Сирия (регион)

Вижте пояснителната страница за други значения на Сирия.
Сирия (Шаам)
ДържавиЙордания
Ливан
Палестина
Сирия
Турция (Хатай)
Израел
Сирия в Общомедия

Сирия (на старогръцки: Συρία; на класически сирийски: ܣܘܪܝܐ) или Шаам (на арабски: ٱلشَّام) е исторически регион, разположен на изток от Средиземно море в Западна Азия, в широк смисъл синоним на Леванта.[1] Други синоними са Голяма Сирия или Сирия-Палестина.[2] Границите на региона се променят във времето. В съвремието обаче самият термин „Сирия“ се използва за обозначаване на Сирийската арабска република.

Терминът първоначално произлиза от Асирия – древна цивилизация с център Северна Месопотамия, съвременен Ирак.[3][4] През Елинистическата епоха терминът „Сирия“ се прилага за целия Левант като Коилесирия. По време на римското управление той се използва за обозначаване на провинция Сирия, по-късно разделена на Сирия Финикия и Коилесирия, и за провинция Сирия Палестина. При византийците от Коилесирия се появяват провинциите Сирия Прима и Сирия Секунда. След мюсюлманското завладяване на Леванта терминът е заменен от арабския еквивалент Shām и при Праведния, Омаядския, Абасидския и Фатимидския халифати. Билад ал-Шам е името на метрополната провинция, обхващаща по-голямата част от региона. През 19 век името „Сирия“ е възродено в съвременната си арабска форма, за да обозначи целия Билад ал-Шам, или като Suriyah, или като съвременната форма Suriyya, която в крайна сметка заменя арабското име „Билад ал-Шам“.[5]

След Първата световна война границите на региона са дефинирани за последен път в съвремието чрез прокламирането и последващото дефиниране от френско и британско задължително споразумение. Районът е прехвърлен на френски и британски мандати след Първата световна война и е разделен на Голям Ливан, различни държави под мандатно френско управление, контролирана от Великобритания мандатна Палестина и Емирство Трансйордания. Самият термин „Сирия“ се прилага към няколко мандатни държави под френско управление и към едновремешното, но краткотрайно Арабско кралство Сирия. Държавите със сирийски мандат постепенно се обединяват като Държава Сирия и накрая стават независима Сирия през 1946 г. През целия този период пансирийските националисти се застъпват за създаването на Голяма Сирия.

Етимология и еволюция на термина

Няколко източника сочат, че самото име Syria произлиза от лувийския термин "Sura/i" и производното старогръцко име Σύριοι, Sýrioi, or Σύροι, Sýroi, като и двете първоначално произлизат от Aššūrāyu (Асирия) в Северна Месопотамия, съвременен Ирак и Голяма Сирия[3][4][6][7] За Херодот през 5 век пр. н. е. Сирия се простира на север до Халис (съвременната река Къзълърмак) и чак на юг до Арабия и Египет. За Плиний Стари и Помпоний Мела Сирия обхващала целия Плодороден полумесец.

В Късната античност „Сирия“ означава регион, разположен на изток от Средиземно море, западно от река Ефрат, северно от Арабската пустиня и южно от планината Тавър,[7] като по този начин включва съвременна Сирия, Ливан, Йордания, Израел, Палестина и части от Южна Турция, а именно провинция Хатай и западната половина на региона Югоизточен Анадол. Тази късна дефиниция е еквивалентна на региона, известен в класическия арабски под името „аш-Шаам“ (на арабски:ٱَلشَّام, което означава северна [страна][8] (от корена šʔm, на арабски: شَأْم , „ляво, север“)). След арабското завоюване на византийска Сирия през 7 век сл. н. е. името Сирия изчезва от основната употреба в самия регион, като е заменено от арабския еквивалент „Шаам“, но оцелява в първоначалния си смисъл във византийската и западноевропейската употреба, както и в сирийски християнска литература. През 19 век името „Сирия“ е възродено в съвременната си арабска форма, за да обозначи целия Билад ал-Шам, или като Suriyah, или като съвременната форма Suriyya, която в крайна сметка замени арабското име на Билад ал-Шам.[5] След Първата световна война името „Сирия“ е приложено към френския мандат за Сирия и Ливан и към едновремешното, но краткотрайно Арабско кралство Сирия.

География

Карта, изобразяваща Сирия като земя, варираща от планините Тавър до Синайския полуостров до Ефрат, но не включваща Горна Месопотамия

В най-разпространения исторически смисъл „Сирия“ се отнася до целия Северен Левант, включително Александрета и древния град Антиохия, или в разширен смисъл към целия Левант на юг до Римски Египет, включително Месопотамия. Районът на Голяма Сирия (سُوْرِيَّة ٱلْكُبْرَىٰ, Sūrīyah al-Kubrā), наричана още Естествена Сирия (سُوْرِيَّة ٱلطَّبِيْعِيَّة, Sūrīyah aṭ-Ṭabīʿīyah) или Северна земя (بِلَاد ٱلشَّام, Bilād ash-Shām),[9] се простира приблизително над провинция Билад ал-Шам на средновековните арабски халифати, обхващайки Източното Средиземноморие (или Левант) и Западна Месопотамия. Мюсюлманското завоюване на Леванта през 7 век поражда тази провинция, която обхваща голяма част от региона на Сирия и до голяма степен се припокрива с тази концепция. Други източници показват, че терминът „Голяма Сирия“ е въведен по време на османското владичество, след 1516 г., за да обозначи приблизителната територия, включена в днешни Палестина, Сирия, Йордания, Ливан и Израел.[10]

