Препис на кръщелното на Христо Татарчев, 1895 годинаВ 1903 година
Христо Татарчев е роден на 15 декември 1869 година в град Ресен, тогава в Османската империя, в богато банкерско и търговско семейство. Негов брат е Михаил Татарчев, а братовчед Божирад Татарчев, също революционери от ВМОРО.
Включва се като доброволец и в последвалата Сръбско-българска война с Македонския батальон.[7] Завършва гимназия в Пловдив в 1887 година и заминава да учи медицина в Цюрих. От 1890 година учи в Университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин, където се дипломира като лекар на 18 юни 1892 година с дипломна работа на тема „Професионални неврози", която по-късно отпечатва. От средата на септември 1892 година Христо Татарчев е назначен за лекар в българска мъжка гимназия в Солун.
През лятната ваканция на 1893 година Татарчев обикаля големите градове на Македония Гевгели, Дойран, Струмица, Радовиш, Щип, Кочани, Кратово, Куманово, Скопие и Велес за да проучи политическото и икономическото състояние на българското население и „положението на страната и главно на българщината“.[8] През август в Солун се запознава с Даме Груев, с когото има четири срещи,[9] на които разговарят за „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни“.[10] На 23 октомври 1893 година в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събират Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев и създават Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За образец на устава и наредбата на организацията те използват „Записки по българските въстания" на Захари Стоянов.
Дейност във ВМОРО
Христо Татарчев на работното си място.
На 27 август 1894 Христо Татарчев председателства Ресенския конгрес. Решава да участва в изборите за църковно-училищен околийски общински съвет в Солун и получава 90% от гласовете, но след манипулация от страна на екзархийската партия не взима поста.[11]
Христо Татарчев е заточен в Подрум кале, заедно с другите ръководители на ВМОРО след аферите от 1901 година. Заедно с Христо Матов и Пере Тошев е помилван на 19 август 1902 година, по случай рождения ден на султана. На 30 август в Гърция е затворен по скроено обвинение за участие в убийството на гръцки лекар. Освободен е под натиска на България, където и отива, за да стане член на задграничното представителство на ВМОРО.
Между 2 и 4 януари 1903 година в Солун се провел втория Солунски конгрес на организацията, който взел решението за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. Задграничните представители приели решенията и заработили за подготовката му. Христо Татарчев и Христо Матов оглавили създалото се в началото на 1903 година благодетелно братство за подпомагане на пострадалите в Македония и Одринско. След въстанието те връчват „Мемоар на Вътрешната организация" на българската и световната общественост, в който е описан хода на въстанието, участниците в него и жертвите от страна на мирното население. Турското правителство се свързва с Христо Татарчев, като иска от него проект за реформи в Македония и Одринско, който той своевременно съставя и праща чрез посредник. Влиза в конфликт с поддръжниците на Яне Сандански и не участва в дейността на ВМОРО до Кюстендилския конгрес от март 1908 година, където е избран за съветник на задграничното представителство, заедно с Тодор Лазаров, Пейо Яворов и Христо Силянов. След Младотурската революция открито подкрепя Съюза на българските конституционни клубове, но не участва в дейността му. В 1910 година е избран за запасен член на Централния комитет на ВМОРО.[12]
Неразбирателството му с Тодор Александров е причина да напусне България и да се засели със семейството си в Торино. Пише мемоарите си, а през цялото време до Втората световна война пише статии за вестниците „Македония“, „Заря“, „Вардар“. Става близък приятел на Иван Михайлов. Заселва се временно в родния си Ресен след анексията на Македония през април 1941 година от България. По-късно се връща в София, но през 1943 след бомбардировките се мести в Нова Загора. През 1944 г. германците му предлагат поста на президент на Независима република Македония, но той отказва.[15] След войната в резултат на започналата комунистическа политика на репресии и македонизация заминава за Торино и там умира в изгнание на 5 януари 1952 година.[16][17]
На д-р Христо Татарчев са наречени улици в Благоевград[18] и в Скопие.[19]
В София е издигнат е паметник-мавзолей на д-р Христо Татарчев в алеята на опълченците в Централните софийски гробища и на 23 октомври 2010 година костите му са положени в него с официална церемония.[20][21]
Идеята за свободата на Македония се появи у македоно-българския народ по силата на оня неотменим в живота на народите универсален закон за развитие и конкретизация на мисълта и волята като народностно самопознание и историческа реалност. Македоно-българският народ, след като се освободи от духовно-културния гнет, за което той е дал най-светли фигури, като бр[атя] Миладинови, Жинзифов и пр. не можеше да остане вече индеферентен спрямо господствуващите на родната му земя политико-социални условия. Затова идеята за свобода за него бе една насъщна необходимост за проява на неговия дух и воля безпрепятствено в живота. Тая необходимост, именно, го застави да напусне вековната си пасивност и да прибегне до ония методи и действия, които бяха санкционирани от световната история за свобода и от самия живот. Тоя негов блян се обективизира най-сетне в началото на 1893 г. във форма на конспиративна организация – ВМОРО. Солун стана пак не само родно нейно място, а още и център на революционната ѝ дейност.[22]
“
Основаване на ВМОРО
Паметник-мавзолей на д-р Христо Татарчев[23] в парцела на Македоно-одринското опълчение в София
„
Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би магла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи... Като се установихме върху целта на нашата организация, в същото време се заловихме да изработим и устава на организацията. Имахме на ръка един том „Записките“ на Захари Стоянов и от тях взехме за образец устава на Българския революционен комитет. Натоварихме Попарсов въз основа на тоя устав да изработи проект на нашия устав...
