Флавий Анастасий (на гръцки: Ἀναστάσιος Α΄; на латински: Flavius Anastasius) e източноримски (византийски) император от 11 април 491 до 9/10 юли 518 г. Последен представител на т.нар. Тракийска династия („Династията на Лъв“). Управлява под името Анастасий I. Наречен е Дикор (на гръцки: Δίκορος) заради различния цвят на очите му – кафяво и синьо.
Анастасий е консул през 492, 497 и 507 г. Висш служител в императорския дворец, отговарящ за церемониала, и опитен администратор, Анастасий се възкачва на византийския престол, когато е на около 60 години, избран за съпруг от императорската вдовица Елия Ариадна. На 11 април 491 г., 2 дена след смъртта на Зенон Исавриеца, Анастасий е обявен за император от войските и народа в столицата. Елия Ариадна го провъзгласява за август и малко след това се омъжва за него.
Управление
Фолис (40 нумии) и пентанумия от управлението на Анастасий I.
При царуването на Анастасий I разделението на обществото в Константинопол на двете основни циркови партии започва да се чувства много по-силно и намира израз в съперничеството между разните фракции, които се формират около конните надбягвания на Хиподрума. „Сините“ са наследници на старата и традиционна римска аристокрация, а „зелените“ произхождат от нови прослойки, домогващи се до постове и власт. Императорът подкрепя повече „Зелените“, чрез редица данъчни и финансови реформи - променя паричната система и премахва голяма част от данъчните задължения на търговците към държавата, като по този начин значително подобрява положението им, както и икономиката и държавните финанси. В края на управлението му имперското съкровище възлиза на 320 хиляди фунта (над 100 тона) злато.
Обаче по-късно е винен от противниците си за тях и му е вменена съпричастност към монофизитизма, характерно за „Зелените“ религиозно течение, обявено за ерес. Това става повод за недоволство и размирици (бунт сред народа в Константинопол през 512 г. довежда до публичен опит на императора да абдикира, но размириците утихват без употребата на военна сила) и за избухване на гражданска война (от 513 г. нататък).
Управлението на Анастасий I е изпълнено с отбранителни войни. След възкачването му императорските войски потушават въстанието в Мала Азия (т.нар. Исаврийска война 492 – 497) на исаврийския военачалник Лонгин, брат на предишния император Зенон. Балканските провинции са заплашвани от прабългарите, които нахлуват няколко пъти в Тракия (през 493, 499 и 502 г.)
От обвиненията, отправяни на Анастасий I от ортодоксалното духовенство, че е последовател на учението на патриарх Евтихий, според което двете природи на Исус – човешка и божествена – се преплитат до такава степен, че започва да доминира божествената, се възползва най-вече наместникът на Мизия и Скития – magister militumВиталиан, стремящ се към трона с помощта на варварски наемници. Обявявайки се в подкрепа на ортодоксалното християнство, магистърът привлича поддръжници сред народа. През 514/515 г. с помощта на прабългарското племе кутригури той опустошава Тракия и стига чак до столицата, където е отблъснат от имперски войски. Въпреки това императорът е принуден да направи някои териториални и парични отстъпки, с които фактически признава независимостта на Виталиан в Мизия. Въстанието не е потушено дори след края на Анастасиевото управление, но при Юстин I водачът му е привикан в столицата, обсипан с почести, а известно време след това - неочаквано убит.
Анастасий умира внезапно на 88 години в императорския дворец, както гласи преданието, от стрес по време на ужасяваща нощна буря на 9 срещу 10 юли 518 г. Погребан е в църквата „Свети Апостоли“ в Константинопол.
Роднини и наследници
Анастасий I има сестра Цезария и брат Флавий Павел (консул 496 г.) Чичо е на Флавий Хипаций, Флавий Помпей и Флавий Проб (консул 502 г.), но нито един от тях не го наследява, като император. Според легендата, бездетният, или поне без законни синове, Анастасий тайно решава да остави избора си на наследник на случайността и да посочи онзи от племенниците си, който седне на точно определен стол по време на специално свиканото събрание. В крайна сметка Анастасий не посочил никого за свой приемник, което се обяснява с това, че двама от племенниците му седнали заедно един в друг, а третият избрал друго място, с което определеният за наследника стол останал празен.
Carmelo Capizzi, L'imperatore Anastasio I (491 – 518). Studio sulla sua vita, la sua opera e la sua personalità. Pontificium Institutum Studiorum Orientum, Rom 1969 (Orientalia Christiana Analecta 184, ISSN– 7449 1590 – 7449).
Peter Charanis, Church and State in the Later Roman Empire. The religious policy of Anastasius the First, 491 – 518. 2. Auflage. Kentron Byzantinon Ereunon, Thessalonike 1974 (Byzantina keimena kai meletai 11.
Brian Croke, Poetry and Propaganda: Anastasius I as Pompey. In: Greek, Roman and Byzantine Studies. 48, 2008, ISSN– 3916 0017 – 3916, S. 447 – 466, online (PDF; 291 KB).
Linda-Marie Günther, Anastasius. In: Manfred Clauss (Hrsg.): Die römischen Kaiser. 55 historische Portraits von Caesar bis Iustinian. 2. durchgesehene Auflage. Beck, München 2001, ISBN 3-406-47288-5, S. 418 – 424, S. 475.
Fiona K. Haarer, Anastasius I. Politics and Empire in the Late Roman World. Cairns, Cambridge 2006, ISBN 0-905205-43-X (Arca 46), (Oxford, Univ., Diss., 1998: The reign of Anastasius I, 491 – 518.).
A. D. Lee, Anastasius. In: Averil Cameron (Hrsg.): The Cambridge Ancient History. Bd. 14, Cambridge 2000, S. 52 – 62.
Mischa Meier, Staurotheis di’hemas – Der Aufstand gegen Anastasios im Jahr 512. In: Millennium. 4, 2007, S. 157 – 237.
Mischa Meier, Anastasios I. Die Entstehung des Byzantinischen Reiches. Klett-Cotta, Stuttgart 2009, ISBN 978-3-608-94377-1.
Руджер Йосип Бошкович, „Дневник на едно пътуване“, Издателство на Отечествения фронт, София 1975, с. 21.
.jpg)
