Василий II Българоубиец (на гръцки: Βασίλειος Β΄ Βουλγαροκτόνος) е император на Византия от Македонската династия, управлявал от 976 до 1025 година. Управлението му, преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се определя като връх на византийското могъщество.[3] Василий II укрепва централната власт и държавните финанси, запазва и разширява завоеванията на предшествениците си в Сирия и Кавказ, а с покоряването на България през 1018 г. възстановява господството на Византия над Балканския полуостров, съществувало преди славянското преселение от VII век. Военнополитическият му съюз с Киевска Рус води до покръстването на русите през 988 г.
Ранни години
Василий II е първородният син на император Роман II, когото наследява заедно с по-малкия си брат Константин VIII през март 963 г. Тогава момчетата са едва на 5 и 3 години. Макар и короновани като съвладетели още приживе на баща си,[4] поради малолетието им след смъртта на Роман II вместо тях управляват първо майка им, императрица Анастасо-Теофано, и паракимоменътЙосиф Вринга, а впоследствие съимператорите Никифор II Фока (963 – 969) и Йоан I Цимисхий (969 – 976), под чието ръководство Византия постига значителни успехи срещу араби и българи.[5]
В началото на 976 г., когато Цимисхий умира, Василий II и Константин VIII остават единствени императори. По това време те все още нямат опит и фактическото управление на държавата се поема от паракимомена Василий Лакапин. Начело на имперската администрация, евнухът Василий е най-влиятелният сановник в столицата, но малоазийската военна аристокрация е твърдо настроена срещу неговия режим.
Първата четвърт от царуването на Василий II преминава в борба за власт с бунтуващите се военни и поддържащите ги богати земевладелци („динатите“). Първи срещу него въстава управителят на темаМесопотамияВарда Склир. През лятото на 976 г. той се обявява за император, след което разбива две армии на константинополското правителство и овладява цяла Мала Азия. Въстанието му е потушено едва през 979 г., без Василий да спечели повече реална власт. Победителят на Склир – пълководецът Варда Фока, заема мястото му като командир на източните ромейски войски, а фактическата власт в Константинопол остава в ръцете на паракимоменаВасилий Лакапин до към 985 г.[6] Тогава или малко по-късно Василий II отстранява своя съименник, изобличен в заговор с армията и разхищение на имперското имущество.[7][8]
Сражение между войските на Склир и Фока към 978/979 г. (миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица)
Без практически опит във военното командване, през 986 г. императорът търпи голямо поражение от българите в битката при Траянови врата. Това подкопава авторитета му и провокира ново въстание на Склир в Месопотамия. Изпратен отново срещу бунтовника, този път Фока се обявява сам за император, повежда войските си през Мала Азия към Константинопол и достига Босфора и Дарданелите. С руска помощ Василий II удържа победа в решителната битка при Абидос през април 989 г. и до края на същата година усмирява разбунтувалите се области.[6]
Победата над Варда Фока прави Василий II безспорен повелител в империята за повече от тридесет години. Неговият брат и съвладетел Константин VIII запазва само представителни функции и се меси рядко в управлението.[9] Следващият претендент за престола се появява през 1021 – 1022 г. в централна Анатолия. Докато императорът е на поход срещу грузинците, местният управител Никифор Ксифий се разбунтува заедно с Никифор Фока (син на Варда), който се провъзгласява за император. Въстанието е потушено след раздор сред самите бунтовници.[10]
Миниатюра от Мадридския Скилица, изобразяваща триумфа на Василий II над оцелелите съратници на Варда Фока през 989 г.
Едно от най-значимите постижения на император Василий II е покоряването на България. Това става след повече от четири десетилетия упорити борби, в които василевсът често предвожда сам войската си.
През 971 г., в резултат от руското нашествие на Балканите и последвалата руско-българо-византийска война, Йоан Цимисхий завладява Велики Преслав, пленява българския цар Борис II и го принуждава да абдикира. Така, поне от гледна точка на ромейското правителство, е сложен край на независимата българска държава. Но имперските армии не достигат югозападните предели на българското царство, които въстават начело с комитопулите скоро след смъртта на Цимисхий.
