Владислав III Варненчик
крал на Полша
Роден	31 октомври 1424 г. Краков, Кралство Полша (1385 – 1569)
Починал	10 ноември 1444 г. (20 г.) Варна, Османска империя
Погребан	Вавелска катедрала, Краков, Полша
Управление
Период	1434 – 1444
Коронация	25 юли 1434, Вавел
Предшественик	Владислав II Ягело
Наследник	Кажимеж IV Ягелончик
Други титли	крал на Унгария и Хърватия (1440 – 1444); върховен княз на Литва (1434 – 1440)
Герб
Семейство
Род	Ягелони
Баща	Владислав II
Майка	София Холшанска
Братя/сестри	Кажимеж IV Ягелончик Елжбета-Бонифация Полска Ядвига Ягиелонова
Съпруга	няма
Деца	няма
Владислав III Варненчик в Общомедия

Владислав III Варненчик (на полски: Władysław III Warneńczyk; на унгарски: I. Ulászló; на литовски: Vladislovas III; на хърватски: Vladislav I. Jagelović) е крал на Полша в периода (1434 – 1444), върховен княз на Литва в периода (1434 – 1440) и крал на Унгария (под име Уласло I) в периода (1440 – 1444), свързан с българската история.

Владислав III Варненчик е роден на 31 октомври 1424 година като първороден син на крал Владислав II от династията Ягелони и четвъртата му жена княгиня София Холшанска от княжеския литовски род Холшански.

Наследява полската корона след смъртта на баща си през 1434 г. През 1440 година в град Секешфехервар е коронясан и за унгарски крал под името Ласло I, благодарение на трансилванския войвода Янош Хуняди, който иска да осигури подкрепата на Полша срещу османците.

През 1437 - 1439 е организиран Фераро-флорентинскиян църковен събор (католическата църква го смята за вселенски, а православната - не. В резултат е сключена уния, между Католическата и Православната църква. Официално унията е сключена между папа Евгений IV и византийския император Йоан VIII Палеолог през 1439 г. Целта на унията е ромейският император да успее да се противопостави, с помощта на нов кръстоносен поход, организиран от папата (срещу признаване на върховенството му в църковните дела) на османските турци, вече сериозно заплашващи Константинопол с превземане. В замяна Византия ще премине в лоното на католицизма. Въпреки че унията не са ползва с народна подкрепа в Константинопол, папа Евгений IV наистина успява да организира международно подкрепа за такъв поход.

След победоносните кампании на Хунияди срещу войските на султан Мурад II през 1442 – 1444 г., папата убеждава младия полски крал Владислав III, че е дошло времето да се съкруши Османската империя и да се освободи Йерусалим. През октомври 1443 Владислав Ягело и Хунияди събират 20 – 25 000 международна армия, като основата ѝ са 14 000 души от полски и унгарски рицари и оръженосци, подчинени на Владислав III и Хунияди. Впоследствие към армията се присъединява деспот Георги Бранкович с 8000 бойци, а по-късно и босненският войвода Петър Ковачевич със 600 – 700 души. В международната коалиция влизат и 600 фургона, за изграждане на вагенбург, предвождани от чеха Ян Чапек,^[1] както и известен брой хуситски стрелци. Тактиката на Хунияди е: когато кръстоносците се установят на стан, те да се обграждат от каруците, хуситските стрелци да застават по тях и да бдят за бързата османска конница, а рицарите да са по средата на загражденията. Плана на Хунияди предвижда кръстоносците бързо да проникнат в Тракия, преди Мурад II да повика подкрепления от Мала Азия; да бъдат разбити силите му на Балканите; да се елиминира османската заплаха в зародиш.

