Адът е първото място, посетено от Данте в неговото задгробно пътуване, предназначено да го доведе до спасение.[1] Светът на прокълнатите, разделен според точна морална логика, произтичаща от Аристотелевата „Никомахова етика“, е описан според знанията и представите по времето на Данте. Адът е мястото на морална нищета, в което падналото човечество се оказва лишено от Божията благодат, способна да осветява действията на хората.
Общи характеристики
Произход на „Ад“
Източници и модели
Художествено представяне на геоцентричната система.
Според географската концепция на Данте, основана на гръко-арабски източници, светът е разделен на две полукълба: северното съдържа предимно суша, а южното е почти изцяло покрито от вода. Според Птолемеевата система Земята е в центъра на Вселената, а Слънцето, Луната, планетите и звездите се въртят около нея.
Луцифер, първоначално един от най-добрите ангели, се разбунтувал срещу Бога, заради което бил низвергнат от Рая – място отвъд геоцентричната ротационна система. При сгромолясването си от небето Луцифер паднал в Южното полукълбо. От страх пред него сушата там се отдръпнала и избила в Северното полукълбо, оставяйки Южното полукълбо напълно потопено от водите.[2] При това геоложко сътресение част от земята на мястото, където би трябвало да е основан Йерусалим,[N 1] е изтласкана отвъд центъра на Земята, пораждайки адската пропаст и излизайки в Южното полукълбо, за да образува планината на Чистилището – единствената непотопена от водите точка. Луцифер заседнал в центъра на Земята, в най-отдалеченото от Бога място — в точката, която притегля всичко тежко. Данте описва Луцифер като потопен наполовина в подземното езеро Коцит, което е постоянно замръзнало поради ледения вятър, произвеждан от непрекъснатото движение на шестте му крила. От центъра на Земята, от краката на Луцифер, започва тесен проход, наречен Бурела, който води към Южното полукълбо, право към планината на Чистилището („Ад“, Песен 34, стих. 106-126).
Начин на образуване
Изглед към Ада на Данте, който се простира във вътрешността на Земята, проектиран от Микеланджело Каетани
Адът е дълбока фуниевидна кухина, която се отваря под Йерусалим и достига до центъра на Земята. Състои се от девет кръга. Данте и водачът му Вергилий вървят по пътя си, изминавайки деветте кръга, които бавно спираловидно се спускат надолу в дълбочина. Докато се спускат, те се стесняват: броят на наказаните грешници в кръговете e по-малък, колкото повече двамата се отдалечават от повърхността. По-големите кръгове се намират по-високо, защото колкото по-разпространен е грехът, който се наказва в тях, толкова по-голям е броят на осъдените грешници. Колкото по-надолу човек слиза, толкова по-далеч е от Бога и толкова по-голяма е тежестта на наказания грях.
Подреждането на наказанията, както казва Вергилий в IX песен, е свързано с „Никомахова етика“ от Аристотел, преработена от средновековното томистко богословие, и се основава на повелите на разума. Изборът на наказанията следва закона за възмездието: всяко наказание е противоположно или аналогично на извършения грях.
Summa divisio на концепцията за грях е представена, както е споменато, от Разума. Оставайки настрана Предверието на Ада и Лимбо, кръгове от втори до пети са наказани прокълнатите души на онези, които са извършили греха на невъздържанието в живота. Тоест техният разум се е поддал на първичните инстинкти (все пак необходими на всеки човек) и импулсите, умът не е успял да доминира над тялото и не е устоял на изкушенията. Греховете на невъздържанието съответстват на седемте смъртни гряха, макар че гордостта и завистта не намират точно и независимо разположение в рамките на кръговете.
Шестият кръг е отделен от петия чрез стените на град Дит (латинско съкращение, използвано като друго име на бога на подземния свят — Плутон). Отвъд стените му са измамниците, които са извършили най-тежкия грях: те не са загубили Разума, а мъдро са го използвали като подкрепа за извършването на злото. Техният избор е съзнателен и зъл: интелектът им е бил поставен в услуга на злото, за да извърши греховно действие със съзнание за делото.
Луцифер е източникът на всяко зло. Той дъвче с трите си усти Юда, Брут и Касий. Според теорията за Двете слънца, а именно Папството и Империята, които са двете доминиращи сили, тримата грешници представляват предателите на основателите на тези две сили. Юда е предателят на Христос, основател на папската власт, а Брут и Касий са предателите на Цезар, който в средновековната концепция на Данте е посочен като основател на императорската власт и следователно на светската и политическа власт като цяло. Наказанието на Касий и Брут – предатели на земното величие, е да бъдат мачкани от Дявола в долната половина на тялото, т.е. в краката и долната част на корема. Юда – предателят на Божественото величие е мачкан в горната част, т.е. цялото му тяло без краката.