Несигурността в дефиницията на обхвата на „Сирия“ се утежнява от етимологичното объркване на сходно звучащите имена Сирия и Асирия. Въпросът за етимологичната идентичност на двете имена остава открит днес, но независимо от етимологията, и двете са били смятани за взаимозаменяеми по времето на Херодот.[11] Въпреки това по времето на Римската империя, „Сирия“ и „Асирия“ започват да се отнасят за две отделни единици – Римска Сирия и Римска Асирия.

Килбрю и Щайнер, третирайки Леванта като сирийски регион, дават границите на региона така: Средиземно море на запад, Арабската пустиня на юг, Месопотамия на изток и планината Тавър на Анадола на север.[1] Мюсюлманският географ Мохамед ал-Идриси посещава региона през 1150 г. и определя северните райони на Билад ал-Шам така: „В Левантинско море има два острова: Родос и Кипър, и в левантийски земи: Антарсус, Лаодикия, Антиохия, Мопсухестия, Адана, Аназарба, Тарс, Цирцесиум, Хамрташ, Анталия, ал-Батира, ал-Мира, Макри, Астроболи; и във вътрешните земи: Апамея, Саламия, Кинасрин, ал-Кастел, Алепо, Ресафа, Ракка, Рафека, ал-Джиср, Манбидж, Мар'аш, Сарудж, Харан, Едеса, Ал-Хадат, Самосата, Малатия, Хусн Мансур, Забатра, Джерсун, ал-Леен, ал-Бедандур, Сирра и Тулеб.“

За Плиний Стари и Помпоний Мела Сирия обхваща целия Плодороден полумесец. В Късната античност „Сирия“ означава регион, разположен на изток от Средиземно море, западно от река Ефрат, северно от Арабската пустиня и южно от планината Тавър,[7] като по този начин включва съвременните държави Сирия, Ливан, Йордания, Израел, Държавата Палестина и провинция Хатай и западната половина на региона Югоизточен Анадол в Южна Турция. Тази късна дефиниция е еквивалентна на региона, известен в класическия арабски под името аш-Шаам (ٱلشَّام),[12] което означава северна [страна][12] (от корена šʔm شَأْم , „ляво, север“). След арабското завоевание на Византийска Сирия през 7 век името Сирия изчезва от основна употреба в самия регион, като е заменено от арабския еквивалент Билаад аш-Шаам („Северна земя“), но оцелява в първоначалния си смисъл през византийска и западноевропейска употреба и в сирийската християнска литература. През 19 век името „Сирия“ е възродено в съвременната си арабска форма, за да обозначи целия Билаад ал-Шаам, или като Suriyah, или като съвременната форма Suriyya, която в крайна сметка заменя арабското име „Билаад ал-Шаам“.[5] След Първата световна война името „Сирия“ е приложено към френския мандат за Сирия и Ливан и към едновремешното, но краткотрайно Арабско кралство Сирия.

Днес най-големите метрополни области в региона са Аман, Тел Авив, Дамаск, Бейрут, Алепо и Газа.

№ град държава население население на града снимка
1 Аман Йордания 4 642 000 4 061 150
2 Тел Авив Израел 3 954 500 438 818
3 Дамаск Сирия 2 900 000 2 078 000
4 Бейрут Ливан 2 200 000 361 366
5 Алепо Сирия 2 098 210 2 098 210
6 Газа Палестина 2 047 969 590 481

Етимология

Сирия

Няколко източника сочат, че самото име Сирия произлиза от лувийския термин "Sura/i" и производното старогръцко име: Σύριοι, Sýrioi, or Σύροι, Sýroi, като и двете първоначално произлизат от Aššūrāyu (Асирия) в Северна Месопотамия, съвременен Ирак.[3][4] Въпреки това по време на империята на Селевкидите този термин се прилага и за Леванта и оттук нататък гърците прилагат термина без разлика между асирийците от Месопотамия и арамейците от Леванта.[3][6][13]

Най-старото свидетелство за името „Сирия“ е от 8 век пр. н. е. в двуезичен надпис на йероглифен лувийски и финикийски. В този надпис лувийската дума Sura/i е преведена на финикийски ʔšr „Асирия“.[3] За Херодот през 5 век пр. н. е. Сирия се простира на север до Халис (съвременната река Къзълърмак) и на юг до Арабия и Египет.

Името „Сирия“ произлиза от древногръцкото наименование на асирийците Σύριοι Syrioi, което гърците прилагат без разлика към различни близкоизточни народи, живеещи под властта на Асирия. Съвременната наука потвърждава, че гръцката дума се връща към сродната Ἀσσυρία, Асирия.

