Григорий VII
римски папа
Понтификат
Начало	22 април 1073 г.
Край	25 май 1085 г.
Предшественик	Александър II
Наследник	Виктор III
Лична информация
Рождено име	Хилдебранд ди Соана
Роден	ок. 1020 г. Соана, Италия
Починал	25 май 1085 г. Салерно, Италия
Григорий VII в Общомедия

Григорий VII е римски папа в периода 22 април 1073 г. до смъртта си на 25 май 1085 г. Светското му име е Хилдебранд ди Соана. Своя понтификат той посвещава на две основни цели: борба за отстояване на моралната чистота на свещениците и борба със светската власт, за налагането на християнско управление в Западна Европа. Може би най-известното му дело е конфликтът със свещения римски император Хайнрих IV, който бива два пъти отлъчен от католическата църква. Успехът му и в двете посоки предопределя последвалото развитие на Запада. Папата завършва Клюнийската реформа, целяща да стегне институционално системата на католическата църква. Той налага железен закон на безбрачие (целибат) за католическите духовници. Мярката е оправдана в христологически и в социален план. Хората се нуждаели от отдадени на паството си духовни пастири, които да не слагат семейството си на първо място. Това генерира изключителна обществена подкрепа за папството и лично за Григорий във войната му със светската власт.

Заради своите постижения Григорий VII е обявен за един от най-великите понтифици на католическата църква, но си спечелва и редица врагове още приживе. Бено от Майсен го обвинява публично в използване на черна магия, изтезания на бивш приятел върху легло от пирони, опити за убийство, екзекуции без съд и присъда, неоснователно отлъчване от църквата, поставяне под съмнение реалното съществуване на Евхаристията и дори нейното изгаряне. Тези обвинения се повтарят през годините от противници на католическата църква.

Григорий VII бива провъзгласен за блажен от Григорий XIII през 1584 и канонизиран за светец през 1728 от папа Бенедикт XIII.

Григорий VII е роден в Сована, днешна Тоскана. Смята се, че е роден в скромното семейство на ковач под името Бониций Хилдебранд. Според непотвърдени източници, като младеж той е изпратен да учи в Рим, където чичо му е игумен на манастир на хълма Авентин. Сред учителите му е и самият папа Григорий VI, който по-късно е заточен в Германия от император Хайнрих III.

След смъртта на Григорий VI Хилдебранд придружава абат Бруно до Рим, където същият е избран за папа под името Лъв IX, Хилдебранд става дякон и папски администратор. Лъв IX изпраща Хилдебранд като делегат във Франция в навечерието на задаващ се конфликт. След смъртта му новият папа Виктор II потвърждава статуса на делегат на Хилдебранд, но наследникът му го изпраща в Германия, за да получи потвърждение от императрица Агнес. След като се завръща в Рим, той е едно от главните действащи лица при преодоляването на създадената от аристокрацията криза с избора на антипапа Бенедикт Х, като благодарение на помощта на императрица Агнес понтификатът е зает от Николай II, епископ на Флоренция. С помощта на 300 нормандски рицари, изпратени от Ричард от Аверса, Хилдебранд лично ръководи завладяването на замъка Галерия, където Бенедикт държал заложници. Между 1058 и 1059 г. той е провъзгласен за архидякон на Римската църква, с което се превръща в най-важната фигура в папската администрация.

Той е и най-силната фигура, стояща зад избора на Анселм Лука Стари за папа под името Александър II при папските избори през октомври 1061. Новият папа излага реформаторска програма, разработена от Хилдебранд и негови последователи. През годините, в които е папски съветник, Хилдебранд заема важна роля при помирението с норманското кралство Сицилия в южна Италия, при антигерманския съюз със северноиталианското движение Патария и преди всичко при въвеждането на закон, който дава на кардиналите изключителни права, отнасящи се до избора на нов папа.

В деня на погребението на папа Александър II, 21 април 1073, в Латеранската базилика много вярващи, а и свещеници („спонтанен събор на римския народ и клир“), изказват на глас своето желание Хилдебранд да бъде новият папа. По-късно на същия ден Хилдебранд е въведен в църквата Свети Петър и избран за папа съгласно каноничните заони, със съгласието на кардиналите и римските духовници и под натиска на тълпата.