След деветия кръг на Ада, откъм краката на Луцифер, се простира Бурела – дълъг и тесен проход, който пресича недрата на южното полукълбо и достига до Чистилището.
Схема на Ада
В курсив са дадени имената на героите, които присъстват реално в съответния кръг (срещнати от Данте или просто споменати от някого като присъстващи, или посочени във фразите), с изключение на тези, чието бъдещо идване е пророкувано; останалите герои са единствено обект на различни перифрази, цитати и описания. Местата, споменати в скоби, обикновено не са директно назовани, а са представени чрез перифрази.
бутат огромни камъни, разделени на две редици, всяка от които минава през половината от кръга. Когато двете групи се срещнат, прокълнатите се бият и обиждат един друг, обвинявайки се за греха на другата.
насилници против ближните (убийци, тирани и разбойници)
потопени в реката от кипяща кръв Флегетон, повече или по-малко в дълбочина в зависимост от тежестта на греха им, удряни от стрелите на Кентаврите, ако се опитат да излязат от кръвта повече отколкото е постановено.
Осми кръг 6-а яма Измамници на тези, които не се доверяват
лицемери
принудени да ходят покрити с оловни качулки отвътре и позлатени отвън. Членовете на Синедриона са подложени на особено мъчение: те биват разпъвани на земята и тъпкани от другите прокълнати.
Осми кръг 7-а яма Измамници на тези, които не се доверяват
крадци
гонени от змии, които ги хапят и връзват ръцете им, превръщат се самите те в змии, сливат се с тях или изгарят при ухапването им, а после като птицата Феникс се възраждат от пепелта си
Осми кръг 10-а яма Измамници на тези, които не се доверяват
фалшификатори
поразени от различни болести: проказа и краста за алхимиците (фалшификатори на метали), хидрофобен бяс за самозванците (фалшификатори на личности), воднянка за фалшификаторите (фалшификатори на монети) и треска за лъжците (фалшификатори на думи).
Девети кръг Зона 4: Юдека Измамници на тези, които се доверяват
Предатели на благодетелите
Изцяло потопени в леда и обездвижени в гротескни пози. Тримата големи грешници (Юда, Брут и Касий) са разкъсвани вовеки всеки в една от трите усти на Луцифер.
Демонологията на Данте има няколко източника: главно древногръцката и римскатамитология, Библията и средновековните традиции. Чудовищни фигури като Харон, Минос, Цербер, Плутон, Флегий, Фуриите, Минотавърът, Кентаврите, Харпиите и др. са очевидно от класически произход. Те са преосмислени и вмъкнати в християнска поема до такава степен, че християнските теолози не са отричали съществуването им, а тяхната божественост. Данте представя тези чудовища по различни начини – те имат функцията на инструменти на божието правосъдие: те са съдии (Минос), пазители (Плутон, Фуриите, Минотавърът, Харпиите), кормчии (Харон на река Ахерон, Флегий на блатото Стикс) и в същото време символично представят на греховете, наказвани в кръговете, които контролират.
Чудовищното е начин за представяне на греха, който е деградация на човешката природа според трите предразположения, осъдени в „Никомахова етика“ на Аристотел: невъздържаност (липса на мярка), злоба и лудо зверство, както Вергилий напомня на Данте в седмия кръг (XI, 79-83).[3]
Италианският учен Артуро Граф посвещава обширен анализ на различния произход на демонологията на Данте в своето фундаментална творба „Митове, легенди и суеверия от Средновековието“ (Miti, leggende e superstizioni del Medioevo).[4] Граф на първо място идентифицира като основен източник теологията на схоластиката (доктриналните разработки на Алберт Велики, Тома Аквински и Св. Бонавентура). Има и различни средновековни източници, като чудовищните фигури и демони, присъстващи в chansons de geste, в ирландската Visio Tnugdali („Видението на Тнугдал“)[N 2] и Navigatio sancti Brendani („Плаването на свети Брендан“)[N 3], в текстовете за Адa от Джакомино да Верона и Бонвезин де ла Рива, в популярните демонология, както е разказана от Якопо да Вараце в Legenda aurea („Златната легенда“) (котката, жабата, кучето и т.н.), във виденията като това на брат Алберих от Монтекасино, в различни други средновековни текстове, както и в чудовищните и дяволските фигури на животни, присъстващи в мюсюлманския и индийския ад, като огромни змии и скорпиони, вълци, лъвове и други диви и ненаситни зверове. Някои демони са създадени от въображението на поета като бесните кучета („Ад“, XIII, 125), змии („Ад“, XXIV, 82 и сл.) и др. На земята те изкушават човека, завладяват душата му след смъртта („Ад“, XXVII, 113; „Чистилище“, V, 104). Те могат да произвеждат микроби в човешкото тяло, в което нахлуват („Ад“, XXIV, 112-114), и могат да оживяват мъртвите тела, придавайки им вид на живи („Ад“, XXXIII, 124-132).