В началото на царуването на Василий II отрядите на комитопула Самуил подлагат балканските провинции на империята на систематични опустошения. В течение на около десет години армиите на василевса са заети с потушаването на междуособиците в Мала Азия, поради което нямат възможност да окажат ефективно противодействие на българите. През лятото на 986 г. значителна армия, водена от самия Василий II, навлиза на българска територия и обсажда неуспешно крепостта Средец. Поради логистични затруднения и слухове за заговор в тила, императорът е принуден да се оттегли, но е нападнат от засада в прохода Траянови врата и претърпява съкрушително поражение, а животът му е спасен като по чудо от арменската императорска гвардия. След този провал Византия губи контрола над земите на север от Стара планина, Бер и други крепости в околностите на Солун. Поредицата от походи, ръководени лично от императора през 991 – 994 г., не ликвидират българската заплаха. Едва със сражението при Сперхей, спечелено от наместника на Василий – Никифор Уран, през 996 г., на българските нападения към Солун и Пелопонес е сложен край.[11] Византийските владения в Далмация обаче остават уязвими и през 998 г. императорът е принуден да ги предаде на венецианскиядож, който да ги защити като византийски наместник от атаките на българи и хървати.[12]
След прекъсване на настъпателните действия, наложено от арабските нападения в Сирия и от поземлената реформа в империята, през 1000 г. Василий II повежда решителна война за унищожаване на Самуиловото царство. През същата година военачалниците му завоюват повторно Североизточна България с Преслав. Императорът ръководи лично следващите кампании, довели до завладяването на Сервия и Воден (1001 г.), Видин (1002 г.) и Скопие (1003 г.).
Развръзката на продължителния конфликт настъпва десетилетие по-късно, в решителната битка при Ключ (29 юли 1014 г.), където Василий ІІ побеждава армията на цар Самуил. По заповед на василевса пленените 15 000 български войници са ослепени, като на всеки 100 е оставен един едноок за водач. Спасилият се с бягство Самуил умира, потресен от вида на ослепената си армия. След този удар българите губят едновременно военна сила и способен водач, което значително улеснява Василий ІІ. Редувайки жестокостите с увещания и дарове за по-малодушните боляри и пренебрегвайки провокациите на източните граници, императорът продължава войната още четири години срещу наследниците на Самуил – цар Гаврил Радомир и цар Иван Владислав. Съпротивата на българите е сломена окончателно през 1018 г.[13]
Завладените български земи са включени във византийската военноадминистративна система за повече от век и половина. Заедно с България под византийско върховенство попадат и покорените от Самуил сръбски области – Рашка, Босна, Дукля и Захълмие, както и Хърватското кралство, чийто владетел се признава за византийски васал.[14] Към 1024 г. империята възстановява властта си над тема Далмация, възползвайки се от междуособиците във Венеция.[12]
В Кавказ
Византийското разширение към кавказкия регион започва дълго преди възцаряването на Василий с овладяването на Теодосиопол (днешен Ерзурум) през 949 и областта Тарон през 967 г.[15] Василий продължава настъплението, подтикнат от военната подкрепа на грузинското княжество Тао за претендента Варда Фока. Владетелят на Тао, Давид III, е подчинен през 990 г., а след смъртта му, през 1000 г., областта е окупирана от византийците. Зает с войната срещу българите обаче императорът допуска обединение на Абхазия, Картли и Кахети в силно Грузинско царство, което претендира да владее Тао и преминаващите през него важни търговски пътища. През 1016 г. грузинският цар Георгий I разбива местните византийски сили. След покоряването на България Василий II повежда двугодишна наказателна кампания (1021 – 1022), в резултат на която затвърждава византийските териториални придобивки и превръща в свои васали владетелите на Грузия и Ани. По същото време Византия анексира арменското царство Васпуракан, разположено на изток от езерото Ван).[16][17]
В Сирия и Месопотамия
От 30-те години на X век насетне византийските армии постигат големи успехи срещу съседните на Византия арабски емирства, останки от разпадналия се Абасидски халифат. Тези усилия стават особено интензивни през 60-те и началото на 70-те години, когато Никифор II Фока и Йоан Цимисхий завладяват Крит, Кипър, Киликия, Сирия, части от Месопотамия и Армения.[18] Със самостоятелното управление на Василий II идва краят на тази експанзия. Зает в борбите с динатите и Самуил, той повежда дефанзивна политика спрямо източните съседи на империята, с единствено изключение арменско-грузинските княжества в Кавказ.
