PROFILPELAJAR.COM

Величко Минеков
	Величко Минеков
български скулптор
Роден	13 октомври 1928 г. Мало Конаре, Царство България
Починал	2 август 2022 г. (93 г.) София, Република България
Учил в	Национална художествена академия
Кариера в изкуството
Академия	ВИИИ „Н. Павлович“
Учители	проф. Любомир Далчев
Направление	скулптура
Награди	Димитровска награда (1972)
	Народен представител в:; VIII НС IX НС
Семейство
Деца	Велислав Минеков

Величко Иванов Минеков е български скулптор, известен с монументалната си пластика, общественик и депутат в Осмото и Деветото народно събрание в периода 1982 – 1990 година.

Биография

Роден е на 13 октомври 1928 г. в пазарджишкото село Мало Конаре. Учи в ВИИИ „Николай Павлович“ в София при проф. Андрей Николов и проф. Марко Марков, а завърша през 1954 г. в класа по скулптура на проф. Любомир Далчев. Става член на БКП от 1959 г.

От 1964 г. е преподавател по скулптура в Художествената академия. От 1967 г. е доцент, а през 1975 г. става професор. На следващата 1976 г. е избран за ректор на Академията, който пост заема до 1983 година. По-късно преподава във Великотърновския университет. Сред учениците му са скулптори като Александър Хайтов, Димитър Борисов, Живко Дончев, Иван Русев, Рая Георгиева, Светлин Николов, Спас Киричев, Христо Харалампиев. От 1976 г. е зам.-председател на СБХ.

Минеков е участник в близкото лично обкръжение на Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб.^[1] Бил е първи заместник-председател на Съюза на българските художници и член на бюрото на Комитета за култура.^[2].

Негов син е скулпторът и специалист по металодизайн Велислав Минеков.

Творчество

Работи в областта на скулптурния портрет, фигуралната композиция, монументалната и монументално-декоративна скулптура, а също и малка пластика.

Създава типизирани образи на българки, свързани със земята, селския бит, борбите в историята на народа. Скулптурите му излъчват сила и вътрешно спокойствие. Композициите са лаконични и ясно изградени, с опростена и обобщена масивна монументална форма, с точна характеристика на художествения образ и чувство за архитектоничност на скулптурните обеми. От 1951 г. редовно участва редовно в общи художествени изложби на СБХ и в представителни колективни изложби на българското изкуство в чужбина – Москва (1957, 1959, 1969), Будапеща (1964), Букурещ (1964), Атина, Прага, Истанбул и др.. През 1957 г. печели награда на Международния фестивал на младежта и студентите в Москва. През 1958 г. участва на Първото световно младежко биенале в Париж, през 1968 г. на Венецианското биенале. Негови творби се намират в Национална художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, Бургаска художествена галерия „Петко Задгорски“, Варненска градска художествена галерия „Борис Георгиев“, Художествена_галерия_„Станислав_Доспевски“ – Пазарджик, художествените галерии в Стара Загора

Първата значима задача, която му е възложена, е архитектурното оформление на площада в Търговище.^[3]

Монументални и монументално-декоративни творби

Сред известните му творби и скулптурни ансамбли са:^[4]^[5]^[6]

„Орфей“, площада пред театъра в Търговище (1955),
„Спартак“ в художествената галерия в Бургас (1956),
Композиция „Грънчари“ на „Моста на занаятите“ (Грънчарски мост), Габрово (1956),
„Седнала селянка“, Национална художествена галерия (НХГ), София (1958),
„Селянка“, НХГ, София (1958),
„Майка“ – скулптурна украса в Морската градина, Варна (1960),
„Почивка“, НХГ, София (1961),
„Пиеща селянка“, СГХГ, София (1963),
Паметник на Иван Козарев, с. Добринище (1969),
Паметник на антифашистката борба с фигура на партизанин, с. Мало Конаре (1969),
Фигури „Театър“, „Музика“, „Плодородие“, „Ръченица“ на „Моста на изкуствата“ (Боровски мост), Габрово, с арх. Карл Кандулков (1969),

