Има и един природен брат и една природена сестра от извънбрачна връзка на баща си.
Биография
Ранни години и отношения с баща му
Понеже не е първороден син на Виктор Амадей II, Карл Емануил по рождение не е предопределен за престолонаследник. По-големият му брат – престолонаследникът Виктор Амадей обаче умира през 1715 г. и тогава Карл Емануил става принц на Пиемонт. Той получава строго образование в съответствие с бъдещите му задачи, специално от баща му, в унисон с личните му канони и без никакво културно вдъхновение.
Карл Емануил живее в Торино, дълбоко променен в последните политически събития. Пиемонт, след възходи и падения, излиза победител във Войната за испанското наследство, побеждавайки френската армия на Луи XIV, а баща му Виктор Амадей II купува титлата „Крал на Сицилия“, която е принуден да замени с тази на „Крал на Сардиния“. Кралят все повече отхвърля великолепието на двора, облича се в обикновени дрехи, а ризите му са от сурово платно. Торино претърпява радикална трансформация: по кралска воля са забранени партиите, а демонстрирането на богатство е престъпление.
Карл Емануил III с баща си и сестрите си (неизв., 1720 г.)
След политическия и военния си триумф Виктор Амадей II все повече се затваря в себе си. След 1728 г. странностите му започват да нарастват и вероятно страда от психично разстройство. Майката на Карл Емануил е мъртва, както и по-големият му брат, обичан много от Виктор Амадей.
Старият вече владетел решава да абдикира в полза на Карл Емануил. Той не го харесва: Карл Емануил III, или „Карлин“, както го наричат пиемонтците, е крехък и почти гърбав, и става все по-мрачен през последните години на суровия дворцов живот в Торино, като говори малко. Образованието му е най-общо, тъй като цялото внимание е било насочено към по-големия му брат. Пропуските му са запълнени, като работи заедно с баща му, който го праща на посещение на военни крепости и го разпитва след всеки разговор с министрите.
През 1722 г. бащата на Карл Емануил го кара да се ожени за пфалцграфиняАнна Кристина Луиза фон Пфалц-Зулцбах, която умира само година по-късно, раждайки му наследник, починал като дете. Втората му съпруга, отново избрана от баща му, е Поликсена фон Хесен-Ротенбург-Рейнфелс, която му ражда повечето деца. Тя е обичана силно от Карл Емануил и недолюбвана от неговия баща, който вярва, че тя отклонява вниманието на сина му от политиката. Той дори забранява на семейството да спи в едно легло.
След като баща му става крал на Сардиния през 1720 г., Карл Емануил става херцог на Савоя. През 1730 г. баща му абдикира и поема херцогството, а Карл Емануил става крал на Сардиния.
След смъртта на баща му през 1732 г. той става отново херцог на Савоя.
Управление
Възкачване на трона
Кралски монограм на Карл Емануил III
През лятото на 1730 г. Виктор Амадей II решава да остави на сина си суверенитета над Пиемонт и на 3 септември обявява това пред всички свои министри, специално събрани на съвет в резиденцията в Риволи. Изглежда, че Карл Емануил е помолил баща си да остане на трона, оставяйки му функцията на принц-регент, но той му е отговорил: „Не, нямам навика и не бих знаел как да правя неща наполовина или несъвършено: моят обичай е всичко или нищо. Може би не бих одобрявал решенията на моя син, биха се породили разногласия, единството на командването би се нарушило и би била нанесена обида на короната“.
Портрет на Карл Емануил III Савойски (вероятно от Мария Джована Батиста Клементи)
След краткото време в Шамбери Виктор Амадей отново започва да дава заповеди и съвети на сина си, който обаче възстановява танците, празненствата и лукса в двореца в Торино. Баща му е поразен от болест в нощта на 4 февруари 1731 г., но се възстановява и се замисля как да се върне на трона. През лятото на 1731 г., докато Карл Емануил III е в Шамбери, баща му го клевети пред Министерския съвет, говорейки, че е недееспособен. Старият крал се връща в Пиемонт и затвърждава министрите. Реакцията обаче не е онази, която е очаквал.