Теолозите, особено Алберт Велики, въз основа на някои евангелски изрази (Матей 17, 14-20; Лука 9, 39-40; Марк 9, 13-28), където говорят за повече или по-малко мощни демони, признават, че за да изпълняват по-добре задълженията си, възложени от Провидението, дяволите се отличават в йерархични степени. Този мотив е развит в „Ад” на Данте: Хирон и Малакода („военна” йерархия); Луцифер– „император на болезненото царство" („Ад“, XXXIV, 28), Прозерпина „кралица на вечния плач“ ( инф. IX, 44), нейните слугини Фуриите и др. („феодална" йерархия). Този принцип обаче присъства в древната митология, в текстове и в религиозната иконография, както и в Новия завет, където Сатаната, принцът на силите на въздуха, има империята на Смъртта и т.н.[7]
Драконът на Апокалипсиса – изображение, широко разпространено през Средновековието, се намира в крилатия дракон, поставен на гърба на кентавъраКак („Ад“, XXV, 22-24), докато триформеното чудовище (човек, змия и скорпион) е Герион („Ад“, XVI-XVII). Ако ангелът е идеализация и одухотворяване на човешкото същество, дяволът представлява неговата гротескна деформация и зверска деградация. Луцифер на Данте е антитезата на Христос и има три лица („Ад“, XXXIV, 37-45): червено (омраза ), „между бяло и жълто" (безсилие) и черно (невежество). Тези три лица са противопоставени на силата, мъдростта и любовта на Божията Троица (букв. „създадоха ме божията сила [Бог Отец], най-висшата мъдрост [Бог Син] и първородната любов [Бог Светия Дух]“.; „Ад“, III, 5-6).[8]
Посланието, което Данте иска да предаде на читателя, е, че класическият свят е имал стойност не сам по себе си, а като подготвителна фаза на християнската ера – единствената, в която човекът наистина има възможността за пълна реализация и истинско завършване на неговото съществуване, насочено към преследване на по-обширния божи план.
Издания на български език
Най-ранният превод на български на част първа част на „Божествена комедия“ - „Ад“ датира от 1906 г. и е дело на Константин Величков. Този първи превод със статут на литературен паметник се издава и преиздава в продължение на повече от 100 години. След него са правени и други опити, като тези на Кирил Христов, Любен Любенов и Иван Иванов, и др. През 2022 г. излиза в превод на поета Кирил Кадийски.[9]
В превод на Константин Величков:
Адъ, сп. Художник, 1906.
Адъ. Печатница на П. М. Бѫзайтовъ (София), 1906.
Адъ. Книгоизд. „Стоянъ Атанасовъ“ (София)
Адъ, в Пълно събрание на съчиненията на Константин Величковъ: Т. 1(под ред. на Ив. Вазовъ), изд. Ст. Атанасовъ (София), 1911
Гюстав Доре. Божествена комедия: Чистилище и Рай. [Състав. и предг. Мария Арабаджиева, Явор Иванов], прев. Яна Арабаджиева, София, 2010, ISBN978-954-584-388-4
Ад : В 6. части [CD-ROM], Лит. колекция „Ренесанс“, Студио „Електроник фемили“ (Пловдив), 2000.
Литература
Vittorio Sermonti, L'Inferno di Dante, in La Divina Commedia, vol. 1, Milano, Rizzoli, 2001. ISBN978-88-17-86068-0
Umberto Bosco e Giovanni Reggio, L'Inferno, in La Divina Commedia, vol. 1, Firenze, Le Monnier, 1988. ISBN88-00-41293-9
Andrea Gustarelli e Pietro Beltrami, L'Inferno, in Tavole dantesche, vol. 1, Milano, Carlo Signorelli, 1994
Francesco Spera (a cura di), La divina foresta: studi danteschi, Napoli, M. D'Auria, 2006
Mario Gabriele Giordano, "Il canto X dell'Inferno", in "Riscontri", VII, 1-2, с. 9–22, днес в "Il fantastico e il reale. Pagine di critica letteraria da Dante al Novecento", Napoli, Edizioni Scientifiche Italiane, 1997, s. 1–15
Arturo Graf, Miti leggende e superstizioni del medioevo, Demonologia di Dante, онлайн
↑Текст от 12 век, който съобщава за неземното видение на ирландски рицар. Най-популярният и разработен текст в средновековния жанр на визионерската литература за Ада.
↑Анонимно произведение в латинска проза, предадено от множество ръкописи, започващи от 10 век. Разказва за пътуването на ирландския монах от Кломфърт Брендан в Атлантическия океан с шестдесет другари в търсене на Едем, разположен на митичния „Остров на блажените“ (наричан още Tír na nÓg).
