Константин Миладинов (вдясно), заедно с Любен Каравелов (в средата) и Петър Хаджипеев (вляво).Илюстрация в Албум алманах „Струга“ с текста на поемата „Тъга за юг“, от Константин Миладинов.
Син на майстора грънчар Христо Миладинов и брат на Димитър Миладинов и Наум Миладинов. Отначало учи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това в гръцката гимназия в Янина (1844 – 1847). Известно време (1847 – 1849) учителства в село Търново, Битолско. Следва и завършва гръцка филология в университета в Атина (1849 – 1852). След това е учител в Магарево, Битолско. През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където се сближава с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Васил Попович, Райко Жинзифов, Константин Станишев, Сава Филаретов и други от учещите там българи. През една от летните ваканции посещава бреговете на р. Волга, която предизвиква у него „едно незабравимо вълнение, защото тогава се вярваше, че старите българи бяха тръгнали от Волга и че бяха взели от нея името си“, както пише Симеон Радев. На връщане от това пътуване той пише на свой приятел:
„
О, Волга, Волга! Какви спомени извикваш ти у мене, как ме караш да потъна в миналото! Волга, в твоите води аз и моят другар, също българин, се къпахме и си казвахме един на друг с гордост, че ние получаваме истинското си кръщение. Не се смейте, ако Ви кажа, че моите другари си умиха главите във Волга и един от тях си взе от нея няколко камъни, както поклонниците си ги вземаха от реката Йордан... Волга! Колко народи са се срещали по твоите брегове! Колко велики събития са станали пред тебе! И от всички народи, които са пили от твоята вода, ние единствени сме запазили твоето име...[1]
“
През 1858 година в Москва е издаден преводът му на съчинението на Иван Фрелов „О православных церковных братствах, противоборствовавших унии в Юго-Западной России в XVI, XVII и XVIII стол“, насочено против униатството. В предговора Миладинов, посочва опасността за българите от унията.[2]
Основава Българската дружина „Братски труд“ (1859) в чийто едноименен орган публикува стихотворения. В Москва обработва събраните в Македония народни песни и др. фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски. Сътрудничи на списание „Братски труд“, „Български книжици“, вестник „Дунавски лебед“ и други и подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните заедно с брат му фолклорни материали, както и такива, които Димитър и други българи продължават да му изпращат.[3] Междувременно пише писмо на Георги Раковски за предстоящата книга, в което се казва:
Къща-музей на Братя Миладинови в град Струга.
„
Но молям Вас, огласите, кои изпратих да ги раздадите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните и особено за западните во Македония болгари. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат), защо во Беч (Виена) гърците се разпоряжват сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгаре що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема.[4]
Човек с широка култура и възможности за литературна работа в Русия, Константин Миладинов тъгува за родния край, за слънцето на юга и непрекъснато се стреми към родината. Израз на тази носталгия и близост до живота на народа е цялата му поезия, и особено елегията „Тъга за юг“.
Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ – в „Братски труд“, кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ – в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20.
Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 412.
↑Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 412.
