Светослав Константинов Минков е български писател и преводач. Наричан е Баща на българската фантастика.
Завършил е финансово дело. Журналист с дългогодишна практика, работи и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител, както и в българската легация в Токио. Плодовит писател в редица жанрове, автор на романи, пътеписи, очерци, фейлетони, разкази, приказки, стихове, статии, както и на литературни изследвания.
Сред многобройните му заглавия са сборниците „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга), „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, романът „Сърцето в картонената кутия“ (в съавторство с Константин Константинов). Член е на литературния кръг „Стрелец“ в периода 1925 – 1927 г.
Носител е на международната награда за мир „Нексьо“. Удостоен е със званието Заслужил деятел на културата (1963).
Биография
Светослав Минков е роден през 1902 г. в Радомир в семейството на подполковник Константин Минков (1863, Лозенград – 1918) и съпругата му Иванка Бенчева (29.9.1868 – 5.4.1953). Той е последното, 4-то дете на своите родители.
Първородният им син е брат му Асен Минков (1887 – 1913), завършил кавалерийската школа във Виена, поручик, загинал в Междусъюзническата война при Босилеград.
Следва сестра му Теодора (Дора) Минкова, (1889 – ?), завършила гимназия в София и следвала в Търговската академия във Виена, но незавършила заради войните. По-късно се омъжва за писателя Ст. Л. Костов.
Основно и прогимназиално образование получава в родния си град. Завършва средното си образование във Втора мъжка гимназия в София (1921) с кратко прекъсване, когато е изпратен да учи във военното училище във Вайскирхен (Австрия). Не е призован за военна служба и не участва във войните, защото е „освободен по §1, буква от Р. Б.“[2] В гимназията негов учител е Божан Ангелов, който забелязва интереса му към литературата, неговия талант и усърдието му и го насърчава със съвети. За интереса на ученика към руската класика свидетелствува Сава Чукалов, който му преподава руски език.
Още като ученик Минков пише стихове, разкази и фейлетони. Сестра му, Теодора (Дора) Минкова, по мъж Ст. Л. Костова, го свързва с изтъкнати писателски среди. Следва славянска филология в Софийския университет. През 1922 г. Св. Минков и Владимир Полянов основават „Аргус“ – първото в света издателство за фантастична литература.[3]
Заминава за Мюнхен, където учи в Търговско-стопанската академия (август 1922 – септември 1923). запознава се в Германия с най-новото в немската и световната литература и живопис, изучава естетиката на модернистично диаболистично литературно направление. След завръщането си продължава образованието си в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС), но не го завършва. Издава първите си книги, свързани с естетиката на диаболизма.
През 1941 г. е свидетел в първото дело срещу Никола Вапцаров, посочен от самия обвиняем, вероятно заради познанството на Минков с Бойка Вапцарова, също работила в БЗКБ като служителка, а той като помощник-библиотекар. Главен библиотекар в банката тогава е известният български библиограф Тодор Боров. Минков забавя заминаването си за Япония, за да свидетелства в полза на Вапцаров, като се изказва по художествените достойнства на неговата поезия.
Посещава Нацистка Германия в състава на писателска делегация по линия на Немския културен институт в България по покана на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс.
Учил различни специалности, с разнородни интереси, добил разностранна култура, Минков е сред най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е особено богато като обем, но е богато на идеи.
Първата си белетристична творба, фейлетона „Биномът на Нютон“, Светослав Минков публикува в списание Българан през 1920 г. Следи списание „Везни“ на Гео Милев, с когото се свързва лично. От Мюнхен донася на главния редактор „хулиганските елегии“ на Николай Марангозов. Чете и се сближава с Христо Смирненски и заедно издават „Календар Българан“ за 1922 г.
Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само „игра на сенките“, както е и заглавието на един от неговите сборници. Героите на тези творби са обитатели на странни хотели, домове, гробища. Чрез „страшните“ места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника. Героите са движени от неосъзнаваните импулси на психиката, техният душевен живот е подвластен на странни желания и видения. До голяма степен те са рожби на предварително изградена авторска теза. Неслучайно интересът към тези герои и сюжети, почерпени главно от чужди автори, бързо секва.
Към края на 1920-те години Минков се преориентира към по-друг вид разкази. Изоставя своите ранни „страшни“ творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът „Къщата при последния фенер“, където е развенчан митът за призраците. Погледът на учения е прогонил и последния призрак от този свят.
В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. Като символ на този живот Минков най-често използва Америка и американската действителност. Човекът тук е станал послушно оръдие на силите на техниката и научните открития, той не притежава собствената духовна същност. Тази авторова позиция обяснява защо един от сборниците се нарича „Автомати“.
В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в по-широк план – като невъзможност да се изживее смислено животът. Там следва голямата традиция на европейската литература – темата за така наречения малък човек. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.
Със своите творби Минков се утвърждава сред първите значими представители на фантастичното в българската литература.
↑Христо Йорданов. Светослав Минков (кратки биографични данни) – послеслов към Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том втори, Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада. Издателство „Български писател“, София, 1982.
Речник на българската литература, т. 2 (Е-О), с. 376 – 379. Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1977.
Огнян Сапарев. Игра на сенките: Българска диаболична фантастика. Издателство Христо Г. Данов, Пловдив, 1983