Сейнт Луис (на английски: St. Louis) са серия крайцери на ВМС на САЩ от началото на 20 век. Всичко от проекта за флота са построени 3 единици: „Сейнт Луис“ (на английски: USS[~ 2] St. Louis C-20[~ 3]), „Милуоки“ (на английски: USS Milwaukee C-21) и „Чарлстън“ (на английски: USS Charleston C-22). Проектирани са като подобрена версия на „USS Olympia (C-6)“. Първоначално са класифицирани като бронепалубни крайцери първи ранг, фактически са броненосни крайцери[1], подобни на типа „Кент“ (на английски: Kent). Към началото на Първата световна война тяхната скорост вече се смята за недостатъчна, което прави тези кораби неефективни като крайцери. Объркването в класификацията на крайцерите възниква в началото на 20 век, поради това че журналистите измислят за тях особена класификация, в съответствие с която те се наричат „полуброненосни“ (на английски: semi-armored cruisers) или „леки броненосни“ (на английски: light armored cruisers) крайцери. Кой може да предполага, че след 8 години така ще нарекат съвсем друг тип крайцери – британските кораби от типа „Аретуза“ (на английски: Arethusa).
Класификация на типа
Регистърът на съдовете на ВМС на САЩ причислява типа към бронепалубните крайцери (на английски: protected cruisers)[2]. Към момента на влизането им в строй бронепалубните крайцери се отнасят към крайцерите от втори ранг и заедно с крайцерите от трети ранг имат класификационната приставка „С-“ (на английски: cruiser) и получават бордови номера съответно С-20, С-21 и С-22. Поради техния относително къс и тънък пояс този тип се числи към „полуброненосните крайцери“, намирайки се между бронепалубните крайцери и броненосните крайцери. Някои източници ги отнасят към броненосните крайцери[1]. Проблемът с класификацията им се усложнява от официалния „Справочник за корабите на военноморския флот“ за 1911 г. (на английски: Ships' Data Book), в който типът „Сейнт Луис“ е указан заедно с броненосните крайцери в таблицата за „Крайцери от първи ранг“[3]. През 1920 г. в резултат на прекласификация крайцерите получават новата класификационна приставка „СА-“, според която остават „крайцери“. Но при това има изменение в номерацията им и те получава номерата СА-18 и СА-19 (към този момент „Милуоки“ поради гибел вече е изключен от списъците на флота).
Избор на проект
При проектирането им се отработват различни варианти за водоизместимост от 6000 до 9700 тона. От варианта 6000 тона се отказват, тъй като след построяването в корабостроителницата на „Крамп“ на 23 възловия „Варяг“ да имат 20-възлов крайцер е просто неприлично. На 2 юли 1900 г. на заседание на Съвета по строителство се изработват предварителните характеристики: 8500-тонен кораб, с 1500 тона въглища, способен да развие 22 или 23 възела, въоръжен с дванадесет (по-късно вече четиринадесет) 6-дюймови оръдия и защитен с бронирана палуба (5 дм. скос, 2 – в хоризонталната част)[4]. По резултатите от разрушенията, нанесени на испанските крайцери, е оценено като грешка да се строят толкова големи кораби без вертикална поясна броня, в резултат на което размерът нараства до максималния и крайцерите получават четиридюймов пояс[5]. Машините трябва да поддържат ход от 19 възела в течение на денонощие и корабите трябва да развиват максималната скорост от 22 възела[6] (при „Кент“ 21 и 23 съответно[7]). От крайцера се изисква 9000 милнадалечина на плаване, затова и пълният запас от гориво не може да бъде по-малко от 1500 тона. В резултат се получават крайцери с максималния размер и окончателната нормална водоизместимост даже надвишава 9700 тона. Проблемите с усвояването в САЩ на круповската броня с умерена дебелина води до това, че трябва да се постави броня тип Харви[6].
Конструкция
Крайцерите като че ли са намалена и по-евтина версия на броненосни крайцери тип „Пенсилвания“[8]. Проектирането им започва като усъвършенствани бронепалубни крайцери тип „Колумбия“ със защита от бронева палуба, по-късно решават да добавят пояс в района на котлите, макар по програма крайцерите да продължават да се числят за бронепалубни (protected), а не броненосни, по време на службата им ги наричат леки броненосни крайцери (думата броненосни не се пропуска) или полуброненосни (semi-armored cruiser)[9]. Един от прототипите за проекта е построеният в САЩ за Русия „Варяг“, още един е USS Olympia[6]. Тези три крайцера напомнят на британските „Кент“, макар и да им отстъпват по толкова важната за „ловците“ характеристика като скоростта. Двадесет и двата възела за борба с рейдерите след Руско-японската война са явно недостатъчни[8].