„Орфей“, Пазарджик (1969),
„Очакване“, НХГ, София (1969),
„Млада селянка“, НХГ, София (1971),
Паметник на Баба Зара, Габрово (1972),
Фигура на Владимир Димитров - Майстора пред Съюза на българските художници (СБХ) на ул. Шипка 6, София (1972),
„Родина“, Ивайловград (1972),
„Нестинарка“, Пазарджик (1972),
„Септемвири 1923“, Пазарджик (1973),
Декоративна пластика, Михайловград (1973),
„Орфей“ в Парка на свободата, София (1974),
Композиция „Майка“ („София“, „Сердика“), Ротондата пред Централна гара, София, с арх. Милко Бечев (1976),
Мемориален комплекс „Априлци“, Панагюрище, съвместно със скулпторите Секул Крумов и Димитър Даскалов, арх. Богдан Томалевски и арх. Иван Николов (1973 – 1976),
Композиция „Хлябът“ пред сградата на Международната организация на труда и социалните грижи на ООН в Женева (1975),
Релеф на Методий, гр. Елванген, ФРГ (Германия)(1975),
Паметник на Васил Левски в София (1977),
Бронзова фигура „Марица“ в културния Център Кенеди във Вашингтон (1977)
„Арка на Свободата“ (Паметник на руската бойна слава, Мемориал „Беклемето“), с арх. Георги Стоилов (1978),
Фигурален паметник „Спартак“, Сандански, с арх. Иван Николов (1978),
Скулптури на площада пред театъра в Пазарджик, сред които такива като „Жажда“ и „Нестинарка“,
Мемориал „Хан Аспарух“, Добрич, с арх. Иван Николов (1981)
„Победата“ – бронзов релеф, преддверие на Дом-паметник на партията на връх Бузлуджа, арх. Георги Стоилов (1981)
Паметник на Тодор Живков (премахнат), Правец, с арх. Лозан Лозанов (1981)
Декоративна пластична стена и бюст на Людмила Живкова, 30-о основно училище „Братя Миладинови“ (бивше ЕСПУ „Людмила Живкова“), Зона Б-5, София, със скулптора Михаил Бенчев и арх. Д. Жеков (1983)
Пластично решение на входа на Националния исторически музей – Скулптурни фигури „Лъвове“ пред входа на Съдебната палата, София (1985)
Паметник на Съединението, Пловдив, с арх. Лозан Лозанов (1985)

Галерия

„Арка на Свободата“ (Паметник на руската бойна слава, Мемориал „Беклемето“)

Награди и отличия

Величко Минеков е носител на множество държавни награди и отличия, сред които:

Почетно звание „заслужил художник“ (1971)^[5]
Почетно звание народен художник (1976)^[5]^[6]
1960 – Орден „Кирил и Методий“ ІI степен
1972 – Димитровска награда,^[4]^[6]
1976 – Орден „Георги Димитров“,^[4] и още 1 орден Орден „Георги Димитров“
1978 – Орден „Народна република България“ ІІ степен
1985 – Орден „Кирил и Методий“ I степен
2006 – Орден „Стара планина“ I степен за цялостен принос към изкуството.^[7]
2006 – награда от Община Пазарджик за цялостен принос към изкуството и заслугите му към града.^[8]

Източници

↑ Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 164.
↑ Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 107.
↑ Мария Георгиева, „Минекови – скулптори, но и запалени ловци“, в-к „Сега“, 18 декември 2006 г.
↑ ^а ^б ^в Енциклопедия България в 7 тома, т.4 (М-О), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1984 г.
↑ ^а ^б ^в Труфешев, Николай. Архитектурно-скулптурният паметник в България. Държавно издателство „Техника“, София, 1981.
↑ ^а ^б ^в Съвременно българско монументално изкуство 1956 – 1986, под редакцията на Христо Стефанов и Максимилиян Киров, Съст. Кристина Стефанова и кол.: Филип Зидаров, Цветана Филипова, Сашка Венева, Кремена Попова, Лиляна Българова. Комитет за Култура, ДО „Изобразително изкуство“, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, София, 1986 г.
↑ Президентът връчи ордени на дейци на науката, културата и образованието, president.bg, 23 май 2006 г.
↑ Величко Минеков с награда за цялостен принос, pa-media.net, 19 май 2006 г.

Труфешев, Николай. Монументалните изкуства и архитектурата в България. Държавно издателство „Техника“, София, 1968.
Труфешев, Николай. Современное монументальное исскуство Болгарии. Издателство „София-прес“, София, 1977.
Труфешев, Николай. Архитектурно-скулптурният паметник в България. Държавно издателство „Техника“, София, 1981.
Съвременно българско монументално изкуство 1956 – 1986, под редакцията на Христо Стефанов и Максимилиян Киров, Съст. Кристина Стефанова и кол.: Филип Зидаров, Цветана Филипова, Сашка Венева, Кремена Попова, Лиляна Българова. Комитет за Култура, ДО „Изобразително изкуство“, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, София, 1986 г.
Енциклопедия на изобразителните изкуства България в 3 тома, т. 2 (М-Р). Институт за изкуствознание на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1987.
Енциклопедия България в 7 тома, т.4 (М-О), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1984 г.
Съвременна българска енциклопедия в четири тома, том ІІІ (Колхоз-Очоа), Издателство „Елпис“, Велико Търново, 1994. ISBN 954-557-003-X