Карл Емануил, информиран за ходовете на баща му, свиква Министерски съвет на извънредна сесия, която постановява Виктор Амадей II да бъде арестуван и хвърлен в затвора. Има опасения от намесата на император Карл VI в качеството му на господар на Reichsitalien, обхващаща цяла Северна Италия с изключение на Венеция, вкл. и Княжество Пиемонт, тъй като Виктор Амадей II заплашва, че ще апелира към него. Изпратен е ескорт от войници, който арестува стария крал, и той е затворен в Кралския замък в Монкалиери, където остава до смъртта си.
Монета от 1755 г. с лика на Карл Емануил III Савойски
През февруари 1733 г. избраният за крал на ПолшаАвгуст II умира и европейските сили се разделят срещу неговия наследник – Август III, подкрепян от Австрия и Станислав Лешчински, тъст на краля на ФранцияЛуи XV. Карл Емануил III застава на страната на племенника си Луи XV. Според постановеното в Договора от Торино от септември 1733 г. той тръгва към Милано, за да окупира града и с него и Ломбардия. Военните действия започват на 28 октомври и без много кръвопролития извоюва победи при Виджевано, Пицигетоне, Сабионета и Кремона, и стига до Милано, като се обявява за Милански херцог.
Междувременно във войната срещу Австрия се включва и Филип V Испански, който иска да превземе Неаполитанското кралство и Миланското херцогство. Карл Емануил III, генералисимус от френско-пиемонтската армия, трябва да следи тромавите преговори с Испания и Франция за Милано, и същевременно да предотврати преминаването на австрийските войски на ген. Мерси от Трентино през Емилия, за да се присъединят към тези в гарнизон на Неаполитанското кралство. Австрийските опити през 1734 г. са предотвратени с битките при Колорно, Парма и Гуастала, след което френско-сардинските войски на Карл Емануил изтласкват австрийците обратно в Долината на Адидже и блокират Мантуа.
Според постановеното в последвалия Виенски мирен договор от 1738 г. Карл Емануил III и Филип V трябва да се откажат от Милано, но като обезщетение на Пиемонт са предоставени някои територии, включително Ланге, Новара и районът около Тортона.
Портрет на Карл Емануил III в Палацо Мадама (Торино).
Карл Емануил III застава на страната на Мария Тереза, поради което териториите му са подложени на многократни опити за инвазия, първо от испанска страна през Франция, а след това и от френско-испанска страна, след като Франция влиза във войната. Участието му във войната е подпомогнато финансово от Англия: от юни 1741 г., когато Франция официално влиза във войната, чак до нейния край, тя заделя по 200 хил. паунда годишно за издръжката на савойската армия. Освен това в Средиземно море е разположен английски морски екипаж под командването на адмирал Томас Матюс в подкрепа на Карл Емануил. Полученото финансиране позволява издръжката на около 15 – 20 хил. действащи войници, равняващи се на 30 – 50% от цялата армия на Пиемонт.
След като испанците са победени в Емилия-Романя през 1741 г. и са принудени да се оттеглят, Карл Емануил трябва да се отправи към Пиемонт, за да спре тяхната втора експедиция през Алпите. В следващите години Карл Емануил губи Савоя и Графство Ница, но успява да блокира вражеските опити за преминаване на планините при Кастелделфино през 1743 г. и около Кунео през 1744 г., въпреки че е тактически победен първо на барикадите, а след това при Мадона дел Олмо.
През 1745 г. присъединяването на Генуа към вражеския фронт позволява в Лигурия да се обединят идващата от запад френско-испанска армия с идващата от юг испано-неаполитанска армия след победата ѝ над австрийците при Велетри през ноември 1744 г. Пиемонт е подложен на инвазия, Бурбонските войски влизат в Милано и битките трябва да се прекратят.
На следващата година обаче пристигането на подкрепления от Австрия прави възможно задвижването на френско-испано-неаполитанските и генуезките войски. Генуа е превзета от австрийците и след това загубена поради въстанието, започнало чрез известното хвърляне на камъни по хабсбургски войници от патриота по прякор Балила, докато вече освободилият Графство Ница Карл Емануил се готви да обсади Тулон.