Най-голямата заплаха за източните граници на Византия по това време произхожда от династията на Фатимидите, която се установява в Египет малко преди възцаряването на Василий и оспорва агресивно сюзеренитета му над Хамданидското емирство около град Алепо в Северна Сирия. Византийските войски претърпяват няколко сериозни удара, но с два похода през 995 и 999 г. императорът успява да защити тази буферна държавица. През 1001 г. е сключено примирие, което се задържа до края на управлението на Василий. Фатимидите успяват да окупират Алепо през 1016 г., но го губят няколко години по-късно вследствие и от търговското ембарго, наложено от Византия, и въстанията, инспирирани от нейната дипломация.[16]
Сигурността на византийска Месопотамия също е под въпрос за дълго, особено по време на войните със Склир и Фока, когато империята губи трайно големия град Едеса. По-нататъшни загуби не са допуснати, благодарение и на междуособиците сред самите мюсюлмани. Към 1000 г., след поредица от сблъсъци, Василий II успява да се спогоди с кюрдските емири от Маяфаркин (на мястото на днешния град Силван, в Диарбекир) – Маруанидите, които изместват мощната иранска династия на Буидите като непосредствен съсед на Византия.[19]
Сражение между византийци и араби (миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Скилица)
В Италия
Военните ангажименти в Близкия изток и на Балканите предопределят продължителната пасивност на Василий II в Италия. Трайна заплаха за богатите византийски владения в южната част на Апенинския полуостров – областите Апулия, Лукания и Калабрия, са германските императори. За реализирането на своите политически и териториални претенции те използват освен собствените и военните сили на своите васали – лангобардските княжества Капуа, Беневенто и Салерно. През 982 г. Отон II повежда лично войските и съюзниците си дълбоко във византийските земи. Нашествието е ликвидирано не от византийските власти, а от други нашественици – сицилианските араби (сарацини), които разгромяват германците и лангобардите недалеч от Реджо ди Калабрия. Това събитие премахва задълго пряката германска заплаха, но арабските нападения продължават още десетилетия. Техен обект стават повечето големи византийски градове в региона (Козенца, Матера, Таранто), някои от които са превзети и разорени. През 1003 г. арабите достигат и обсаждат близо пет месеца столицата на Византийска Италия – Бари.[20] Градът е спасен само с намесата на Венеция, чиято флота транспортира имперските войски в замяна на облекчения в търговията с Константинопол.[21]
Липсата на ефективна защита, данъчният гнет и стремежът на местното търговско съсловие към повече самостоятелност водят до няколко бунта срещу византийската власт в южна Италия още през 80-те години на X век. Най-сериозно е въстанието на Мелис през 1009 г. Бунтовниците вземат властта в Бари и се съпротивляват повече от година, преди да бъдат сломени от византийските войски. Обратът в борбата срещу българите през 1014 г. позволява на Василий II да отдели по-големи човешки и материални ресурси, за да закрепи властта си в Италия. Тази задача е постигната от способния управител Василий Войоанис, който отразява нашествията на Мелис и норманите през 1018 и на германския император Хайнрих II през 1022 г. Успехите на Войоанис дават възможност за икономическото съвземане на италийския катепанат и подготвят условията за унищожаване на арабската база в Сицилия. Подготовката за похода оглавява самият император, но през декември 1025 г. Василий II се разболява и умира, преди да успее да осъществи плановете си.[22][23]
Отношения с Киевска Русия
Първоначално отношенията на Василий II с русите са враждебни. Възползвайки се от вътрешнополитическите затруднения на империята, през 987 г. киевският княз Владимир напада основния опорен пункт на византийската политика и търговия в Северното Черноморие – Херсонес. Градът пада след продължителна обсада през пролетта на следващата година. Притиснат от бунтовника Варда Фока, Василий не прави опит да го отвоюва, а се обръща към Владимир за военна помощ.[24] Съгласно договора, сключен през 988 г., руският княз връща Херсонес на византийците и изпраща 6000 бойци, които допринасят решително за разгрома на Фока. В замяна Владимир получава за жена сестрата на Василий – Анна Порфирогенита, и, вероятно, търговски и политически привилегии. В изпълнение на условието за женитбата Владимир покръства себе си и народа си, а в държавата му се установява византийска църковна йерархия, поставена от константинополския патриарх.[25]