Кръстоносците настъпват по утвърдения път – Белград-Ниш-София-Пловдив-Одрин, който изглежда най-къс, за постигането на тяхната цел. Първоначално кръстоносната армия не среща съпротива. Тя опожарява Крушевац и продължава да настъпва. Главните сили се отправят по левия бряг на р. Морава, а Хунияди с 12 000 души превзема Ниш и околностите му и го опожарява. Съществува спор дали е опожарил целият Ниш или само военни обекти. В същото време към Ниш настъпва силна османска армия, предвождат от бейлербея на Румелия, Касъм бей. Тилът на османската армия е подсигурен от акънджии с командир – Турахан бей.^[2] На 3 ноември 1443 г. Хунияди разгромява трите предни отряда на тази армия, а през нощта срещу 4 ноември настъпва и окончателно побеждава. Според османски източници преди сражението Турахан бей се оплаква, че противниците им са „една шепа неверници“, т.е. от тях не може да се вземе плячка и после ще трябва да разчитат на оран, а не на грабеж. Акънджиите не участват в битката, а Касъм бей е разгромен. Османските източници хвърлят вината за загубата върху Турахан бей за загубата и го считат за предател.^[3]

Касъм Паша е разбит и не може да защити нито Ниш, нито Пирот. Причините донякъде се крият и в това, че местното население активно подпомага кръстоносците. Ето какво пише кардинал Цезарини:

Масовото участие на местното население се потвърждава и от писмо на Хунияди:

Според анонимен османски летописец от XV век:

Така с помощта на местните кръстоносците стигат чак до София. Походът е не просто частна акция на полския крал и на Хунияди, а съгласуван поход на множество европейски християнски сили – поляци, унгарци, чехи, власи, българи, сърби... Той е опит да бъде уязвена смъртоносно Османската империя. Множество важни гарнизони падат без бой. Вероятно това е причината, поради която при отстъплението си османците изливат гнева си на българите и палят София. Походът потегля към Пловдив, но при Траянови врата е пресрещнат от силна султанска армия, която се окопава чрез укрепления. Водят се жестоки боеве за Траянови врата, но нито една от двете страни не взима превес. Хунияди търси обходен маршрут през Смолския проход и се отправя по течението на р. Тополница; води сражение в местността „Побоище“, но не може да проникне натам, защото тя е здраво укрепена от османски сили. При това положение гладът и големите студове, снегът и мъглите в Ихтиманското поле принуждават Ягело и Хунияди да се изтеглят и да сключат десетгодишен мирен договор на 13 юли 1444 г.

Ако някой печели от целия сблъсък това е деспот Георги Бранкович, комуто са върнати отнетите през 1441 г владения. На следващата 1444 година Ягело и Хунияди потеглят на втори кръстоносен поход за освобождението на българските земи. Папа Евгений IV се ангажира с успеха на мисията. Особено активен е кардинал Юлио Цезарини, който обявява, че „Византия, България и Албания ще подкрепят похода“, както и че 8 венециански галери ще се включат в него. В действителност тези обещания ще останат без сериозно покритие. Към настоящия момент, обаче ситуацията е удобна за християнската коалиция. Кръстоносците са показали, че при единство могат да нанасят поражения на агаряните.

Междувременно султанът е принуден да се разправя с внезапно изникнал дьозме – султан (лъже-султан, сепаратист, претендиращ за легитимност) и прехвърля огромната част от войските си в Азия. Към този момент Хунияди и Ягело успяват да съберат 16 000 поляци и унгарци под своя флаг. Към международната Коалиция се присъединяват 5000^[7](4000)^[8] власи на войводата Влад Цепеш – Дракула, както и 500 хуситски стрелци и известен брой италиански кондотиери.^[9] В състава влизат и 2000 фургона, които се използват за обоз и изграждане на вагенбург. Леката конница е снабдена с леки ризници и копия, пехотинците също имат ризници, а рицарите – брони. Хуситите са въоръжени с аркебузи и кулверини. Армията разполага и с известен брой бомбарди и требушети. Създаден е и военноморски флот, който да подпомогне операцията. В него влизат 8 папски кораба, 8 венециански, 4 на бургундския принц и 2 дубровнишки кораба. Целта на новия кръстоносен поход е да се изгонят окончателно нашествениците от българските земи, а техен владетел да стане Ян Хунияди.^[10]