„Сейнт Луис“, „Милуоки“ и „Чарлстън“ са по-големи, отколкото знаменития „Асама“. Но по въоръжение и защита те не са никакви съперници на броненосните японски кораби. Отсъствието на пробиващи бронята оръдия (от 190-mm и нагоре), при същия брой шестдюймовки, ги лишава от възможността да пробиват бронята на противника, а собственият им 102-mm пояс, още повече къс, лошо ги прикрива от бронебойни снаряди[8].
На изпитанията „Милуоки“ достига 22,22 възела (41,15 km/h, 25,57 mi/h) при мощност на машините от 24 166 к.с. (18 021 кW).
Брониране
Харвиевска броня, но с много високо качество, отстъпваща по бронестойкост на круповската само с десет процента[6].
Броневият пояс е с дебелина 102 mm и защитава само машините и котлите, и е висок 2,28 m – при нормална водоизместимост е над водата само на един метър. След него върви по-късият (в пределите на батареята) горен пояс, след което е бронирането на батареята на 152-mm оръдия все същите 102 mm. Защитата на елеваторите към открито разположените оръдия и комуникационната тръба към бойната рубка имат защита 76 mm[10].
Въоръжение
Въоръжението им е явно недостатъчно. Основата на въоръжението са четиринадесетте нови 152-mm оръдия BL Mk.6 със скорострелност само 4 изстрела в минута, освен това 8 от тях се намират в ниско разположени каземати на главната палуба[11], разположението на оръдията е много плътно и независимо от 51-mm прегради едно удачно попадение може да извади от строя няколко оръдия. Създаването на куполни установки е признато за безперспективно и по оръдие поставят на бака и юта даже без щитове[10].
Противоминният калибър на крайцерите е представен от осемнадесет 76-mm и дванадесет 47-mm оръдия. Тридесетте оръдия са поместени в спонсони или открито, равномерно по цялата дължина на корабите, на всички свободни места. Разположението им, заедно с това на 152-mm, затруднява управлението на огъня. На 76-mm артилерия се възлагат преди всичко задачите за борба с миноносците на противника, но реалността на бойните действия ясно показват, че 76-mm калибър е прекалено малък, за да може ефективно да поразява сериозно нарасналите по размер миноносци и контраминоносци.
Те се допълват от осем 37-mm оръдия, ефективността на които е по-скоро не равна на нулата, а отрицателна[10].
История на службата
USS St. Louis (C-20) („Сейнт Луис“) – заложен на 31 юли 1902 г., спуснат на 6 май 1905 г., влиза в строй на 18 август 1906 г.[6]
USS Milwaukee (C-21) („Милуоки“) – заложен на 30 юли 1902 г., спуснат на 10 септември 1904 г., влиза в строй на 11 май 1906 г. На 13 януари 1917 г. „Милуоки“ засяда на плитчина при бреговете на Калифорния. Опитите да се спаси крайцерът се оказват неудачни и в края на 1918 г. той е напълно разрушен от щорм.
USS Charleston (C-22) („Чарлстън“) – заложен на 30 януари 1902 г., спуснат на 23 януари 1904 г., влиза в строй на 17 октомври 1905 г.[6]
Оценка на проекта
За Военноморските сили на САЩ те се оказват твърде големи за малки крайцери и твърде слаби за големи[6].
Сравнителни ТТХ на броненосни крайцери от началото на ХХ век с нормална водоизместимост под 10 000 тона
Лисицын Ф.В. Крейсера Первой мировой. М., Яуза, ЭКСМО, 2015, 448 с. ISBN 978-5-699-84344-2.
Bauer, K. Jack; Roberts, Stephen S. (1991). Register of Ships of the U.S. Navy, 1775 – 1990: Major Combatants. Westport, Connecticut: Greenwood Press. ISBN 0-313-26202-0
Norman Friedman. U.S. Cruisers: An Illustrated History. Annapolis, Maryland, Naval Institute Press, 1984, 496 с. ISBN 0-87021-715-1.
Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1860 – 1905. London, Conway Maritime Press, 1979. ISBN 0-85177-133-5.
В. Кофман. Заокеанские тяжеловесы. Моделист-Конструктор. М., ЗАО „Редакция Моделист-Конструктор“, 2008. с. 32 – 34.
Gröner, Erich. Die deutschen Kriegsschiffe 1815 – 1945. Band 1: Panzerschiffe, Linienschiffe, Schlachschiffe, Flugzeugträger, Kreuzer, Kanonenboote. – Bernard & Graefe Verlag, 1982. – 180 p. – ISBN 978-3-7637-4800-6