Класическото арабско произношение на Сирия е Sūriya (за разлика от съвременното стандартно арабско произношение Sūrya). Това име не е широко използвано сред мюсюлманите преди около 1870 г., но е използвано от християните по-рано. Според Сирийската православна църква „сириец“ означава „християнин“ в ранното християнство. На английски „сириец“ исторически означава сирийски християнин като Ефрем Сирин. След обявяването на Сирия през 1936 г. терминът „сириец“ започва да обозначава гражданите на тази държава, независимо от етническата им принадлежност. Прилагателното „сирийски“ (suryāni سُرْيَانِي) влиза в обща употреба оттогава като етноним, за да се избегне двусмислието на "Syrian".

Понастоящем арабският термин Sūriya обикновено се отнася до съвременната държава Сирия, за разлика от историческия регион на Сирия.

Шаам

Голяма Сирия е широко известна като Аш-Шаам. Терминът етимологично на арабски означава „лявата страна“ или „северът“, тъй като някой в Хиджаз, обърнат на изток, ориентиран към изгрева, ще открие севера отляво. Това е в контраст с името на Йемен ( на арабски: اَلْيَمَن , al-Yaman), съответно означаващо „дясната страна“ или „югът“. Вариацията ش ء م (š-ʾ-m), от по-типичното ش م ل (š-m-l), , също е засвидетелствано в староюжен арабски 𐩦𐩱𐩣 (s²ʾm) със същото семантично развитие.[12][14] Коренът на Шаам (на арабски: ش ء م ( š-ʾ-m )) също има конотации на нещастие, което традиционно се свързва с лявата ръка и с по-студените северни ветрове. Това отново е в контраст с Йемен, свързан с щастие и успех, и положително гледания топъл-влажен южен вятър.

Регионът Шаам понякога се определя като район, който е бил доминиран от Дамаск, дълго време важен регионален център. Всъщност думата Аш-Шаам сама по себе си може да се отнася до град Дамаск.[15] Продължавайки с подобна контрастираща тема, Дамаск е търговската дестинация и представител на региона по същия начин, по който Сана се отнася за юг.

Курайш 106:2 споменава тази практика на караваните, пътуващи до Сирия през лятото, за да се избегне по-студеното време и по същия начин да се продават стоки в Йемен през зимата.[16]

Няма връзка с името Шем, син на Ной, чието име обикновено се появява на арабски като سَام Sām, с различна начална съгласна и без вътрешна глотална пауза. Въпреки това съществува дългогодишна народна асоциация между двете имена и дори региона, тъй като повечето от твърдяните библейски потомци на Шем са били исторически поставяни в близост. 

Исторически Баал-Шамин (на имперски арамейски: ܒܥܠ ܫܡܝܢ, романизирано: Ba'al Šamem, букв. „Господар на небесата“),[17][18] е семитски небесен бог в Ханаан/Финикия и древна Палмира.[19][20] Следователно Шаам се отнася до небе. Освен това на иврит шаам (שָׁמַ) произлиза от акадското šamû, което означава „небе“.[21] Например еврейската дума за Слънце е shemesh, където "shem/sham" от shamayim[22] (на акадски: šamû) означава "небе", а esh (на акадски: išātu) означава „огън“, т.е. „небесен огън“.

Демография

Прираст на населението
Година Население %±
144300000164
48000005004127000
90031200001200
270000015001500000
170020280001897
323187419143448356
19223198951

Най-голямата религиозна група в Леванта са мюсюлманите, а най-голямата етническа група са арабите. Левантийците говорят предимно левантийски арабски, които произхождат от много древни семитски говорещи народи, обитавали Древния Близък изток през Бронзовата и Желязната епоха.[23] Други като арабите-бедуини обитават Сирийската пустиня и Накаб и говорят диалект, известен като бедуински арабски, който произхожда от Арабския полуостров. Други второстепенни етнически групи в Леванта включват черкези, чеченци, турци, туркмени, асирийци, кюрди, навари и арменци.

Ислямът става преобладаващата религия в региона след арабското завоюване на Леванта през 7 век.[24][25] По-голямата част от левантийските мюсюлмани са сунити с малцинства алавити и шиити (дванадесетари и низарити исмаилити). Алавитите и исмаилитите населяват главно Хатай и сирийската крайбрежна планинска верига, докато дванадесетарите шиити са концентрирани главно в части от Ливан.

Левантийските християнски групи са много и включват гръцки православни (антиохийски гръцки), сирийски православни, източнокатолически (сирийски католически, мелкитски и маронитски), римокатолически (латински), несториански и протестантски. Арменците принадлежат предимно към Арменската апостолическа църква. Има също левантинци или франко-левантинци, които се придържат към Римокатолицизма. Има и асирийци, принадлежащи към Асирийската църква на Изтока и Халдейската католическа църква.[26] Други религиозни групи в Леванта включват евреи, самаряни, езиди и друзи.[27]

История 

Древният град Апамея в Сирия е важен търговски център и проспериращ град през Елинистическата и Римската епохи.