Кръстоносната армия през началото на септември завладява Оршова, близо до Дунав, после завзема Кладово и Флорентин, а на 26 септември – Видин. Немският поет Банхайм е посветил стихотворение на случката в което се разказва, че османците вече са избили първенците на Видин, но не и местното население. То веднага последва кръстоносната армия. Впоследствие кръстоносците завладяват Оряхово и достигат Никопол. Към тях се присъединяват много българи, но въпреки всичко началникът на гарнизона Фируз бей, успява да отблъсне атаката. Кръстоносците подминават Никопол, завладяват Свищов и пленяват 28 османски кораба (подготвени за нападение срещу Влахия). Оттук Владислав изпраща послания до крепостите Шумен, Мадара, Варна и пр. Той обещава на спахиите в случай, че се предадат, да ги пусне безпрепятствено да се приберат в Мала Азия, а в случай че се противят – да ги унищожи. Отказът на спахията на Шуменската крепост го принуждава да се насочи към нея и на 25 октомври там започва обсада. Ягело губи много хора в обсадата, но превзема Шумен. Оттук той изпраща разузнавателен отряд от 500 души към Търновград, който влиза в бой с гарнизона и османците губят 300 души. Дотук поведението на кръстоносците показва, че те са наясно кои са българските земи и се възползват ефективно от това предимство.

След Шумен Владислав превзема здравата крепост Мадара, а впоследствие на 5 ноември в ръцете на кръстоносците пада и Овеч (Провадия). Скоро след това крепостите Калиакра, Каварна, Кастрич (Евксиноград) и Галата и пр., бързо се предават. Кръстоносците се отправят към Варна (откъдето искат да извършат десант и с кораби да се прехвърлят в Цариград). И тук следва решаващата битка при Варна.

Междувременно Мурад II успява да се справи неочаквано бързо със своя опонент в Азия и прехвърля войските си в Европа. Поради несъгласуваност на действията между съюзниците и двойната игра на Република Генуа, която все още привижда Византия за свой най-голям враг, геунезците прехвърлят османската 100 000 армия във Варна срещу 22-хилядната кръстоносна армия,^[11] (османският хронист Оруч бин Адил ни информира, че самият султан прехвърля от Босфора на франкски кораб). Според други източници султанът имал 50-хилядна армия, от които 10 000 азеби и 10 000 рекрутирани християни – отстъпници.^[12]

Османците се разполагат на лагер, на около 5 километра южно спрямо кръстоносците. Хунияди ги открива почти случайно, когато отива на разузнаване и внезапно забелязва техните огньове. Научавайки за превъзхождащия го противник, Владислав Ягело веднага свиква военен съвет. Цезарини и бароните предлагат да се укрепят до вагенбурга, и да чакат помощта на флота. Владислав III решително отхвърля отбранителната тактика с идеята, че тя ще даде кураж на врага (а собствените му хора ще обезвери). Той завършва речта си с думите „Да избегнем – вече е невъзможно, а да се предадем и да ни поробят, без да ни надвият, без битка и сражение –никак! По-добре нека мрем с чест и прослава над сабята ни и с Христовото име в уста.“^[10][13] Първоначално в битката обединените християнски сили получават надмощие, но това явно е тактически прийом – османците примамват рицарите в „чувал“ и разгръщат своя резерв зад гърба им. Междувременно власите на Влад Цепеш се втурват да грабят плячка и спират да изпълняват тактически задачи. Първоначално хората на епископ Доминик тръгват мощно напред по левия фланг, но това дава възможно османската конница да мине зад гърба им и да обърне в бяг кръстоноците. Все пак Хунияди (който действа на десния фланг с 2000 души) и Ягело успяват да се укрепят при вагенбурга и предприемат нова атака. Хунияди съветва Владислав III да изчака и да види как ще се развие битката.

Тук по времето на сражението Хунияди е обграден от османци. Владислав III, който до този момент стои настрана, се впуска с неколцина рицари, за да го защити, но пада с коня си във „вълча яма“ и е посечен със сабя от връхлитащ конник-османец (Коджа Хъдър). Смърта му деморализира християнската армия и внася смут в нея.^[14] Въпреки опитите на Хунияди да предприеме контраатака, тя не се увенчава с успех. Някои обвиняват за тази необсмислена постъпка на Владислав III обкръжението около краля Съветниците му го корят, че цялата воинска слава ще остане за Хунияди и го съветват за се впусне в боя; други обвиняват младостта и неопитността на Владислав III (той е само на 20 г.), а трети – алчността на власите. В крайна сметка младият полски крал загива в бой с турците на 10 ноември 1444 г. и посмъртно получава прозвището Варненчик. Хунияди продължава опитите да освободи Балканите и след неговата смърт, но те са обречени на неуспех, а след 1448 г. опитите на Унгария да се намеси на Балканите прекъсват задълго.

