PROFILPELAJAR.COM

Тракологията е наука – регионално-тематичен клон на историята и археологията, – изучаваща траките, древен народ, живял главно в Югоизточна Европа. Тя изследва тракийската култура (история, религия, език, изкуство, икономика) от края на II хилядолетие пр. Хр. до Късната Античност през IV-VII век. Учените, занимаващи се с тракология, се наричат траколози.

Модерната тракология (за разлика от интереса към траките през Античността) се заражда през втората половина на XIX век, като първото систематично изследване на наличните източници, особено свързаните с езика и религията на траките, става двутомната монография на австрийския етнолог Вилхелм Томашек „Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung“ (1893 – 1894).^[1]^[2] През следващите десетилетия тракологията се развива активно като самостоятелна научна дисциплина главно в България и Румъния.^[3]

Тракология в Румъния

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Румъния, в чиято национална идеология даките (обикновено приемани за клон на траките^[4]) са смятани за пряк предшественик на съвременните румънци, до 70-те години на XX век остава основният център на развитие на тракологията. Румънската тракология преживява подем през 30-те години на XX век и отново от 70-те години. От 90-те години тя е съпътствана и от изобилна псевдонаучна литература, определяна от критиците си като „дакомания“ или „тракомания“.^[5]

През 1976 година в Букурещ е проведен Вторият международен конгрес по тракология, а малко по-късно там е основан и Институт по тракология. Той е по-консервативен от българския Институт по тракология и се въздържа от спекулации за тракийската религия и „духовност“, но тези теми също стават предмет на публикации от румънски историци и богослови, до известна степен под влияние на книгата на Мирча Елиаде „От Залмоксис до Чингиз хан“.^[6]

Тракология в България

Първият български текст, отделящ по-съществено внимание на траките, е „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза“ (1870) на Стефан Захариев. Той описва редица тракийски паметници и, полемизирайки с гръцки автори, като Власиос Скорделис, се опитва да докаже славяноезичността на траките.^[7]

Основите на тракологията в България са поставени от Гаврил Кацаров, който в продължение на десетилетия публикува трудове върху историческата география, политическата история, културата и религията на траките, оказали значително влияние в световен мащаб. За разлика от по-късни автори, той избягва идеализацията на тракийската култура и подчертава ефимерния характер на тракийските държавни образувания. През 20-те години Кацаров чете първия курс по история на траките в Софийския университет.^[8]

През 1916 година Богдан Филов въвежда концепцията за тракийско изкуство, различаващо се от древногръцкото и скитското. Също Филов развива предлаганата и от гръцки автори теза за културните връзки между траки и микенци, разглеждайки тракийските куполни гробници от IV-III век пр. Хр. като продължение на микенска традиция от бронзовата епоха, изчезнала в Гърция. Макар и критикувана, теорията за архаичността на тракийската култура продължава да заема централно място в българската тракология.^[9]

Непосредствено след края на Втората световна война са направени едни от най-значимите открития на тракийската археология в България – Казанлъшката гробница, Севтополис и Панагюрското съкровище. През 50-те години са издадени две монографии, посветени на тракийския език – на Димитър Дечев и Владимир Георгиев. Докато първата днес е почти изцяло отживяла времето си, особено с множеството си спорни етимологии, книгата на Георгиев е сред първите, предложили широко приетото в наши дни разграничение между собствено тракийски и дако-мизийски вариант на тракийския език.^[10]

През 60-те години тоталитарният режим в България заема все по-националистически позиции и като част от този процес лансира възгледа за траките като основен компонент в етногенезиса на българите. През 1967 година диктаторът Тодор Живков заявява, че „в нашите жили тече и тракийска кръв“ и критикува научната общност, че не отделя достатъчно внимание на траките. С темата лично се ангажира и неговата дъщеря Людмила Живкова.^[11]

През 1972 година в София е основан първият в света специализиран Институт по тракология и е проведен първият Международен конгрес по тракология. Ключова в бързият възход на тракологията през този период има Александър Фол, дългогодишен директор на Института по тракология, който се ползва и със силни политически протекции като близък на Людмила Живкова.^[12]

През този период кръгът около Александър Фол лансира поредица от спорни теории, целящи да представят траките като по-древни и по-значими от приеманото в традиционната историография. Правят се опити да се отрече микенския произход на тракийските гробници и връзката им с подобни паметници в Мала Азия, като се свържат с по-ранни мегалитни паметници от Югоизточна България. Самият Фол, базирайки се на спорен списък на Диодор Сицилийски и няколко невярно датирани находки от Черно море, развива цяла теория за „тракийската таласократия“ и тракийско морско присъствие в Леванта. През 80-те години българската тракология е обхваната от нарастващо количество псевдонаучни спекулации и тенденциозни интерпретации, най-вече в областта на изследванията на тракийската религия и „духовност“.^[13]