Походът на княз Владимир срещу Херсонес (миниатюра от Радзивиловата летопис от XIII век)
Русите играят основна роля във военните предприятия на Василий II до края на управлението му, включително и в походите в България, Сирия и Кавказ.[26] С руска помощ през 1016 г. византийската флота потушава бунта на управителя на Боспор (днешен Керч) Георгий Цула и укрепва имперските позиции в Крим.[27] Според алтернативна хипотеза с този поход са унищожени последните остатъци от Хазарския хаганат.[26] Елитната варяжка гвардия остава, макар и в различен етнически състав, част от императорската охрана чак до XIV век.[28]
Управление на империята
Поземлена политика
Вътрешната политика на Василий II е насочена към финансово и военно укрепване на държавата чрез защита на войнишките имоти от посегателствата на едрите земевладелци. В този смисъл той се опитва да приложи регулациите за поземлената собственост, въведени от прадядо му, император Роман I Лакапин. През 996 г. Василий издава новела (едикт), с която нарежда да бъдат реституирани заграбените имоти и отменя 40-годишната давност за узаконяване на новите собственици.[29] Неприложима повсеместно, тази разпоредба все пак е използвана срещу отделни динати.[30] С експроприирането на имуществото им императорът налага властта си и всява страх у всички останали, потенциално непокорни служители.[31]
Отношението му към църквата е по-умерено в сравнение с това на Никифор II, който забранява основаването на нови манастири и поземлени дарения за старите. През април 988 г. Василий II отменя тези разпоредби на своя предшественик, вероятно за да спечели благоразположението на клира в разгара на борбата с Варда Фока. След като надвива вътрешните си врагове обаче императорът отново затяга мерките срещу разрастването на манастирските стопанства, което оставя общините и стратиотите без средства и засилва мощта на динатите в ущърб на държавата. Чрез новелата от 996 г. той позволява на църквата да задържи по-големите обители, но връща малките под юрисдикцията на общините.[32]
Данъчна политика
Номизма на императорите-братя Василий II и Константин VIII
Войните на Василий II изискват огромни разходи, а компенсирането им изисква увеличение на данъците. Последното има няколко негативни последици: недоволство на провинциалните градове, засвидетелствано в редица бунтове в Италия, Крим и Сирия[33], и масово изоставяне на земеделските земи от стопаните, спасяващи се от данъчните си задължения. Вторият феномен намалява приходите в държавната хазна и засилва динатите. За да му противодейства, през 1003 г. Василий II разпорежда данъкът за изоставените земи („алеленгионът“) да бъде заплащан не от общината, както дотогава, а само от богатите съседи на имота. Тази мярка възпира обедняването на дребните собственици и осигурява средства за завоевателните походи в България. Въпреки скъпите и почти непрекъснати военни кампании, към края на управлението на Василий II данъчните власти събират в държавната хазна безпрецедентната сума от 14,4 милиона номизми.[29]
Приобщаване на новите владения
В източните територии, завладени от предшествениците му, Василий II предоставя правораздаването, администрацията и събирането на данъци на местните жители под надзора на висши имперски функционери. Търпимостта му към мюсюлманите и монофизитите слага край на обезлюдяването, довело цели области до запустяване и икономическа разруха, и стимулира развитието на търговията със съседните мюсюлмански държави. Резултатът е възстановяване на тези земи от опустошенията, съпровождали завоюването им.[34] За да заздрави властта си по югоизточните си граници, Василий II разселва сред местните мюсюлмани повече от 400 000 арменци от Васпуракан.[35]
