PROFILPELAJAR.COM

Константин Константинов
	Константин Константинов
български писател и преводач
	Портретна снимка на Константин Константинов. Източник: ДА „Архиви“
Роден	Константин Илиев Константинов 3 август 1890 г. Сливен, Княжество България
Починал	3 януари 1970 г. (79 г.) София, Народна република България
Националност	България
Учил в	Софийски университет
Работил	писател, преводач, съдия, адвокат, юрисконсулт
Литература
Псевдоним	Душечка, Полишинел, Polichinel, Бродяга, Semper Idem
Жанрове	белетристика
Известни творби	„Сърцето в картонената кутия“ (1933); „Път през годините. Т. 1 – 3“ (1959 – 1966)
	Константин Константинов в Общомедия

Вижте пояснителната страница за други личности с името Константин Константинов.

Константин Илиев Константинов (1890 – 1970) е български писател и преводач, автор на разкази и пътеписи, на детска литература, както и на романа „Кръв“ (1933 г.). В историята на българската литература Константинов остава преди всичко с разказите си, в които най-добре се изявява пестеливият му точен стил, умелото структуриране на сюжета и тънкият усет към психологията на героите.

Биография

Константин Константинов е роден в Сливен на 20 август 1890 г. Завършва Правния факултет (1911 г.) на Софийския университет. От ноември 1911 до април 1912 година специализира юридически науки в Париж^[2], където се запознава и сприятелява със символиста Николай Лилиев. Константинов работи като съдия, адвокат, юрисконсулт.

Първите му литературни опити са от 1907 г. През 1908 година начеващият писател започва да публикува стихове и хумористична проза. Сътрудничи с вестник „Българан“, списание „Златорог“ „Наш живот“, „Листопад“. През 1914 г. издава сп. „Звено“ заедно с Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов. Превежда от френски език Екзюпери, Зола, Флобер, Ролан, както и стихове на Балмонт и Хайне. Превежда руска класика, а през 1922 година във „Вестник за жената“ печата едни от първите лирични преводи на Анна Ахматова, съпътствани с критически анализ^[2].

В периода август-септември 1944 г. е директор на Радио „София“.^[3] В годините 1945 – 1947 завежда секция „Литература“ в Камарата за наука, изкуство и култура, председател е за година (1945 – 1946) на Съюза на българските писатели, а от 1946 оглавява Института за преводна литература. В периода 1959 – 1966 създава една от най-четените си творби – мемоарната книга „Път през годините“^[2].

Пише под псевдонимите Душечка, Полишинел, Polichinel, Бродяга, Semper Idem.

През 2004 г. на негово име в Сливен е учредена националната литературна награда „Константин Константинов“.^[4]

Творчество

Сборници с разкази

„Към близкия“ (1920)
„Любов“ (1925)
„По земята“ (1930), (1938)
„Трета класа“ (1936)
„Ден по ден“ (1938)
„Седем часът заранта“ (1940)
„Птица над пожарищата“ (1946)

Романи

„Кръв“ (1933), (1946), (1991)
„Сърцето в картонената кутия“ (1933) в съавторство със Светослав Минков

Пътеписи

„Нашата земя хубава“ (1940)

Мемоари

„Път през годините. Т. 1 – 3“ (1959 – 1966)
„Път през годините. Неиздадени спомени“ (С.: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2011) ISBN 978-954-523-120-9

Детска литература

„Приказки за тебе“ (1924), (1933), (1959), (1972)
„Приказки на щурчето“ (1927), (1945)
„Босата команда“ (1929)
„Отбор юнаци“ (1933)
„Ехо-о-о“ (1938), (1946)
„Приключенията на котарака Мър-Мър“ (1945)
„Златната къщичка“ (1947)
„Малкият коминочистач“
„Мечката“

Други

Освен в изброените жанрове, Константин Константинов пише още очерци и есета.

Преводаческа дейност

Константинов владее френски и руски език. Някои от произведенията, които превежда, са:

стихове от Анна Ахматова
„Капитанската дъщеря“ от Александър Пушкин (1954)
„Тил Уленшпигел“ от Шарл де Костер (1955)
„Война и мир“ от Лев Толстой
„Вечери в селцето край Диканка“ от Николай Гогол
„Събрани произведения“ от А. П. Чехов
„Първа любов“ от Иван Тургенев
„Мадам Бовари“ от Гюстав Флобер
„Избрани произведения“ от Антоан дьо Сент Екзюпери
„Малкият принц“ от Антоан дьо Сент Екзюпери

Източници

↑ Утринна поща - Независим ежедневен информационен вестник / Ред. Н. Венедиков . - Варна; Кооп. печ. Гутенберг / брой 3, 03 март 1923 г., стр. 1
↑ ^а ^б ^в Анна Капитанова. Константин Константинов: Моето поколение вярваше само в призванието // Архивен фонд на БНР. 20 август 2020. Посетен на 7 септември 2021.
↑ История на БНР, ІІ част: Държавното радио // БНР. Посетен на 2.12.2022.
↑ Национална награда „Константин Константинов“ // Посетен на 2.12.2022.

Душкова, М. Memento vivere: Константин Константинов и неговите съвременници. Монография. Русе, Артцентрик, 2018, ISBN 978-619-90559-2-2
Душкова, М. Semper Idem: Поетика на късните разкази. Монография. Русе, Лени-Ан, 2012. ISBN 978-954-8190-96-1
Душкова, М. „Константин Константинов – хроника на непримиримостта (1944 – 1970)“. Сборник НРБ-литературата: история, понятия, подходи. Съст. Пламен Дойнов. Кн. 5. София, Изд. „Кралица Маб“, изд. „Силуети“, деп. Нова българистика, 2012, стр. 390 – 416, ISBN 978-954-533-121-3. Също: [1] в LiterNet.bg.