Българите в Кичево успяват да организират своя община в началото на 1875 година, с разрешение на новоназначения битолски валияМехмед Теефет паша.[1]
В края на XIX век българската община е най-силната в града от трите православни - по данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Кичево има 1440 българи екзархисти, 32 българи патриаршистигъркомани и 32 българи патриаршисти сърбомани.[2] До август 1892 година председател на общината е отец Христо Телятинов. Той е заменен от отец Иван Попкръстев, а секретар на общината е йеродякон Йосиф Пречистански.[3] По-късно същата година секретар на общината става учителят Иван Нелчинов.[4] Съветници в общината са свещеник Димитър, Насте Бунгуров, Кале Стоянов също и църковно-училищен настоятел, Цветан Стършенов, също и певец, учил при Иван Генадиев, Илия Кузманов, също и църковно-училищен настоятел, Христо Каренков, Илия Божинов и Яким Бабов. Основен проблем пред общината в края на века е собствеността върху църквата „Св. св. Петър и Павел“, която е в ръцете на влашката гъркоманска община. В 1893 година Бунгуров и Нелчинов дори я изгарят.[5] В началото на XX век комисията за спорните църкви предава новата църква на българите.
В писмо от 15 декември 1908 година председателят на Кичевската българска община Тодор Поповски моли Екзархията от името на общината да се назначи български лекар в Кичевско, тъй като практикуващият турски лекар в Кичево не успява да осигури медицинска помощ навреме, което кара българите да пътуват чак до Битоля за лекар. В писмото се споменава още, че назначаването на български лекар в града „ще спомогне не само в санитарно отношение, но и за повдигане престижа на българщината в този край.“[6]
↑ абГалчев, Илия. Здравно-социалната дейност на Българската екзархия в Македония и Тракия (1870 – 1913). Гутенберг, 2009. ISBN 978-954-617-075-0. с. 44.