Действията му спрямо българите след 1018 г. следват логиката на поведение в източните земи. Българските боляри получават византийски титли и длъжности, насърчават се брачните им връзки с византийската аристокрация. За да предотврати бъдещи въстания, императорът урежда особения статут на българските земи в империята, като запазва данъците само в натурален вид и автокефалността на Охридската църква, макар и понижена в ранг от патриаршия на архиепископия.[14][36]
Характер и личен живот
Масовото ослепяване на пленници във войната с България печели на Василий II определението на „човек, за когото нямаше непозволена жестокост“.[37] Постъпката му се обяснява и с държавнически мотиви: осакатяването на българските бойци е обичайно наказание за бунт срещу законния владетел, както византийците разглеждат действията на Самуил след детронирането на Борис II от Йоан I Цимисхий.[38] Като алтернатива на убийството, ослепяването се сочи като „по-хуманно наказание“ над едноверци-християни, необходимо за неутрализиране на съпротивата срещу византийските войски.[39]
Познанията за личните качества на Василий II произлизат основно от хрониста Михаил Псел, негов съвременник. Подир Псел и историците от по-ново време описват императора като суров и страховит воин, презиращ науките и литературата до степен да не владее безукорно граматиката. Тази характеристика се отнася за късните му години и се поставя в контраст както с начина на живот на изнежените му предци, така и със собствената му младост, когато самият Василий се отдава на разгулен живот. Коренната промяна в характера му настъпва в резултат от въстанията на Склир и Фока, които поставят под въпрос не само властта, но и физическото му оцеляване. Тогава Василий заменя развлеченията с краен аскетизъм и пестеливост, граничещи със самоунижение.[40][41]
Свидетел на два дворцови преврата, организирани от майка му, Василий остава неженен до края на дните си.[41] Освен във властовите му амбиции и в опасенията от нежелана намеса на бъдещата съпруга и семейството ѝ в имперските дела[42], мотивите за безбрачието му се търсят и в чувство за християнско благочестие, за което говори друг хронист, Яхия Антиохийски, и което е силно развито вероятно под влияние на втория му баща Никифор II Фока.[43] Според Адемар от Шабан Василий дава обет, че ще стане монах, ако надвие българите.[44]
Известен е един опит за женитба на Василий. Това става през момчешките му години, в края на 969 г., когато Никифор II Фока го сватосва за княгиня от българския царски род, по всяка вероятност става въпрос за дъщеря на цар Петър I и Ирина Лакапина. Годежът има чисто политически характер като условие за общата борба срещу руския княз Светослав Игоревич. До сватба не се стига, поради убийството на Никифор, което дестабилизира империята вътрешнополитически и дава възможност на Светослав да разгроми българите. Така българо-византийският съюз не дава ефект и планираният брак на Василий с българката се обезсмисля.[45]
Наследство
Василий II оставя на наследниците си империя с площ от над 1,1 милиона квадратни километра и почти 20-милионно население.[46] Политическото и културното влияние на Византия се разпростира много по-далеч с покръстването на Киевска Русия.[47]
Продължителните му борби с малоазийската аристокрация не водят нито до преразпределение на икономическите ресурси, нито до коренна промяна в отношенията между централната власт и динатите.[48] Голяма част от аристократичните родове (Мелисини, Дуки, Вотаниати и други) запазват мощта си, а други като Комнините, Диогените и Даласините се издигат именно по негово време. Следващите императори се отказват от опитите за противодействие, в резултат от което държавата отслабва.[49] След смъртта на Василий ІІ начело на империята остава брат му Константин VIII, а с племенниците му Зоя и ТеодораМакедонската династия се изчерпва. Последвалите династически борби наред с нападенията на печенегите и селджукските турци водят до кризата на Византия през втората половина на XI век.[42]
Граници на Византия към 1025 г.