През 1747 г. френската армия отново атакува Пиемонт, опитвайки се да мине директно през Торино през недобре охраняван сектор на Алпите. Тя се възползва от факта, че по-голямата част от сардинските сили са ангажирани в Морските Алпи срещу французите и в подкрепата на австрийците в обсадата на Генуа. Сардинците обаче постигат огромна победа в битката при Асиета, макар и с по-малко войници и оръжия.
Портрет на Карл Емануил III, крал на Сардиния, с кралските символи
В края на дългите военни събития, в които взима участие Кралство Сардиния по време на управлението на Карл Емануил III, суверенът урежда излагането на Плащаницата през 1750 г. като благодарност към пиемонтците за получените завоевания.
Карл Емануил обръща голямо внимание на укрепването на алпийските проходи и граници. Той въвежда меритокрацията във военната йерархия и подкрепя и хората без благороднически произход. За да отпразнува своите военни и династични начинания, финансира историографията в Кралството, подпомагайки историци като Лудовико Антонио Муратори. Той използва Жан-Жак Русо, за да създаде първия пиемонтски кадастър („Сардински карти"), публикуван през 1770 г.
На 19 декември 1771 г. Карл Емануил обнародва едикт за ликвидиране на феодални поземлени мита, който позволява на земеделските стопани да купуват феодални права от своите господари. Изправен пред съпротивата на благородниците и духовенството, той трябва да се откаже от този проект, който по-късно е подет от сина му Виктор Амадей III.
Той е привърженик на абсолютистката политика и се опитва да концентрира цялата власт в ръцете си: ограничава местните автономии, лишава Вале д'Аоста от конкретни привилегии, с които регионът се ползва. Подкопава и свободата на печата, за разочарование на големите пиемонтски писатели и интелектуалци от периода като Виторио Амедео Алфиери, Карло Бодони, Жозеф-Луи Лагранж, които публикуват своите произведения в чужбина.
Карл Емануил III умира на 20 февруари 1773 г. на 71-годишна възраст. Тялото му е погребано в Кралската крипта на базиликата Суперга, където неговата монументална гробница, дело на скулптора Иняцио Колино, е разположена срещу тази на баща му.
Виктор Амадей Теодор Савойски (* 7 март 1723, Торино; † 11 август 1725, Торино), принц на Сардиния, херцог на Аоста
Мария Джована Батиста Клементи, Малкият херцог на Савоя Виктор Амадей представя на баща си Карл Емануил III картата на Милано, Кралски замък в Ракониджи
Децата на Карл Емануил и втората му съпруга. От ляво надясно: Елеонора Мария, Виктор Амадей III, Мария Фелицита и Мария Луиза. (Мария Джована Батиста Клементи, 1730/31, Musée Savoisien, Шамбери)
Син – мъртвороден († 1725)
Виктор Амадей Савойски (* 26 юни 1726, Торино; † 16 октомври 1796, Монкалиери), принц на Сардиния, крал на Сардиния (1773 – 1796) като Виктор Амадей III, ∞ 1750 за Мария Антониета Бурбон Испанска (* 1729, † 1785), инфанта на Испания, дъщеря на крал Филип V Испански, от която има шест сина и шест дъщери
Елеонора Мария Тереза Савойска (* 28 февруари 1728, Торино; † 15 август 1781, Монкалиери), принцеса на Сардиния, неомъжена
((it)) Giovan Battista Semeria, Storia del re di Sardegna Carlo Emanuele il Grande, Torino, Tipografia reale, 1831, 2 voll.
((it)) Domenico Carutti, Storia del regno di Carlo Emanuele III, Torino, Botta, 1859, 2 тома
((it)) Giuseppe Ricuperati, Lo Stato sabaudo nel Settecento, Torino, UTET, 2001.
((it)) Giuseppe Ricuperati, I volti della pubblica felicità. Storiografia e politica nel Piemonte Settecentesco, Torino, Meynier, 1989.