Древна Сирия

Херодот използва старогръцкото Συρία за участък от земя от река Халис, включително Кападокия (История, I.6) в днешна Турция до планината Касиус (II.158), за която казва, че се намира точно на юг от езерото Сербонис (III.5). Според различни забележки на Херодот на различни места той описва Сирия като включва целия участък от финикийската брегова линия, както и градове като Кадитис (Йерусалим) (III.159).[11]

Елинистична Сирия

В гръцката употреба Сирия и Асирия се използват почти взаимозаменяемо, но в Римската империя Сирия и Асирия започват да се използват като отделни географски термини. „Сирия“ в периода на Римската империя се отнася до онези части от империята, разположени между Мала Азия и Египет, т.е. западния Левант, докато „Асирия“ е част от Персийската империя и само за много кратко време попада под римски контрол (116 г. –118 г. сл. н. е.), отбелязвайки историческия връх на римската експанзия.

Римска Сирия

Руини в Сергиополис

През римската епоха терминът „Сирия“ се използва за обхващане на целия Северен Левант и има несигурна граница на североизток, която Плиний Стари описва като включваща, от запад на изток, Кралство Комагена, Софена и Адиабена, известно преди като Асирия.[28]

Палмира, един от най-богатите градове на древна Сирия

Различни автори използват термина, за да опишат целия регион Левант през този период; Новият завет използва името в този смисъл многократно.[29]

През 64 г. пр. н. е. Сирия става провинция на Римската империя след завладяването от Помпей. Римска Сирия граничи с Юдея на юг, с анадолските гръцки владения на север, с Финикия на запад и е в постоянна борба с партите на изток. През 135 г. сл. н. е. Сирия-Палестина включва целия Левант и Западна Месопотамия. През 193 г. провинцията е разделена на същинска Сирия (Коилесирия) и Финикия. Някъде между 330 и 350 г. (вероятно около 341 г.) провинция Ефратенсис е създадена от територията на Коелисирия и бившето царство Комагена, с Хиераполис като нейна столица.[30]

След c. 415 Коилесирия е допълнително разделена на Сирия I, като столицата остава в Антиохия, и Сирия II или Салутарис, със столица в Апамея на река Оронт. През 528 г. Юстиниан I отделя малката крайбрежна провинция Теодориас от територията на двете провинции.[31]

Регионът е присъединен към Праведния халифат след победата на мюсюлманите над Византийската империя в битката при Ярмук (15-20 август 636 г.) и става известен като провинция Билаад ал-Шаам. По време на Омаядския халифат Шаам е разделен на пет джунда или военни окръга. Те са Джунд Димашк (за района на Дамаск), Джунд Химс (за района на Хомс), Джунд Филастин (за района на Палестина) и Джунд ал-Урдун (за района на Йордания). По-късно Джунд Кинасрин е създаден от част от Джунд Химс. Град Дамаск е столица на Ислямския халифат до възхода на Абасидския халифат.[32][33][34]

Османска Сирия

В по-късните епохи на османските времена регионът е разделен на вилаети или подпровинции, чиито граници и изборът на градове като седалища на управление в тях варират с течение на времето. Вилаетите или подпровинциите на Халеб, Дамаск и Бейрут, в допълнение към двата специални района на планината Ливан и Йерусалим. Халеб се състои от съвременна Северна Сирия плюс части от Южна Турция, Дамаск обхваща Южна Сирия и съвременна Йордания, Бейрут обхваща Ливан и сирийското крайбрежие от пристанищния град Латакия на юг до Галилея, а Йерусалим се състои от земя на юг от Галилея и на запад от река Йордан и Уади ал Араба.

Въпреки че населението на региона е доминирано от мюсюлмани сунити, то също така съдържа значителни популации от мюсюлмани шиити, алавити и исмаилити, сирийски православни, маронити, гръцки православни, римокатолици и християни мелкити, евреи и друзи.

  • 1803 Cedid Atlas, showing Ottoman Syria in yellow
    Атлас на Кедид (1803), показващ Османска Сирия в жълто
  • An 1810 map of the Ottoman Empire in Asia, showing the region of Ottoman Syria
    Карта на Османската империя в Азия от 1810 г., показваща региона на Османска Сирия
  • Ethnic groups in the Middle East shown in a pre-World War I British government map. The primary population of the region of Syria is described as "Arabs (settled)" and inland as "Arabs (nomadic)"
    Етнически групи в Близкия Изток, показани на картата на британското правителство отпреди Първата световна война. Основното население на района на Сирия е описано като „араби (уседнали)“, а също и като „араби (номади)“

Арабско кралство и френска окупация

Книга за независимостта на Сирия (на арабски: ذِكْرَى اِسْتِقْلَال سُوْرِيَا , романизирано: Dhikrā Istiqlāl Sūriyā), показваща декларираните граници на Кралство Сирия, посочва датата на Декларацията за независимост на 8 март 1920 г.