Военно-дипломатическият натиск на Василий в Кавказ и усилията му за политическо и икономическо обвързване на местния елит преобразуват за десетилетия политическия, а още по-трайно – етническия, облик на източните византийски предели. С Трапезундското споразумение, сключено в разгара на грузинската война, императорът създава условия за анексирането на арменските царства Ани (през 1045 г.) и Вананд (1065 г.), които остават във Византия до разгрома при Манцикерт (1071 г.). Масовото преселение от Васпуракан осигурява господството на арменския елемент в обширни части на Сирия, Месопотамия, Кападокия и Киликия, което се запазва и след селджукското нашествие във вид на полунезависими княжества. В крайна сметка, обезлюдяването на арменските земи и унищожаването на независимостта им отслабва Византия, премахвайки важен буфер пред ключовите за могъществото ѝ малоазийски провинции.[35][50]
Византийското владичество, наложено от Василий II над българските земи, се задържа до 1186 година. Жестокостта му се помни дълго след възстановяването на българската държава. След като опустошава византийска Тракия през 1206 г., цар Калоян се нарича „Ромеоубиец“[51] в противовес на прозвището „Българоубиец“, с което византийските летописци наричат завоевателя на България. Успехите на Василий II го превръщат в пример за гърците в борбите им за надмощие в Македония през XIX и началото на XX век.[52]
Златарски, Васил. История на българската държава през Средните векове. Том 1. Част 2. София, „Наука и изкуство“, 1971. Борбата на цар Самуил с император Василий II (посетен на 18 април 2014)
↑Острогорски, Георгий. История на византийската държава. София, Издателство „Прозорец“, 1998. ISBN 954-8079-92-5., Стр. 391; Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. Том II. София, Издателство „Анубис“, 1994. ISBN 954-426-063-3. Стр. 280
↑Holmes, Catherine. Political Elites in the Reign of Basil II, стр. 49 – 50, във: Magdalino, Paul. Byzantium in the Year 1000. BRILL, 2002. ISBN 978-90-04-12097-6
↑Пириватрич, Сърджан. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, Издателска група „АГАТА-А“, 2000. ISBN 954-540-020-X. Стр. 97 – 98, 107 – 113, 117 – 120
↑ абМатанов, Христо. Средновековните Балкани. Исторически очерци. Издателство „Парадигма“. ISBN 954-9536-61-0. Стр. 142 – 146
↑Falkenhausen, Vera von. Between two Empires: Byzantine Italy in the Reign of Basil II, стр. 141 – 143, 147 – 151. Във: Magdalino, Paul. Byzantium in the Year 1000. BRILL, 2002. ISBN 978-90-04-12097-6
↑Holmes, Catherine. Political Elites in the Reign of Basil II, стр. 56 – 61, във: Magdalino, Paul. Byzantium in the Year 1000. BRILL, 2002. ISBN 978-90-04-12097-6
↑Charanis, Peter. The Monastic Properties and the State in the Byzantine Empire, стр. 61 – 64, във: Dumbarton Oaks Papers, том 4 (1948). Според Гюстав Шлюмберже, Георгий Острогорски и други византолози законът на Никифор Фока е отменен още от Йоан Цимисхий.
↑Сказкин, С. Д. История Византии. Том 2. Москва, издателство „Наука“, 1967, глава 7 (посетен на 21 май 2014)
↑Holmes, Catherine. How the East was won in the reign of Basil II. В: Eastmond, Anthony. Eastern Approaches to Byzantium. Aldershot, Ashgate Publishing Ltd., 2001. Стр. 41 – 56
↑Vryonis, Speros. Byzantium: The Social Basis of Decline in the Eleventh Century. GRBS 2, 1959, стр. 161; Ostrogorsky, George. Observations on the Aristocracy in Byzantium. Dumbarton Oaks Papers, т. 25 (1971), стр. 7.
Тази статия е включена в списъка на избраните на 7 юни 2014. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.
Artikel ini perlu diwikifikasi agar memenuhi standar kualitas Wikipedia. Anda dapat memberikan bantuan berupa penambahan pranala dalam, atau dengan merapikan tata letak dari artikel ini. Untuk keterangan lebih lanjut, klik [tampil] di bagian kanan. Mengganti markah HTML dengan markah wiki bila dimungkinkan. Tambahkan pranala wiki. Bila dirasa perlu, buatlah pautan ke artikel wiki lainnya dengan cara menambahkan [[ dan ]] pada kata yang bersangkutan (lihat WP:LINK untuk keterangan lebih lanjut...
Bio Paulin Informasi pribadiNama lengkap Bio Paulin PierreTanggal lahir 15 April 1984 (umur 39)Tempat lahir Nanga Eboko, KamerunTinggi 187 m (613 ft 6 in)Posisi bermain Bek tengahInformasi klubKlub saat ini Persipura Jayapura (Asisten)Karier junior1996–2000 Achille Sa’aKarier senior*Tahun Tim Tampil (Gol)2001 Achille Sa’a 12 (0)2002 Bossawah 20 (0)2002−2004 Lens B 50 (8)2004−2005 Union Douala 18 (0)2005−2006 Achille Sa’a 24 (0)2006−2007 Mitra Kukar 32 (1)2...
