Арабите говорят на арабски език и използват арабска писменост. Общият брой на арабите е около 430 – 450 милиона. Над 90 % от тях изповядват исляма, но има и последователи на други религии, например християнство.
История
Доислямски период
Арабска епитафия на Имру ал-Кайса, „син на Амра, цар на всички араби“, изписана с набатейска писменост. Базалт, датиран 7 Кислул, 223, (7 декември 328 г.) Намерен в Намар в Хауран, Южна СирияОблекло на арабски жени, IV—VI векОблекло на арабски мъже, IV—VI век
Предшественици на арабите са древните народи и племена от Близкия Изток и Северна Африка. Историята на арабите е тясно свързана с историята на семитските народи. Според месопотамски исторически свидетелства арабите започват да се отделят от другите семити не по-рано от първото хилядолетие пр.н.е. По това време в Южна Арабия вече има процъфтяващи градове и царства (Саба и др.), а северните региони на Арабския полуостров са населени основно от номади-бедуини, макар че в късния предхристиянски период и по време на ранното християнство под римско влияние са основани две търговски средища – Петра и Палмира[3]. Връзката между северните и южните араби се осъществява по търговските пътища през западна Арабия (Хиджаз). Жителите на този регион говорят арабски и свързват произхода си или със сина на пророк Ибрахим – Исмаил, или с внука на пророк Нух – Ноктан. В храма Кааба в Мека, построен предполагаемо от Ибрахим, арабите-езичници почитат своите идоли[3]. На основата на северноарабския диалект се създава книжовният арабски език, а на основата на южноарабския – средновековният етиопски език геез. Предислямските държавни образувания, чиято история се проследява от I век пр.н.е., се концентрират в двата края на полуострова – Северна Арабия е гранична зона на арабския свят с древноизточните общества, елинистичните държави и Римската империя, а на юг е Йемен. Сред тях са Палмира, Набатея, Лихян, Хасан, Лахм и Кинда. Те не консолидират отделните племена в обединен етнос, а това става с появяването на исляма и създаването на Арабския халифат. Към V—VI век от н.е. цивилизациите на северните и южните араби западат.
Халифат
В началото на VII век пророкът Мохамед основава новата религия ислям и създава уммата („мюсюлманската нация“). Създаденият след смъртта на Мохамед Арабски халифат започва бързо да се разраства и след сто години вече се простира от днешна Испания през Северна Африка и Югозападна Азия до границите на днешна Индия[3]. Още от началото на арабските завоевания етнонимът араби става самоназвание на племената, които съставят средновековната арабска народност[4]. Навред, където стъпват мюсюлманските войски, следва масово приобщаване към новата вяра. Макар и бедуините да съдействат за първоначалното разпространение на исляма, в по-късните исторически периоди той се развива главно от грамотната градска прослойка. Арабският език е основен инструмент за разпространението на исляма и става основен не само за мюсюлманите, но и за християните и юдеите в завоюваните земи. В Северна Африка населението, говорещо на близките към арабския семитски езици, сравнително бързо се арабизира, възприемайки езика, религията ислям и много други елементи от културата на завоевателите. Едновременно с това протича и обратен процес на възприемане от араби на елементи от културата на завладените народи. Постепенно населението на Северна Африка и Близкия Изток става арабско в широкия смисъл на думата[3].
Разпространението на исляма дава възможност на арабите, съвместно със завареното население, да построят една от великите човешки цивилизации. В периода от VIII до XII век са създадени голям брой произведения на арабската литература във вид на художествени произведения, юридически кодекси и философски трактати. През златния век на исляма науката бележи значителен напредък, особено в астрономията, медицината, географията, историята и математиката[3].
В първите векове от съществуването си Арабският халифат е обединен политически под властта на халифа. Към средата на X век обаче започва фрагментация и упадък под натиска на селджуците, кръстоносците и монголите.
Османско господство и колониализъм
През XVI в. османските турци завоюват значителна част от арабския свят и го разделят на провинции (вилаети). Започвайки от XIX век, арабските земи са подложени на колониални завоевания и стават колонии и протекторати на Великобритания, Франция, Италия, Испания. Англичани и французи фактически установяват контрол над голяма част от Северна Африка, а прокопаването на Суецкия канал значението на района му за световната търговия става определящо за последвалата история на Египет и Близкия Изток.