Администрацията на окупираните вражески територии (OETA) е британска, френска и арабска военна администрация над райони на бившата Османска империя между 1917 и 1920 г., по време и след Първата световна война. Вълната на арабския национализъм еволюира към създаването на първата модерна арабска държава, която възниква – хашемитското Арабско кралство Сирия на 8 март 1920 г. Кралството претендира за целия регион на Сирия, като същевременно упражнява контрол само върху вътрешния регион, известен като OETA East. Това води до ускоряване на обявяването на френския мандат в Сирия и Ливан и британския мандат в Палестина на конференцията в Сан Ремо от 19-26 април 1920 г. и впоследствие до френско-сирийската война през юли 1920 г., в която френските армии побеждават в битката при Майсалун новопровъзгласеното кралство и превземат Дамаск, разрушавайки арабската държава.[35]

След това френският генерал Анри Гуро, в нарушение на условията на мандата, разделя френския мандат на Сирия на шест държави: Дамаск (1920 г.), Халеб (1920 г.), Алавитската държава (1920 г.), Джабал ал-Друз (1921 г.), автономният санджак Александрета (1921 г.) (днешен Хатай в Турция) и Голям Ливан (1920 г.) - по-късно съвременната държава Ливан.

В пансирийския национализъм

Сирийска социална националистическа партия: карта на Антун Саладех на „Естествена Сирия“, базирана на етимологичната връзка между името „Сирия“ и „Асирия“

Границите на региона се променят през цялата история и за последен път са дефинирани в съвремието чрез провъзгласяването на краткотрайното Арабско кралство Сирия и последващото дефиниране от френското и британското задължително споразумение. След Първата световна война районът е прехвърлен на френски и британски мандати и е разделен на Голям Ливан, различни сирийски мандатни държави, Подмандатна Палестина и Емирство Трансйордания. Държавите със сирийски мандат постепенно се обединяват като Държава Сирия и накрая стават независима Сирия през 1946 г. През целия този период Антун Сааде и неговата партия, Сирийската социална националистическа партия, си представят „Голяма Сирия“ или „Естествена Сирия“ въз основа на етимологичната връзка между името „Сирия“ и „Асирия“, като обхващаща Синайския полуостров, Кипър, съвременна Сирия, Ливан, Палестина, Йордания, Ирак, Кувейт, региона Ахваз в Иран и региона Киликия в Турция.[36][37]

Религиозно значение

В региона има обекти, важни за авраамическите религии:[9][38][39]

място описание снимка
Акра Дом на светилището на Бахау'лла – най-свещеното място за Бахайството.[40][41]
Халеб Дом на Голямата джамия, за която се смята, че съхранява останките на Захария,[42] почитан както в Християнството, така и в Исляма.
Витлеем Има места, които са важни за евреи, християни и мюсюлмани. Една от тях е гробницата на Рахил, почитана от членовете и на трите религии. Друга е църквата Рождество (на Исус),[43] почитана от християните, и близката Джамия на Омар, почитана от мюсюлманите.[44]
Дамаск В Стария град е Голямата джамия[45][46][47] смятана за една от най-големите и добре запазени джамии на Омаядската епоха. Смята се, че там се съхраняват останките на сина на Захария. Йоан Кръстител,[32] подобно на баща си почитан в Християнството[48] и Исляма.[49] В града се намира и джамията „Сайадах Зайнаб“, светилището на Зайнаб бинт Али, внучката на ислямския пророк Мохамед, и джамията „Сайадах Рукайя“, светилището на дъщерята на Рукая Хусейн, и двете места свети за шиитските мюсюлмани.
Хайфа Дом на светилището на Баб, свещено за Бахайството.[38][50] Наблизо е планината Кармел – бидейки свързана с библейската фигура на Илия, тя е важна за християни, друзи, евреи и мюсюлмани.[51]
Хеброн Старият град е дом на Пещерата на патриарсите, където се смята, че са погребани библейските фигури на Авраам, жена му Сарра, синът им Исаак, жена му Ребека, синът им Яков и жена му Лиа, и така са почитани от последователите на аврамическите религии, вкл. мюсюлмани и евреи.[52][53]
Хиттин Близо до това, за което се смята, че е светилището на пророка Шуайб (вероятно Джетро – тъстът на Моисей). Той е свещен за друзите и мюсюлманите.[54][55]
Йерихон / Ан-Наби Муса Близо до града се намира светилището на наби Муса (букв.: пророк Моисей), който се смята от мюсюлманите за гроба на Моисей.[39][56][57]
Йерусалим Старият град е дом на много места с първостепенно религиозно значение за трите основни авраамически религии – Юдаизъм, Християнство и Ислям. Тези места включват Храмовият хълм,[58][59] Църквата „Възкресение Христово“,[60][61] Ал-Акса и Западната стена. Смятан за най-свещеният град в Юдаизма и третият най-свещен в сунитския ислям.
Гаризим В Самаритянството планината е най-свещеното място на земята и мястото, избрано от Бог за изграждане на храм. Според тяхната традиция това е най-старата и централна планина в света, извисяваща се над Всемирния потоп и предоставяща първата земя за слизането на Ной. Според тях това е и мястото, където Авраам почти жертва сина си Исаак.[62]