American professional wrestler and homicide victim (1946–1988) Bruiser BrodyBrody, c. 1988Birth nameFrank Donald GoodishBorn(1946-06-18)June 18, 1946DiedJuly 17, 1988(1988-07-17) (aged 42)Bayamón, Puerto RicoCause of deathStabbed to death by José GonzálezAlma materWest Texas State University[1]Spouse(s) Nola Neece (m. 1968; div. 1970) Barbara Smith (m. 1972)Children1Professional ...
Artikel ini tidak memiliki referensi atau sumber tepercaya sehingga isinya tidak bisa dipastikan. Tolong bantu perbaiki artikel ini dengan menambahkan referensi yang layak. Tulisan tanpa sumber dapat dipertanyakan dan dihapus sewaktu-waktu.Cari sumber: Berlin Barat – berita · surat kabar · buku · cendekiawan · JSTOR Berlin BaratBerlin (West) Inggris : West BerlinSektor yang diduduki Sekutu di Berlin1949–1990 Panji daerah Coat of arms Berlin bara...
Ding Wenjiang. Ding Wenjiang (丁文江; 20 Maret 1887 – 5 Januari 1936), nama kehormatan Zaijun, adalah seorang penulis esai, ahli geologi, dan penulis Tiongkok yang aktif terutama pada masa Republik Tiongkok. Di zamannya, namanya ditulis V.K. Ting atau Ting Wen-chiang. Biografi Ding dilahirkan dalam keluarga kaya di Taixing, provinsi Jiangsu. Dia kuliah di Jepang pada tahun 1902 dan kemudian melanjutkan pendidikannya di Britania Raya, mengambil jurusan zoologi dan geologi. Pada tahun 1911...
John Patrick Nazionalità Irlanda Altezza 193 cm Calcio Ruolo Attaccante Squadra Getafe CarrieraGiovanili 2012-2014 Real Madrid2014-2015 Canillas2015-2018 Alcobendas2018-2020 GetafeSquadre di club1 2020- Getafe6 (0)Nazionale 2021 Irlanda U-192 (0) 1 I due numeri indicano le presenze e le reti segnate, per le sole partite di campionato.Il simbolo → indica un trasferimento in prestito. Statistiche aggiornate al 2 gennaio 2021 Modifica dati su Wikidata ...
Mohammed Farah HassanSoprannomeAidid NascitaBelet Uen, 15 dicembre 1934 MorteMogadiscio, 1º agosto 1996 (61 anni) Cause della morteucciso in azione Dati militariPaese servito Repubblica Democratica Somala Somalia Forza armata Esercito nazionale somalo Congresso della Somalia Unita Anni di servizio1960 - 1996 GradoBrigadier generale Comandante supremo GuerreGuerra dell'Ogaden Guerra civile in Somalia BattaglieBattaglia di Mogadiscio Comandante diCongresso della Somalia Unita...
Rectangular area of a flag Elements of a flag In vexillography, the canton is a rectangular emblem placed at the top left of a flag, usually occupying up to a quarter of a flag's area. The canton of a flag may be a flag in its own right. For instance, British ensigns have the Union Jack as their canton, as do their derivatives such as the national flags of Australia and New Zealand. Following the practice of British ensigns, a canton sometimes contains a symbol of national unity, such as the ...
This article needs additional citations for verification. Please help improve this article by adding citations to reliable sources. Unsourced material may be challenged and removed.Find sources: Seminole Heights – news · newspapers · books · scholar · JSTOR (November 2010) (Learn how and when to remove this message) Place in Florida, United StatesSeminole HeightsCoordinates: 28°00′04″N 82°27′16″W / 28.001131°N 82.454487°W&#x...
Autoroute 640 Carte de l'autoroute 640. Informations Longueur 53,1 kilomètres (33 mi) Direction est / ouest En service 1961 [1] - Localisation Régions Laurentides, Lanaudière Villes Saint-Eustache, Blainville, Terrebonne, Repentigny Intersections Extrémité ouest Route 344 à Saint-Joseph-du-Lac Intersections A-13 à Boisbriand A-15 à Boisbriand et Sainte-Thérèse A-19 à Bois-des-Filion A-25 à Mascouche et Terrebonne A-40 à Terrebonne/Charlemagne Extrémité est R...