“
Илинденско-Преображенско въстание
„
Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност... Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото, – актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник – пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, – който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.[24]
“
Формирането на българската народност
„
Единството на българския народ се изкова, като историческа същност и неразрушима действителност в непрестанните войни с Византия. Младата държава, току-що се създаде в Северна България чрез войни на Аспаруха, водач на угро-финската орда, 679 г. с Византия, трябваше да продължи също войните при Крума 803 г., Омуртага 814 г. и следующите царе за затвърдяването ѝ, като самостоятелна политическа държава. В този многовековен исторически двубой се развиваше българският народ и се издигна до общо национално самочувствие и понятие за родно племе и земя, така щото превратностите на съдбата не можеха да го разколебаят...
Между завоевателите и завладените народи липсваха обаче елементите за самостойно народностно-историческо развитие всред културни народи. Тази празнота биде попълнена чрез братя Кирил и Методий от Солун-Югоизточна Македония, които пренесоха в Северна България християнството и съвременната религиозно-научна книжнина на старобългарски език, запазен и днеска в околността на Солун, както и в с. Сухо и пр. Това постави националното единство на българския народ на здрави основи на културно-просветително развитие и напредък. Богоугодното дело на братята беше продължено от техния ученик Св. Климент Охридски – 916, чието име носи нашата Алма матер – българския университет, както и от неговите ученици Наум и други, които образуваха цяла школа на лъчезарното Охридско езеро. Морално-просветителното дело на братята Кирил и Методий и техните ученици, циментираха крепко българската народност в границите на Симеоновата държава и даде всички предпоставки за независим народностен и културен живот; тъй че през многовековното турско владичество и гръцкия духовно-религиозен гнет, остана запазен българският дух да тлее в недостъпните, по планините, манастирски килии на Рилския манастир в Североизточна България, Хилендарския манастир; Зограф в Югоизточна Македония, Дебърския манастир, Пречистански в Югозападна Македония, Св. Пантелеймон в Северозападна Македония и до късно в Охридската архиепископия – 1767 г.[25]
"Христо Татарчев - Спомени", публикувано в "Спомени; И.Х. Николов, Д. Груев, Б. Сарафов, Ј. Сандански, М. Герџиков, д-р Х. Татарчев", Скопје, 1995 година
↑Материали за историята на македонското освободително движение, книга ІХ, Първият централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев, София, 1928, стр. 95.
↑Татарчев, Христо. Д-р Христо Татарчев : Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1989. с. 6.
↑Материали за историята на македонското освободително движение, книга ІХ, Първият централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев, София, 1928, стр. 101.
↑„ВМОРО през погледа на нейните основатели“, Военно издателство, София, 2002 г., стр.109. (спомени на Иван Хаджиниколов)
↑Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
↑ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 158 – 159; ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 275
↑Македонската кървава Коледа. Създаване и утвърждаване на Вардарска Македония като Република в Югославска Федерация (1943 – 1946) Автор: Веселин Ангелов, Издател: ИК „Галик“, ISBN 954-8008-77-7, стр. 113 – 115.
.svg)