Източници

  1. ↑ а б Killebrew, A. E., Steiner, M. L. The Oxford Handbook of the Archaeology of the Levant: C. 8000–332 BCE. OUP Oxford, 2014. ISBN 978-0-19-921297-2. с. 2. The western coastline and the eastern deserts set the boundaries for the Levant ... The Euphrates and the area around Jebel el-Bishrī mark the eastern boundary of the northern Levant, as does the Syrian Desert beyond the Anti-Lebanon range's eastern hinterland and Mount Hermon. This boundary continues south in the form of the highlands and eastern desert regions of Transjordan.
  2. ↑ Pfoh, Emanuel. Syria-Palestine in The Late Bronze Age: An Anthropology of Politics and Power. Routledge, 22 February 2016. ISBN 978-1-3173-9230-9.
  3. ↑ а б в г д Rollinger, Robert. The terms "Assyria" and "Syria" again // Journal of Near Eastern Studies 65 (4). 2006. DOI:10.1086/511103. с. 284–287.
  4. ↑ а б в Frye, R. N. Assyria and Syria: Synonyms // Journal of Near Eastern Studies 51 (4). 1992. DOI:10.1086/373570. с. 281–285.
  5. ↑ а б в Salibi, Kamal S. A House of Many Mansions: The History of Lebanon Reconsidered. I.B.Tauris, 2003. ISBN 978-1-86064-912-7. с. 61–62. За арабите същата тази територия, която Римската империя смята за арабска, е част на това, което те нарекоха Билад ал-Шам, което беше тяхното собствено име за Сирия. От класическа гледна точка обаче Сирия, включително Палестина, не са формирали не повече от западните покрайнини на това, което се е смятало за Арабия между първата линия от градове и брега. Тъй като няма ясна разделителна линия между това, което днес се нарича Сирийска и Арабска пустини, които всъщност образуват един участък от безводна плато, класическата концепция за това, което всъщност представлява Сирия, има повече заслуги в географско отношение, отколкото по-неясната арабска концепция за Сирия като Билад ал-Шам. При римляните всъщност е имало провинция Сирия със столица Антиохия, която носи името на територията. Иначе през вековете Сирия, подобно на Арабия и Месопотамия, не е била нищо повече от географски израз. В ислямските времена арабските географи са използвали името, арабизирано като Сурия, за да обозначат един специален регион на Билад ал-Шам, който е средната част на долината на река Оронт, в близост до градовете Хомс и Хама. Те също така отбелязаха, че това е старо име за целия Билад ал-Шам, което е излязло от употреба. Като географски израз обаче името Сирия оцелява в първоначалния си класически смисъл във византийската и западноевропейската употреба, а също и в сирийската литература на някои от източнохристиянските църкви, откъдето понякога попада в християнската арабска употреба. Едва през 19 век използването на името е възобновено в неговата съвременна арабска форма, често като Suriyya, а не по-старото Suriyah, за обозначаване на целия Билад ал-Шам: преди всичко в християнската арабска литература на период и под влиянието на Западна Европа. До края на този век то вече е заменило името Билад ал-Шам дори в мюсюлманската арабска употреба.
  6. ↑ а б Herodotus. The History of Herodotus (Rawlinson).
  7. ↑ а б в Taylor & Francis Group. The Middle East and North Africa 2004. Psychology Press, 2003. ISBN 978-1-85743-184-1. с. 1015.
  8. ↑ Article "AL-SHĀM" by C.E. Bosworth, Encyclopaedia of Islam, Volume 9 (1997), с. 261.
  9. ↑ а б Mustafa Abu Sway. The Holy Land, Jerusalem and Al-Aqsa Mosque in the Qur'an, Sunnah and other Islamic Literary Source // Central Conference of American Rabbis. Архивиран от оригинала на 28 July 2011.
  10. ↑ Thomas Collelo, ed. Lebanon: A Country Study Washington, Library of Congress, 1987.
  11. ↑ а б Herodotus. Herodotus VII.63 // Fordham University. Посетен на 28 May 2013. VII.63: The Assyrians went to war with helmets upon their heads made of brass, and plaited in a strange fashion which is not easy to describe. They carried shields, lances, and daggers very like the Egyptian; but in addition they had wooden clubs knotted with iron, and linen corselets. This people, whom the Hellenes call Syrians, are called Assyrians by the barbarians. The Chaldeans served in their ranks, and they had for commander Otaspes, the son of Artachaeus.
  12. ↑ а б в Article "AL-SHĀM" by C.E. Bosworth, Encyclopaedia of Islam, Volume 9 (1997), с. 261.