Спорен е въпросът дали тази реакция от страна на тълпата и римските духовници е била спонтанна и породена от нещо свещено или просто предварително уговорено споразумение между страните. Едно е сигурно, начинът на неговото избиране бива сурово критикуван от опонентите му. Много от обвиненията може би са породени единствено от лична неприязън и подлежат на съмнение, защото не са повдигнати веднага след неговото повишение, а едва няколко години по-късно. Ясно е обаче, че начинът, по който е избран за папа е наистина нетрадиционен, а законовите форми, издадени за неговото назначаване не са издавани никога преди. Още повече, пренебрегнато е изискването на папа Николай II императорът на Свещената римска империя да бъде консултиран по въпроса с назначаването на нов папа. Онова, което в крайна сметка обръща хода на събитията в полза на валидността на избора на Григорий за папа е признанието на римския народ. В този смисъл, избирането му е своеобразна ретроспекция към най-ранните векове на Римската църква, пренебрегвайки каноничното законодателство.

На 22 май 1073 г. Григорий е ръкоположен за свещеник и става папа на 30 юни същата година.

На първо време новият папа започва борба с привържениците на николаизма, който според него пречел на свещениците да се посветят основно на религиозните си задължения. Започват действия срещу симонията и предимно срещу светската инвеститура на духовниците. Проблемът с инвеститурата е най-остър в германските земи, където все още е запазена системата на управление на Отоните и духовниците са част от държавната администрация. За да успеят, реформаторите се налага да прибегнат до промени в каноническото право. Дотогава то е сбор от откъси от Библията, от писанията на църковните отци, колекция от папски писма и разпоредби и решенията на църковните събори. Реформаторите подновяват т.нар. законови колекции, за да ги използват при доказването на предимството на църковната власт над светската^{[1]:с. 57 – 8}.

Още в началото на понтификата Григорий започва да централизира управлението на църквата: като се позовава на по-стари папски решения, той нарежда всички митрополити да бъдат ръкополагани от папата и да полагат клетва за подчинение на папския престол. С поредица от примери той обосновава идеологически първенството на папството над светските владетели. Неговото съчинение Dictatus papae съдържа 27 точки и той иска да го превърне в основен закон. Григорий твърди, че само римският папа може да издава нови закони и създава нови епископии. Според него Римската църква е непогрешима и ще бъде вечно такава. Извън кръга на църковните въпроси той постановява, че само папата може да носи императорски регалии и можа да сваля императори, докато никой не може да съди папата.

Тази категоричност предизвиква Хайнрих IV и той свиква събор на германските епископи във Вормс през януари 1076 г. Съборът обявява Григорий за „лъжемонах“, който се е самопровъзгласил за папа и с действията си нарушава мира. Германският император настоява, че по традиция именно той трябва да назначава („invest“) епископите, абатите и останалите духовници и пише писмо до папата, в което безцеремонно го призовава да напусне престола. С това започва и борбата за инвеститурата, която макар и борба между две личности, засяга цели държави. На отправеното към него обвинение папата отговаря с контраобвинение към Хайнрих, че „разкъсва единството на Църквата“ и го отлъчва. Като последица от отлъчването императорът трябва да се откаже от трона. Освен това папата освобождава от васалната клетва поданиците на императора и редица князе заплашват, че няма да се подчиняват на Хайнрих, освен ако анатемата не бъде вдигната.

През 1077 г. Хайнрих IV е принуден да отиде при Григорий VII, който да го помилва. Императорът отива в резиденцията на папата в Каноса. Принуден е няколко дни да чака папата необлечен и гладен. След няколко дни Григорий VII го приема и му дава опрощение.

Победата над императора е победа на духа над меча. Западът налага истинско християнско управление във всички сфери на обществото и доказателство за това е изумителната подкрепа за кръстоносните походи. Те са немислими без доверието на хората към църквата, която го заслужава през предходния период. Част от заслугата се пада на Григорий VII, най-вече в твърдото отстояване на реформата.

Амбициите на Григорий са прекомерни и той не успява да ги изпълни напълно. Едва през 1122 г. император Хайнрих V и папа Каликст II подписват споразумение – т.нар. Вормски конкордат. Според него се налага различна система при избора на епископи в различните части на империята. В Германия епископът се избира от духовенството, като папата или негов пратеник му дават духовната инвеститура, но решаващата дума е на императора, който му дава светската инвеститура. В Италия и в Бургундия изборът на епископ става без прякото участие на императора, който му дава светската инвеститура шест месеца след духовната, като фактически така я формализира.