((it)) Enrico Genta, Senato e senatori di Piemonte nel secolo XVIII, Torino, Deputazione subalpina di storia patria, 1983
((it)) Giuseppe Ricuperati, Le avventure di uno Stato „ben amministrato“. Rappresentazioni e realtà nello spazio sabaudo tra ancien régime e restaurazione, Torino, Tirrenia, 1994;
((it)) Giuseppe Ricuperati, Gli strumenti dell'assolutismo sabaudo. Segreterie di Stato e Consiglio di Finanze nel XVIII secolo, in Dal trono all'albero della libertà. Trasformazioni e continuità istituzionali nei territori del Regno di Sardegna dall'Antico regime all'età rivoluzionaria, Roma, Ministero per i beni culturali, 1991, vol. I, с. 37 – 107
((it)) Gian Savino Pene Vidari, Consolati di commercio e tribunali commerciali, ivi, с. 221 – 254
((it)) Donatella Balani, Toghe di Stato. La facoltà giuridica dell'Università di Torino e le professioni nel Piemonte del Settecento, Torino, Deputazione Subalpina di Storia Patria 1996;
((it)) Patrizia Delpiano, Il trono e la cattedra. Istruzione e formazione dell'élite nel Piemonte del Settecento, Torino, Deputazione Subalpina di Storia Patria 1997
((it)) Andrea Merlotti, L'enigma delle nobiltà. Stato e ceti dirigenti urbani nel Piemonte del Settecento, Firenze, Olschki, 2000;
((it)) Andrea Merlotti, La corte sabauda fra Cinque e Settecento, in La reggia di Venaria e i Savoia. Arti, magnificenza e storia di una corte europea, catalogo della mostra (Venaria Reale, 12 ottobre 2007 – 30 marzo 2008), a cura di E. Castelnuovo e altri, Torino, U. Allemandi, 2007, с. 91 – 102.
((en)) Samuel Wilkinson, The defence of Piedmont 1742 – 1748: a Prelude to the Study of Napoleon, Oxford, Clarendon Press, 1927
((it)) Walter Barberis, Le armi del principe. La tradizione militare sabauda, Torino, Einaudi, 1988,
((it)) Sabina Loriga, Soldati. L'istituzione militare nel Piemonte del Settecento, Venezia, Marsilio, 1992.
((it)) Virgilio Ilari, Giancarlo Boeri, Ciro Paoletti, La corona di Lombardia. Guerre ed eserciti nell'Italia del Medio Settecento (1733 – 1763), Ancona, Nuove ricerche, 1997
((it)) Andrea Merlotti, Le armi e le leggi»: governatori, prefetti e gestione dell'ordine pubblico nel Piemonte del primo Settecento, in Corpi armati e ordine pubblico in Italia cit., с. 111 – 139;
((en)) Jeremy Black, The development of Anglo-Sardinian relations in the first half of the Eighteenth Century, in „Studi Piemontesi“, XII (1983)
((en)) Jeremy Black, An analysis of Savoy-Piedmont in 1740, in „Studi piemontesi“, XVIII (1989), n. 1, pp. 229 – 232.
((it)) Daniela Frigo, Principe, ambasciatore e „jus gentium“. L'amministrazione della politica estera nel Piemonte del Settecento, Roma, Bulzoni, 1991
((en)) Christopher Storrs, Savoyard Diplomacy in the Eighteenth Century, in Politics and Diplomacy in Early Modern Italy, a cura di Daniela Frigo, Cambridge, Cambridge University Press, 2000, с. 220 и сл.
((en)) Christopher Storrs, Ormea as Foreign Minister: the Savoyard State between England and Spain, in Nobiltà e Stato in Piemonte. I Ferrero d'Ormea, a cura di Andrea Merlotti, Torino, Zamorani, 2003, с. 231 – 248
((it)) Enrico Genta, Princìpi e regole internazionali tra forza e costume. Le relazioni anglo-sabaude nella prima metà del Settecento, Napoli, Jovene, 2004.
((it)) Maria Teresa Silvestrini, La politica della religione: il governo ecclesiastico nello Stato sabaudo del XVIII secolo, Firenze, Olschki, 1997
.svg)