  13. ↑ Joseph, John. Assyria and Syria: Synonyms?
  14. ↑ Younger, K. Lawson Jr. A Political History of the Arameans: From Their Origins to the End of Their Polities (Archaeology and Biblical Studies). Atlanta, GA, SBL Press, октомври. ISBN 978-1589831285. p. 551. (на английски)
  15. ↑ Tardif, P. 'I won't give up': Syrian woman creates doll to help kids raised in conflict // CBC News, 17 септември 2017. Посетен на 6 март 2018.
  16. ↑ Ali, Maulana Muhammad. The Holy Quran Arabic Text with English Translation, Commentary and comprehensive Introduction. The Ahmadiyyah Anjuman Ish'at Islam, 2002. ISBN 978-0913321058. с. 1247.
  17. ↑ Beattie, Andrew, Pepper, Timothy. The Rough Guide to Syria. Rough Guides, 2001. ISBN 9781858287188. с. 290. Посетен на 14 август 2017.
  18. ↑ Teixidor, Javier. The Pagan God: Popular Religion in the Greco-Roman Near East. Princeton University Press, 2015. ISBN 9781400871391. с. 27. Посетен на 14 август 2017.
  19. ↑ Dirven, Lucinda. The Palmyrenes of Dura-Europos: A Study of Religious Interaction in Roman Syria. BRILL, 1999. ISBN 978-90-04-11589-7. с. 76. Посетен на 17 July 2012.
  20. ↑ J.F. Healey. The Religion of the Nabataeans: A Conspectus. BRILL, 2001. ISBN 9789004301481. с. 126. Посетен на 14 August 2017.
  21. ↑ Caplice, Richard I.; Snell, Daniel C. Introduction to Akkadian. Gregorian Biblical BookShop, 1988. ISBN 9788876535666. с. 6. Посетен на 14 август 2017.
  22. ↑ In the Hebrew language, mayim (מַיִם) means "water". In Genesis 1:6 Elohim separated the "water from the water". The area above the earth was filled by sky-water (sham-mayim) and the earth below was covered by sea-water (yam-mayim).
  23. ↑ Haber, Marc и др. A Genetic History of the Near East from an aDNA Time Course Sampling Eight Points in the Past 4,000 Years // American Journal of Human Genetics 107 (1). 2020. DOI:10.1016/j.ajhg.2020.05.008. с. 149–157.
  24. ↑ Kennedy, Hugh N. The Great Arab Conquests: How the Spread of Islam Changed the World We Live In. Da Capo Press, 2007. ISBN 978-0-306-81728-1. с. 376.
  25. ↑ Lapidus, Ira M. A History of Islamic Societies. 3rd. Cambridge University Press, 13 октомври 2014, [1988]. ISBN 978-0-521-51430-9. с. 70.
  26. ↑ Christian Population of Middle East in 2014 // The Gulf/2000 Project, School of International and Public Affairs of Columbia University. Посетен на 2018-08-31.
  27. ↑ Shoup, John A. Ethnic Groups of Africa and the Middle East: An Encyclopedia. Abc-Clio, 2011-10-31. ISBN 978-1-59884-362-0. Посетен на 26 май 2014.
  28. ↑ Pliny (AD 77). Book 5 Section 66 // Natural History. University of Chicago, March 1998. ISBN 84-249-1901-7.
  29. ↑ A commentary on the Bible, quote "In the time of the Greek predominance it came into use. as it is employed to-day, as the name of the whole western borderland of the Mediterranean, and in the NT it is used several times in that sense (Mt. 4:24, Lk. 2:2, Ac. 15:23,41, 18:18, 21:3, Gal. 1:21)".
  30. ↑ Oxford Dictionary of Byzantium. Oxford University Press, 1991. ISBN 978-0-19-504652-6. с. 748.
  31. ↑ Oxford Dictionary of Byzantium. Oxford University Press, 1991. ISBN 978-0-19-504652-6. с. 1999.
  32. ↑ а б Le Strange, G. Palestine Under the Moslems: A Description of Syria and the Holy Land from A.D. 650 to 1500. London, Committee of the Palestine Exploration Fund, 1890. OCLC 1004386. с. 30–234.
  33. ↑ Blankinship, Khalid Yahya. The End of the Jihâd State: The Reign of Hishām ibn ʻAbd al-Malik and the Collapse of the Umayyads. Albany, New York, State University of New York Press, 1994. ISBN 0-7914-1827-8. с. 47–50.
  34. ↑ Cobb, Paul M. White Banners: Contention in 'Abbāsid Syria, 750–880. Albany, NY, State University of New York Press, 2001. ISBN 0-7914-4880-0. с. 12–182.
  35. ↑ Itamar Rabinovich, Symposium: The Greater-Syria Plan and the Palestine Problem in The Jerusalem Cathedra (1982), с. 262.
  36. ↑ Sa'adeh, Antoun. The Genesis of Nations. Beirut, 2004. Translated and Reprinted
  37. ↑ Ya'ari, Ehud. Behind the Terror // The Atlantic.
  38. ↑ а б World Heritage Committee. Convention concerning the protection of the world cultural and natural heritage // Посетен на 8 July 2008.
  39. ↑ а б O'Connor, J. M. The Holy Land: An Oxford Archaeological Guide from Earliest Times to 1700. Oxford University Press, 1998. ISBN 978-0-1915-2867-5. с. 369.
