционери, като Мирчо Спасов, са отстранени от постовете си.^[25]

Построен е Народният дворец на културата (НДК) в София, който от смъртта ѝ до 1990 г. носи нейното име, а след това става Национален дворец на културата.

От началото на 1981 година Людмила Живкова изпада в тежка депресия и спира да ходи на работа, като е обявено, че е излязла в отпуск. Според личния сътрудник на Тодор Живков Костадин Чакъров причина за това стават разкритията за корупционната афера в служба „Културно наследство“.^[26]

Загрижен за състоянието ѝ, Живков прекарва 30 дни с нея в Боровец, докато на 20 юли тя заминава без предупреждение за София.^[26]

Според Димитър Мурджев Людмила Живкова е открита мъртва в 18 часа на 20 юли в банята на жилището си в Резиденция „Бояна“. В официалния акт, подписан от професорите Атанас Малеев, Йонко Белоев, Йордан Йорданов и Сивчо Сивчев, времето на смъртта ѝ е отбелязано като 2 часа на 21 юли 1981 година, а като причина е посочен „внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив, и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението“.^[27]

Ранната смърт на Живкова става повод за различни хипотези. Тодор Живков, макар да смята смъртта ѝ за очакван резултат от тежкото ѝ състояние от предходните месеци, в по-късните си мемоари не изключва и някакво „външно вмешателство“. Руският журналист Аркадий Ваксберг смята, че тя може да е убита от съветските тайни служби, позовавайки се на недоверието, с което се отнасят към нея в съветското правителство, и опасенията, че в близко бъдеще тя може да наследи баща си начело на режима. Някои от близките ѝ, като Любомир Левчев, също смятат, че тя е отровена. Според друга хипотеза, поддържана от отявления критик на Живкови Петър Семерджиев, тя се самоубива след като съветски натиск блокира по-нататъшното ѝ издигане в йерархията на режима.^[28]

• 1977 г. – удостоена е със званието „Заслужил деятел на културата“^[29]
• Ирански орден „Плеад“ (21 ноември 1971),
• Австрийски голям златен почетен знак на лента „За заслуги към Република Австрия“ (23 декември 1976),
• Мексикански орден „Ацтекски орел“ с лента първа степен (25 май 1978),
• Голям кавалерски кръст за заслуги пред Италианската република (28 март 1980),
• Международната награда за мир и сътрудничество „Златният Меркурий“ (посмъртно, 29 септември 1981).
• „Доктор хонорис кауза“ на университета „Токай“ в Япония (1 март 1979).
• Димитровска награда за мир, демокрация и социален прогрес (юни 1982 г., посмъртно),
• Орден „13 века България“ (1984 г., посмъртно).

Оценките за нея като политик варират извънредно много. Демократичните реформи носят първо остро отрицание на цялото семейство Живкови.

В книгата си „Културният фронт“ историкът Иван Еленков развива тезата, че претенцията за отваряне на България благодарение на Людмила Живкова е несполучлив опит на комунистическата диктатура да си върне обратно загубената културна легитимност пред обществото.^[30] Друга често споменавана критика е, че докато творците-любимци на комунистическия елит получават държавна подкрепа за работата си,^[31] онези, които системата не припознава като представителни, продължават да бъдат репресирани.^[32] По времето, когато Живкова ръководи Комитета за изкуство и култура, Държавна сигурност ликвидира в Лондон известния писател Георги Марков.^[33]

През октомври 2012 г. в Софийския университет е организирана конференция, посветена на личността и творчеството на Людмила Живкова. Граждански протест осуетява началото на мероприятието.^[34] Един час по-късно конференцията, в която участват учени и от Германия и Русия, се провежда, а докладите са издадени през 2013 г. в сборника „Културното отваряне на България към света“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“).

• Англо-турските отношения 1933 – 1939 (1971)
• Казанлъшката гробница (1974 г. – и на руски, английски и немски)
• Социалистическая культура и современные общественные процессы (1977 г.; на руски)
• Четвероевангелието на цар Иван Александър (1980)
• За усъвършенствуване на човека и обществото (1980 г.; статии, речи и доклади)
• С априлско вдъхновение в борбата за мир и социализъм, за единство, творчество и красота (1982 г.; доклади, речи, статии, изказвания в 3 тома)
• Интелектуалните възможности и творческите сили на личността (1985 г.; доклади, статии, речи, изказвания)
• По законам красоты // Культура и время, № 1/2 2002 г.

• Савова, Елена, Здр. Минчева, Кирил Аврамов: Людмила Живкова, живот и дело (1942 – 1981). Летопис. София, 1987
• Емил Александров, Култура и лична власт. Слънце, София, 1991
• Сидоров В.М., Людмила и Вангелия. Москва, „Мир через культуру“, 1992 (Бълг. превод. Валентин Сидоров. Людмила и Ванга. Репортер, София, 1995).
• Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
• Шапошникова Л.В., Людмила Живкова – государственный деятель и подвижник // Культура и время. 2002. № 1/2.
• Културното отваряне на България към света. УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2013

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Людмила Живкова.

• Данаилов, Георги. Доколкото си спомням. Абагар, 2002. ISBN 954-427-470-0.
• Георгиев, Никола. Нова книга за българския народ. LiterNet, 2003. ISBN 978-954-304-066-7.
• Константин Дилчев, Загадъчната смърт на Людмила Живкова. София, Ню медиа груп, 2006 г.
• Елит Николов, Дъщерята на надеждите. София, Пропелер, 2008
• Крум Благов, Какво уби Людмила Живкова. София, Стандарт, 2009 (Големите мистерии, 17).
• Богомил Райнов, Людмила – мечти и дела. 2 изд. София, Изток-Запад, 2011
• Любомир Левчев, Панихида за мъртвото време. София, Ентусиаст, 2011
• Културното отваряне на България към света. УИ „Св. Климент Охридски“, София, 201
• Иво Милев, Животът и смъртта на Людмила Живкова, 2018, 736 с.

• Биография на Людмила Живкова в портала „Протоколи и решения на Политбюро на ЦК на БКП“, на Държавна агенция „Архиви“
• Албум със снимки на Людмила Живкова в Snimka.bg Архив на оригинала от 2005-12-17 в Wayback Machine.
• Семейство Рьорих – web.archive.org ((en))
• Никола Георгиев, „Семейството: начин на употреба“, глава от книгата „Нова книга за българския народ“, електронна публикация в LiterNet, 10.07.2003
• Clive Leviev-Sawyer, „'Think of me as fire'“, статия във вестник Tke Sofia Echo, 4 февруари 2011 ((en))
• Филм за живота на Людмила Живкова^{[неработеща препратка]}, 2006 г. (рус.)
• Каналите за антики и ролята на Людмила Живкова (Дарик News): част 1 (12 април 2008), 2 (19 април 2008), 3 (23 април 2008) и 4 (30 април 2008)

Цитирани източници

• Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1.

Нормативен контрол BIBSYS BNF CiNii CONOR.BG FAST GND ISNI NLI J9U Koninklijke LCCN NDL NKC NLG PLWABN LIBRIS IdRef VIAF WorldCat