Максим I е висш български православен духовник, глава на Българската православна църква с титлата Патриарх Български и митрополит Софийски от 4 юли 1971 година до смъртта си на 6 ноември 2012 година.
Биография
Роден е като Марин Найденов Минков на 29 октомври 1914 г. в село Орешак. Основно и прогимназиално образование получава в родното си село. От 1929 година учи в Софийската духовна семинария, която завършва в 1935 година. На следната година става певец и деловодител на църквата „Успение Богородично“ в Русе, като остава на поста до 30 април 1938 година. През септември същата година започва да учи в Богословския факултет на Софийския университет. По време на ваканциите си е певец, библиотекар и проповедник в Троянския манастир.[1]
На 13 декември 1941 година е замонашен в параклиса на Богословския факултет „Свети Климент Охридски“ с името Максим от митрополит Филарет Ловчански под духовното старчество на игумена на Рилския манастир архимандрит Натанаил. На 19 декември 1941 година в храма на Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски“ е ръкоположен в йеродяконски чин от митрополит Паисий Врачански и Максим е назначен за дякон и проповедник в Ловчанската митрополия.[1]
След като завършва Богословския факултет, от 25 декември 1942 година до 30 август 1947 година е учител-възпитател в Софийската духовна семинария. На 14 май 1944 година в Черепишкия манастир „Успение Богородично“ митрополит Паисий Врачански го ръкополага за йеромонах. На 12 юли 1947 г. е възведен в архимандритско достойнство от митрополит Михаил Доростолски и Червенски.[1]
От 1 август 1947 година архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, а от 1 май 1950[1] до 1955 г. е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия.[2][3]
На 15 юли 1955 година е назначен за главен секретар на Светия синод и е председател на редакционната колегия на периодичните издания на Синода.[2]
Участва в изборите за ловчански митрополит и на 10 октомври 1960 година епархийските избиратели го избират за владика. На 20 ноември 1960 година е канонически утвърден за ловчански митрополит. В 1965 година е избран за член на намаления състав на Светия синод.[4]
След смъртта на патриарх Кирил Български на 7 март 1971 г. Максим Ловчански става наместник-председател на Светия синод, а на следващия ден Политбюрото на ЦК на БКП взема решение той да бъде предложен за глава на Българската православна църква.[3] Светият синод, по предложение на Максим, взима противоречащо на Устава на БПЦ решение да не се провежда избор на членове на църковно-народния събор, а в събора да участват членове на църковно-народния събор от избора на патриарх Кирил (техният 4-годишен мандат е изтекъл преди 16 години).[3]Свиканият по този начин събор избира Ловчанския митрополит Максим за български патриарх и софийски митрополит на 4 юли 1971 година.[3][4] Твърди се, че на 73 бюлетини (минималният брой, който гарантира избора, ако присъстват всички 111 души) името на митрополит Максим е написано с два еднакви почерка.[3]
Умира на 6 ноември 2012 г. в София на 98-годишна възраст.[5][6]
На опелото на 9 ноември 2012 г. в храм-паметника „Свети Александър Невски“ в София идват четирима православни предстоятели: Вселенският патриарх Вартоломей I, Сръбският патриарх Ириней, Атинският архиепископ Йероним II и Албанският архиепископ Анастасий, както и представители на почти всички поместни църкви.[7] Погребан е същия ден в църквата „Успение Богородично“ в Троянския манастир в присъствието на стотици миряни и духовни лица. Няколко години след смъртта му миряни твърдят, че на гроба му се случват чудеса.[8]
В началото на 90-те години на 20 век опитът на политически и църковни фактори да сменят ръководството на Българската православна църква довежда до разкол в БПЦ и създаване на втори синод на митрополитПимен и митрополит Инокентий. Легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение и се оспорва въз основа на факта, че на 8 март 1971 г., няколко месеца преди интронизацията, Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия на свое заседание взема решение за глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа Ловешкият митрополит Максим (Решение №145/8.03.1971 г. на Политбюро на ЦК на БКП). Задачата се възлага за изпълнение на тогавашния шеф на Комисията по църковните въпроси към правителството Михаил Кючуков.[3] Подкрепя го и училият в семинарията министър на отбраната Добри Джуров. Тодор Живков също е в добри отношения с патриарх Максим, като изпълнява молбите му за възстановяване на църквата „Св. Спас“ в София, както и Духовната семинария в Черепишкия манастир.
През 1998 г. на Всеправославен събор в София главите на всички православни църкви потвърждават каноничния избор на патриарх Максим и призовават духовници, които го оспорват, да се покаят. С приемането на нов Закон за вероизповеданията през декември 2002 г. държавата прекратява намесата в делата на БПЦ и потвърждава каноничността и легитимността на патриарх Максим.
Орден „Стара планина“, I степен, „за големите му заслуги в духовния живот на българския народ, за мъдрото управление на делата на Българската православна църква и по повод 90 години от рождението му“ (Връчен му от президента Георги Първанов през 2004 г.).
↑ абвгБакалов, Ганчо, Павел Павлов, Борис Маринов. Ловчанска епархия. Минало и настояще. София, Синодално издателство на БПЦ, 2008. ISBN 978-954-8398-53-4. с. 146.
↑ абБакалов, Ганчо, Павел Павлов, Борис Маринов. Ловчанска епархия. Минало и настояще. София, Синодално издателство на БПЦ, 2008. ISBN 978-954-8398-53-4. с. 147.
↑ абвБакалов, Ганчо, Павел Павлов, Борис Маринов. Ловчанска епархия. Минало и настояще. София, Синодално издателство на БПЦ, 2008. ISBN 978-954-8398-53-4. с. 148.