  40. ↑ National Spiritual Assembly of the United States. Shrine of Bahá'u'lláh // Baháʼí News (418). January 1966. с. 4. Архивиран от оригинала на 2018-12-26.
  41. ↑ UNESCO World Heritage Centre. Baháʼí Holy Places in Haifa and the Western Galilee // Посетен на 8 юли 2008.
  42. ↑ The Great Mosque of Aleppo | Muslim Heritage // www.muslimheritage.com. Посетен на 30 юни 2016.
  43. ↑ Strickert, Frederick M. Rachel weeping: Jews, Christians, and Muslims at the Fortress Tomb. Liturgical Press, 2007. ISBN 978-0-8146-5987-8. с. 64–84. Посетен на 3 март 2020.
  44. ↑ Guidetti, Mattia. In the Shadow of the Church: The Building of Mosques in Early Medieval Syria. Brill Publishers; Lam edition, 2016. ISBN 978-9-0043-2570-8. с. 30–31. Посетен на 9 April 2018.
  45. ↑ Cities of the Middle East and North Africa: A Historical Encyclopedia // {{{encyclopedia}}}.
  46. ↑ [1] New York Review Books.
  47. ↑ Totah, Faedah M. Return to the origin: negotiating the modern and unmodern in the old city of Damascus // City & Society 21 (1). 2009. DOI:10.1111/j.1548-744X.2009.01015.x. с. 58–81.
  48. ↑ Gospel of Luke, 1:5–79
  49. ↑ Abdullah Yusuf Ali, The Holy Qur'an: Text, Translation and Commentary, бел. 905: „Третата група се състои не от хора на действието, а от проповедници на истината, които водят самотен живот. Техният епитет е: „Праведните“. Те образуват свързана група около Исус. Захария бе бащата на Йоан Кръстител, който се споменава като „Илия, който трябваше да дойде“ (Матей 11:14); и за Йоан Кръстител се казва, че е присъствал и е говорил с Исус при Преображението на планината (Матей, 17:3).
  50. ↑ Beauty of restored Shrine set to dazzle visitors and pilgrims // Baháʼí World News Service, 12 април 2011. Посетен на 12 април 2011.
  51. ↑ Breger, M. J., Hammer, L., Reiter, Y. Holy Places in the Israeli-Palestinian Conflict: Confrontation and Co-existence. Routledge, 16 декември 2009. ISBN 978-1-1352-6812-1. с. 231–246.
  52. ↑ Emmett, Chad F. Sharing Sacred Space in the Holy Land // Cultural encounters with the environment: enduring and evolving geographic themes. Rowman & Littlefield, 2000. ISBN 978-0-7425-0106-5. с. 271–291.
  53. ↑ Gish, Arthur G. Hebron Journal: Stories of Nonviolent Peacemaking. Wipf and Stock Publishers, 20 December 2018. ISBN 978-1-5326-6213-3.
  54. ↑ Firro, K. M. The Druzes in the Jewish State: A Brief History. Leiden, The Netherlands, Brill Publishers, 1999. ISBN 90-04-11251-0. с. 22–240.
  55. ↑ Dana, N. The Druze in the Middle East: Their Faith, Leadership, Identity and Status. Sussex Academic Press, 2003. ISBN 978-1-9039-0036-9. с. 28–30.
  56. ↑ Canaan, Tawfiq. Mohammedan Saints and Sanctuaries in Palestine. London, Luzac & Co., 1927.
  57. ↑ Kupferschmidt, Uri M. The Supreme Muslim Council: Islam Under the British Mandate for Palestine. Brill Publishers, 1987. ISBN 978-9-0040-7929-8. с. 231.
  58. ↑ Rivka, Gonen. Contested Holiness: Jewish, Muslim, and Christian Perspectives on the Temple Mount in Jerusalem. Jersey City, NJ, KTAV Publishing House, Inc., 2003. ISBN 0-88125-798-2. OCLC 1148595286. с. 4. To the Jews the Temple Mount is the holiest place on Earth, the place where God manifested himself to King David and where two Jewish temples - Solomon's Temple and the Second Temple – were located.
  59. ↑ Marshall J., Breger, Ahimeir, Ora. Jerusalem: A City and Its Future. Syracuse University Press, 2002. ISBN 0-8156-2912-5. OCLC 48940385. с. 296.
  60. ↑ Strickert, Frederick M. Rachel weeping: Jews, Christians, and Muslims at the Fortress Tomb. Liturgical Press, 2007. ISBN 978-0-8146-5987-8. с. 64–84. Посетен на 3 March 2020.
  61. ↑ Church of the Holy Sepulchre, Jerusalem // Sacred-destinations.com. Посетен на 7 юли 2012.
  62. ↑ UNESCO World Heritage Centre. Mount Gerizim and the Samaritans // Посетен на 24 декември 2020.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Syria (region) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

     Портал „Сирия“         Портал „Сирия“          Портал „Ливан“         Портал „Ливан“          Портал „Турция“         Портал „Турция“          Портал „Йордания“         Портал „Йордания“          Портал „Палестина“         Портал „Палестина“