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Григорий VII.

п б р Папи на Римокатолическата църква 1 век Петър Лин Анаклет I Климент I 2 век Еварист Александър I Сикст I Телесфор Хигин Пий I Аникет Сотер Елевтерий Виктор I 3 век Зефирин Каликст I Урбан I Понтиан Антер Фабиан Корнелий Луций I Стефан I Сикст II Дионисий Феликс I Евтихий Кай 4 век Марцелин Марцел I Евсевий Милтиад Силвестър I Марк Юлий I Либерий Дамас I Сириций 5 век Анастасий I Инокентий I Зосим Бонифаций I Целестин I Сикст III Лъв I Иларий Симплиций Феликс III Геласий I Анастасий II 6 век Симах Хормисд Йоан I Феликс IV Бонифаций II Йоан II Агапет I Силверий Вигилий Пелагий I Йоан III Бенедикт I Пелагий II 7 век Григорий I Сабиниан Бонифаций III Бонифаций IV Адеодат I Бонифаций V Хонорий I Северин Йоан IV Теодор I Мартин I Евгений I Виталиан Адеодат II Доний Агатон Лъв II Бенедикт II Йоан V Конон Сергий I 8 век Йоан VI Йоан VII Сисиний Константин Григорий II Григорий III Захарий Стефан II Стефан III Павел I Стефан IV Адриан I 9 век Лъв III Стефан V Пасхалий I Евгений II Валентин Григорий IV Сергий II Лъв IV Бенедикт III Николай I Адриан II Йоан VIII Марин I Адриан III Стефан VI Формоза Бонифаций VI Стефан VII Роман Теодор II Йоан IX 10 век Бенедикт IV Лъв V Сергий III Анастасий III Ландон Йоан X Лъв VI Стефан VIII Йоан XI Лъв VII Стефан IX Марин II Агапет II Йоан XII Бенедикт V Лъв VIII Йоан XIII Бенедикт VI Бенедикт VII Йоан XIV Йоан XV Григорий V 11 век Силвестър II Йоан XVII Йоан XVIII Сергий IV Бенедикт VIII Йоан XIX Бенедикт IX Силвестър III Бенедикт IX Григорий VI Климент II Бенедикт IX Дамас II Лъв IX Виктор II Стефан X Николай II Александър II Григорий VII Виктор III Урбан II 12 век Паскалий II Геласий II Каликст II Хонорий II Инокентий II Целестин II Луций II Евгений III Анастасий IV Адриан IV Александър III Луций III Урбан III Григорий VIII Климент III Целестин III 13 век Инокентий III Хонорий III Григорий IX Целестин IV Инокентий IV Александър IV Урбан IV Климент IV Григорий X Инокентий V Адриан V Йоан XXI Николай III Мартин IV Хонорий IV Николай IV Целестин V 14 век Бонифаций VIII Бенедикт XI Климент V Йоан XXII Бенедикт XII Климент VI Инокентий VI Урбан V Григорий XI Урбан VI 15 век Бонифаций IX Инокентий VII Григорий XII Мартин V Евгений IV Николай V Каликст III Пий II Павел II Сикст IV Инокентий VIII 16 век Александър VI Пий III Юлий II Лъв X Адриан VI Климент VII Павел III Юлий III Марцел II Павел IV Пий IV Пий V Григорий XIII Сикст V Урбан VII Григорий XIV Инокентий IX 17 век Климент VIII Лъв XI Павел V Григорий XV Урбан VIII Инокентий X Александър VII Климент IX Климент X Инокентий XI Александър VIII Инокентий XII 18 век Климент XI Инокентий XIII Бенедикт XIII Климент XII Бенедикт XIV Климент XIII Климент XIV Пий VI 19 век Пий VII Лъв XII Пий VIII Григорий XVI Пий IX Лъв XIII 20 век Пий X Бенедикт XV Пий XI Пий XII Йоан XXIII Павел VI Йоан Павел I Йоан Павел II 21 век Бенедикт XVI Франциск Списъкът е съставен по векове, според началната дата на папския понтификат (вж.: Графичен списък, Канонизирани папи)