В хода на Първата световна война с подкрепата на Великобритания избухва антитурско въстание. Надявайки се да получат независимост, арабите помагат на англичаните да завоюват Сирия и Палестина. В първата половина на XX век стават все по-настойчиви исканията за независимост от страна на арабите. Европейците стимулират модернизацията, но същевременно провеждат политика на разселване, например на французи в Алжир и на евреи в Палестина[3].
Съвременност
След Втората световна война всички арабски народи, с изключение на палестинците и Западна Сахара, получават пълна независимост. Алжирците я постигат едва след осемгодишна война с Франция (1954 – 1962). От 1991 г. насам между Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП) се сключват различни споразумения, в които се набелязват мерки за бъдещо палестинско самоуправление[3].
Населявани региони
Арабите съставляват по-голяма част от населението в следните страни[4]:
Африка – Египет, Мавритания, Западна Сахара, Мароко, Алжир, Тунис, Либия, Судан
Многобройни групи бежанци палестински араби живеят в Израел (около 1,5 млн. души), Йордания, Ливан, Сирия и други държави. Араби също така има в Турция (около 2,5 млн. души), Иран (около 2,5 млн. души), Централна Азия и други мюсюлмански страни. Арабски емигранти има и в Западна Европа (около 5 млн. души), Северна и Южна Америка (общо около 6,2 млн. души), Западна и Южна Африка (около 2,5 млн. души), и Австралия (около 0,5 млн. души).
Общата численост на арабите се оценява на 250 – 280 млн. души, от които в Азия живеят 110 млн., а в Африка 165 млн. души.
Общество
Бит през периода 600 – 1450 г.
Животът на арабите в много отношения бил по-напредничав от живота на европейците. След като завладели източните провинции на Римската империя, те възприели много от идеите на Древна Гърция и Рим. Забогатели от търговия и животът им станал по-лек. Арабските търговци тогава се известни по целия свят със своите подправки, саби от Дамаск, коприни от Мосул, килими от Джебра и други стоки, и достигат дори до пустинята Намиб и Филипините. По същото време арабските завоевания разширяват географията на света, като арабите превземат на запад дори островите Мадейра, на север достигат до Коремойос в Андалусия, на изток започват да граничат с държавата Ци в днешен Китай. Арабските открития предизвикват последвалия по-късно Ренесанс в Европа с важността си и са заимствани от много философи, ценители на културата и изследователи.[5]
Много от арабите били номади и се придвижвали със стадата си, предимно от камили, по-рядко – от коне или магарета, да търсят вода и паша. Те не променили начина си на живот дори и
след като завладели огромна империя. Селяните в мюсюлманските земи продължили да обработват нивите си. Отглеждат се основно ечемик, ръж и пшеница. Земята била суха и спечена и за да дава плод, трябвало много да се напоява – затова овощните градини са били голяма рядкост – само халифите в Багдад и Дамаск са си позволявали обилно напояване на градините си. Арабските владетели строели огромни дворци, дори по съвременните жилищни стандарти. Те били прекрасно украсени от опитни майстори и дърворезбари и по-удобни в сравнение с европейските дворци по онова време. Обикновено имали градини, красиво оформени около фонтани и много статуи.
Дворцовият живот бил придружен от много церемонии. Част от двореца била заделена само за жени – харем. Никой външен човек не можел да влезе вътре. На улицата мюсюлманските жени носели фереджета.
Къщите в мюсюлманските градове обикновено се боядисвали в бяло, за да бъдат прохладни. Гледали към вътрешни дворове, които осигурявали сянка. Улиците били тесни, открити места имало само около джамиите.
В градовете имало сук (пазар). Улиците, където бил пазарът, били покрити. В магазините на една улица се продавали едни и същи стоки.
В дворците и в много домове имало бани. Те, както и обществените, били построени по модел на римските бани.
Търговията била важна за живота на арабите. Те пътували, за да търсят клиенти. По море се придвижвали с бързи кораби с триъгълни платна. Някои араби и до днес използват тези плавателни съдове.
По суша търговците пътували с камили на групи – кервани. По главните пътища били построени кервансараи (подслони) на разстояние един ден път. В тях пътниците нощували.
Арабите мюсюлмани създали писменост, която се чете от дясно наляво. Техните цифри били по-прости от римските, използвани в Европа.
Арабските учени изучавали гръцката и римската култура. Интересували ги и математиката, астрономията, географията, правото, религията и медицината. Арабите изработвали сложни инструменти за определяне местоположението на корабите в морето чрез наблюдение на звездите.
Този инструмент се нарича астролабия. Арабските лекари прилагали древногръцките методи за лечение на болните. Строели болници, където постъпвали хора, нуждаещи се от специално лечение.
