PROFILPELAJAR.COM

Правителство на Петко Каравелов
	Правителство на Петко Каравелов
4-то правителство на България
Общи
Държавен глава	Александър I
Председател	Петко Каравелов
Избори	1880
Народно събрание	109 / 162
Сформиране	28 ноември 1880
Разпускане	27 април 1881
Първоначален състав
Партия(и)	Либерална партия
Министри	4
~ мъже	4
~ жени	0
Хронология
Назначено от	II ОНС

Първото правителство на Петко Каравелов е второ поред правителство на Либералната партия и четвърто начело на Княжество България. Назначено е с Указ № 735 от 28 ноември 1880 г.^[1] на Александър I Батенберг^[2] и управлява страната до преврата от 27 април 1881 г.^[1], след който княз Батенберг назначава правителство на Казимир Ернрот.^[3]

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Съставяне

След като Драган Цанков подава оставка като министър-председател и министър на външните работи, Петко Каравелов оглавява нов кабинет, съставен от членове на Либералната партия (умерени и крайни либерали) и руски генерал начело на военното министерство. Князът обаче не е удовлетворен от оставането на Цанков като министър на вътрешните работи и пише на Каравелов, че Цанков трябва да бъде отстранен.^[4]

Кабинет

Петко Каравелов (седналият вдясно) с политически съмишленици и приятели.

Сформира се от следните 5 министри:^[3]

министерство		партия
председател на Министерския съвет	Петко Каравелов	Либерална партия
външни работи и изповедания	Никола Стойчев	Либерална партия
вътрешни работи	Драган Цанков	Либерална партия
народно просвещение	Петко Славейков	Либерална партия
финанси	Петко Каравелов	Либерална партия
правосъдие	Петко Каравелов (упр.)	Либерална партия
военен	Казимир Ернрот	военен

Промени в кабинета

от 17 декември 1880

Петко Р. Славейков освобождава просветното министерство и преминава в вътрешните работи. Народното просвещение оглавява Михаил Сарафов.

министерство	име		партия
вътрешни работи		Петко Славейков	Либерална партия
народно просвещение		Михаил Сарафов	Либерална партия

Политика

Новото правителство продължава активната законодателна дейност на своите предшественици. Приети са „Закон за българското поданство“ и „Закон за подобрение положението на земеделческото население по господарските и чифликчийските земи“. Допуснатите грешки при разрешаването на редица стопански проблеми, както и противоречията в партията на либералите по отношение практиката на управление отслабват политическото им влияние в страната. Окончателно се обособяват две либерални течения – умерено и крайно.^[3]

Задълбочава се разривът между княза и правителството по отношение на вътрешната политика. Все още не са създадени редица необходими държавни институции, а междупартийните ежби правят Народното събрание обект на присмех, като с непостоянното си поведение политиците затвърждават в чужбина убеждението, че са неспособни да управляват. Съдебната администрация е покварена, пътища и мостове се рушат. Поради липса на действена полиция из страната се формират все по-големи въоръжени групи хора уж с цел самозащита, но на практика за нападения, често над турски села. Князът е принуден да изпрати военния министър Ернрот да въдвори ред.^[5]

Във външната си политика Каравеловото правителство изпада в международна изолация. Рязко се обтягат българо-турските отношения във връзка с опитите на кабинета да провежда независима политика. Силното руско влияние в България и нерешените въпроси по жп линията Русе-Варна (в нея са инвестирани значителни английски капитали) стават причина Великобритания да застане в подкрепа на турските земевладелци при разрешаване на поземления въпрос. Възползвайки се от противоречията между либералите и от убийството на император Александър II през март 1881 г., през април княз Александър I Батенберг извършва държавен преврат, като уволнява правителството и възлага на ген. Казимир Ернрот да образува служебно правителство.^[3]

Събития

10 декември 1880 – Закон за съдене на министрите урежда подвеждането на представителите на изпълнителната власт под отговорност в случай на измяна или злоупотреби. Използван е за преследване на бивши министри през 1903 и 1910 – 1913 година.^[1]
17 декември 1880 – Обнародван е първият избирателен закон на Княжество България,^[6] въвеждащ мажоритарна система за следващите тридесет години.
декември 1880 – В нарушение на конституцията Народното събрание предоставя законодателни пълномощия на кабинета. Според решението на парламента издадените от правителството закони са валидни само за мандата на Каравелов и при последващо утвърждаване от депутатите.^[7]^[8]
януари 1881 – Инициатива на българското правителство пред силите-гарантки на Берлинския договор за въвеждане на реформи в османска Македония пропада.^[7]
1 март 1881 – Народоволци убиват руския император Александър II.^[9] С наследника му Александър III в Русия надделяват привържениците на самодържавието, които са против Търновската конституция и управлението на либералите в България.^[10]
27 април 1881 – Княз Александър Батенберг и военният министър Казимир Ернрот извършват държавен преврат. Правителството на Каравелов е свалено от власт, а малко по-късно е установен Режимът на пълномощията.^[9]

Литература

Радев, Симеон. „Строителите на съвременна България“. Том 1. София, Български писател, 1990 г.
Стателова, Елена и др. „История на България“. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.

Бележки

↑ ^а ^б ^в Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879 – 1986. Енциклопедичен справочник Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 1 март 2015)
↑ ДВ. Указ № 334 от 24 ноември 1879 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 15 от 1 декември 1879 г.
↑ ^а ^б ^в ^г Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 20 – 22.
↑ Кох, Адолф. Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му. София, Българска история, 2019. ISBN 978-619-7496-10-9. с. 68.
↑ Кох, Адолф. Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му. София, Българска история, 2019. ISBN 978-619-7496-10-9. с. 70 – 73.
↑ Стателова 1999, с. 21.
↑ ^а ^б Стателова 1999, с. 23 – 24.
↑ Радев 1990, с. 245.
↑ ^а ^б Стателова 1999, с. 27 – 28.
↑ Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 63