American government official (1778–1860) James Kirke Paulding11th United States Secretary of the NavyIn officeJuly 1, 1838 – March 4, 1841PresidentMartin Van BurenPreceded byMahlon DickersonSucceeded byGeorge E. Badger Personal detailsBorn(1778-08-22)August 22, 1778Pleasant Valley, New York, U.S.DiedApril 6, 1860(1860-04-06) (aged 81)Hyde Park, New York, U.S.Political partyDemocratic-Republican (Before 1825)Democratic (1825–1860)SpouseGertrude Kemble James Kirke Paulding (...
Shakuntala DeviLahir(1929-11-04)4 November 1929Bangalore, Negara bagian Mysore, British IndiaMeninggal21 April 2013(2013-04-21) (umur 83)Bangalore, Karnataka, IndiaKebangsaanIndiaNama lainManusia komputerPekerjaanPekerja sosial Shakuntala Devi (4 November 1929 – 21 April 2013) adalah seorang penulis asal India, yang dikenal karena julukan manusia komputer.[1][2][3][4][5] Bakatnya membuat namanya dimasukkan pada The Guinness Book of Wor...
Roman politician and soldier (87 – 15 BC), consul in 42 BC Bust of Plancus symbolising Roman philosophy. The bust has been said to show evidence of hemiplegia. Found in 1823 near the Jardin des Plantes and the amphitheatre of Lyon. On display at the Gallo-Roman Museum of Lyon. Lucius Munatius Plancus (c. 87 BC – c. 15 BC) was a Roman senator, consul in 42 BC, and censor in 22 BC with Paullus Aemilius Lepidus. He is one of the classic historical example...
آشور رابي الأول معلومات شخصية تاريخ الميلاد القرن 15 ق.م تاريخ الوفاة القرن 15 ق.م مواطنة آشور الأولاد آشور نادين آهي الأولانليل ناصر الثاني الأب انليل ناصر الأول مناصب ملك آشور في المنصب1453 ق.م – 1435 ق.م آشور شادوني آشور نادين آهي الأول الحياة العملي...
Statue in Washington, D.C., U.S. Not to be confused with Henry Wadsworth Longfellow Monument. United States historic placeHenry Wadsworth Longfellow MemorialU.S. National Register of Historic Places The statue in 2008Show map of the District of ColumbiaShow map of the United StatesLocationM Street and Connecticut Avenue, N.W.Washington, D.C.Coordinates38°54′21″N 77°2′30″W / 38.90583°N 77.04167°W / 38.90583; -77.04167Arealess than one acreBuilt1909Built byWi...
1989 fictional novel While My Pretty One Sleeps First editionAuthorMary Higgins ClarkLanguageEnglishGenreThrillerPublisherSimon & SchusterPublication date1989Publication placeUnited StatesMedia typePrint (hardback & paperback)ISBN0-671-55665-7 (first edition hardcover) While My Pretty One Sleeps is a 1989 novel by Mary Higgins Clark. It takes place in New York City. It was number 10 in the Publishers Weekly best selling book list that year. It is listed in the OCLC top 1000 works...
Scientific research mission carrying Charles Darwin'Voyage of the Beagle' redirects here. For other uses, see Voyage of the Beagle (disambiguation). Second voyage of HMS BeagleBeagle at Ponsonby Sound in the Beagle Channel, Tierra del Fuego, in March 1834; painting by the ship's draughtsman Conrad MartensLeaderRobert FitzRoyStart27 December 1831 (1831-12-27)End2 October 1836 (1836-10-02)GoalSurvey South American coastShipsHMS BeagleAchievementsResearch leading to...
Henry McNeal TurnerBiographieNaissance 1er février 1834Newberry (Caroline du Sud)Décès 8 mai 1915 (à 81 ans)Windsor dans la province de l'Ontario (Canada)Sépulture South-View Cemetery d'AtlantaNationalité américainFormation ThéologieActivité Pasteur, évêque de l'Église épiscopale méthodiste africaine (AME), aumônier militaire de l'armée américaine, missionnaire, personnalité politique du Parti républicain, patron de presse, chroniqueur,Père Hardy TurnerMère Sarah (Gr...
![Илюстрация от „Псалтир на Василий II“, изобразяваща императора и враговете му, паднали в краката му[1]](%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Basilios_II.jpg)
.png)