Макар официално това да не се води за кръстоносен поход, именно неуспехът на този поход и доказаната неефективност на рицарството, когато се бие на неравен терен срещу лека кавалерия, съчетана с пехота, слага окончателно край на кръстоносните походи.

Пълният титул на Владислав III Варненчик е Wladislaus, Dei gracia rex Polonie, Hungarie, Dalmacie, Croacie, Rascie, Bulgarie, Sclavonie, nec non terrarum Cracovie, Sandomirie, Lancicie, Syradie, Cuyavie, Lythuanie princeps suppremus, Pomeranie, Russieque dominus et heres etc., в превод на български: Владислав по Божията милост крал на Полша, Унгария, Далмация, Хърватия, Рашка, България, Славония, земите на Краков, Сандомир, Ленчица, Шерадз, Куявия, върховен княз литовски, померански и руски, господар и наследник и пр.

Владислав III е убит на 20-годишна възраст. Владислав III не е женен и няма деца, което не е изненадващо, тъй като повечето полски владетели до 20 години не са били женени и нямат деца.

Летописецът Ян Длугош пише: „Твърде подвластен на плътските си желания (...), не се отказва от развратните си и презрени навици.“ (на полски: „zbyt chuciom cielesnym podległy (...) nie porzucał wcale swych sprośnych i obrzydłych nałogów“).^[15] и няколко изречения продължават да пишат за него: „Никога не е виждала и никога няма да види по-католически и свят владетел, който според най-високата си доброст никога не е навредил на нито един християнин. […] Накрая, като светия цар и вторият ангел на земята той у дома и по време на войната неженен и девствен живот." (на полски: „Żaden wiek nigdy nie widział i nigdy nie zobaczy bardziej katolickiego i świętego władcy, który zgodnie ze swą najwyższą dobrocią nie zaszkodził nigdy żadnemu chrześcijaninowi. […] Wreszcie jak święty król i drugi anioł na ziemi prowadził w domu i w czasie wojny bezżenne i dziewicze życie.„).

Само веднъж, на 585-ата годишнина от рождението на владетеля, 11 хомосексуалисти^[16] организират поход в Краков, за да го почетат, твърдейки, че е хомосексуален.^[16] Тезата за краля-гей не се поддържа от съвременните историци. Няма нито едно споменаване на неговата хомосексуалност сред нито един полски, унгарски, чешки, ватикански или австрийски източник от 15 век.

Битките на полските рицари във Варна са отбелязани след 1990 г. в Гробницата на незнайния войн във Варшава (на полски: Grób Nieznanego Żołnierza) с надпис върху една от дъските „WARNA 10 XI 1444“.^[17]

Във Варна е изграден негов мавзолей – Парк-музеят „Владислав Варненчик“. Днес един от големите булеварди във Варна, който свързва магистрала Хемус с центъра на града, носи името на Владислав Варненчик. На него е кръстен и най-големият квартал в Североизточна България – Владиславово. Друг голям булевард в морската столица е именуван Янош Хунrяди.

Българско участие

Българският княз Фружин Шишман също взима участие в кръстоносния поход от 1444 г. на Владислав III Варненчик, като продава дареното му имение „Файдаш“, за да финансира експедицията си. След поражението на кръстоносната армия при Варна обаче, Янош Хунrяди подема кампания против българския княз, чрез която очевидно цели да свали от себе си обвиненията. Превърнат в изкупителна жертва Фружин в крайна сметка губи позициите си в унгарския двор, докато накрая през 1454 г. са му отнети именията в Максонд и са дарени на северинския бан Яков Понграц.^[18]

• Битка при Варна
• История на Полша (1385–1569)

Алберт Великодушни

→

Крал на Унгария и Хърватия (1440 – 1444)

→

Ласло Посмъртни

Нормативен контрол BIBSYS BNF FAST GND ISNI NLI J9U Koninklijke LCCN NKC PLWABN IdRef VIAF WorldCat

Портал „Биографии“          Портал „История на България“          Портал „Османска империя“          Портал „Полша“          Портал „Унгария“