В тази област централно място има създадената от Александър Фол в началото на 80-те години теория за „тракийския орфизъм“ – устно предавана елитарна идеология, датираща от II хилядолетие пр. Хр и предшестваща известния от историческите източници древногръцки орфизъм (чието съществуване като единна система също е спорно, а много съвременни автори го смятат за конструкция, създадена през XIX век). Според Фол липсата на каквито и да е писмени източници за тракийския орфизъм е съзнателен избор на последователите му, но той все пак може да бъде изследван чрез тълкуването на мегалити и произведения на изкуството, оригинален метод, който Фол нарича interpraetatio thracica. Фол и последователите му развиват „тракийския орфизъм“ до сложна и детайлно описана система от йерогамии на архаични божества и нумерологични зависимости.^[14]

Директор на института от 1992 до 2010 г. е проф. д-р Кирил Йорданов, след което институтът е приобщен към Института за балканистика с Център по тракология към БАН^[15].

Тракология в Гърция

Още най-ранните изследвания на траките обикновено са в контекста на техните връзки с Древна Гърция, която е традиционна сфера на интерес за античната история. Германски учени от средата на XIX век, като Карл Отфрид Мюлер и Бернхард Гизеке, смятат траките за преки потомци или за близко родствени с пеласгите, а оттам и с древните гърци, позовавайки се на множество елементи на древногръцката култура и религия, които са с тракийски произход – орфизмът и други мистерийни култове или музите. Малко по-късно Ервин Роде популяризира теорията, че целият култ към Дионисий в Древна Гърция има тракийски произход.^[16]

Изхождайки от тези теории, местни дейци на гръцкото национално движение, като Власиос Скорделис и Ироклис Васиадис, се опитват да представят гърците за автохтонно население на Тракия – като потомци на близкородствените на древните гърци траки, допълнително елинизирани още през Античността. Този аргумент не е използван широко в гръцките претенции към Тракия, а основното течение на гръцката историография дълго време не проявява особен интерес към траките. Той е популяризиран от края на 20-те години във връзка с пристигането в Гърция на голям брой изселници от България, като е развиван както от местни историци, като Козма Апостолидис, така и от академични авторитети, като Павлос Каролидис.^[17]

Международни конгреси

От 1972 година, първоначално по инициатива на новосъздадения Институт по тракология при Българската академия на науките, се провеждат редовни международни конгреси по тракология.

Номер	Място на провеждане	Дата	Тема
1	София	1972
2	Букурещ	1976
3	Виена	1980
4	Ротердам	1984	Траки и микенци
5	Москва	1988
6	Палма де Майорка	1992
7	Констанца, Тулча, Мангалия	1996
8	София, Ямбол	2000	Траките и Егея
9	Кишинев	2004	Траките и Понта
10	Комотини, Александруполис	2005	Тракия в гръко-римския свят
11	Истанбул	2010
12	Търговище	2013	Траките и техните съседи в бронзовата и желязната епоха
13	Казанлък	2017	Древна Тракия: мит и реалност^[18]

Бележки

↑ Wilhelm Tonaschek. Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung. – Sitzungsberichte der philosophisch-historischen Klasse der kaiserlichen Akademie der Wissenschaften, Bd. 128/4; 130/2; 131/1, Wien 1893 – 1894.
↑ Маринов 2015, с. 23 – 24.
↑ Маринов 2015, с. 17.
↑ Chilver 2020.
↑ Маринов 2015, с. 26 – 30.
↑ Маринов 2015, с. 44 – 45.
↑ Маринов 2015, с. 86 – 87.
↑ Маринов 2015, с. 89 – 90.
↑ Маринов 2015, с. 92 – 93.
↑ Маринов 2015, с. 97 – 99.
↑ Маринов 2015, с. 99 – 100.
↑ Маринов 2015, с. 100.
↑ Маринов 2015, с. 106 – 109.
↑ Маринов 2015, с. 110 – 115.
↑ Център по тракология „Проф. Александър Фол“, balkanstudies.bg
↑ Маринов 2015, с. 59 – 60.
↑ Маринов 2015, с. 58 – 64.
↑ Previous congresses of thracology, www.thracology2017.com, архив на оригинала от 4 януари 2019, https://web.archive.org/web/20190104180039/http://www.thracology2017.com/en/index.php/about/previous-congresses-of-thracology, посетен на 4 януари 2019

Цитирани източници

Маринов, Чавдар. Древна Тракия в модерното въображение: идеологически аспекти на конструирането на тракологията в Югоизточна Европа // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 3. Споделено минало, оспорвани наследства. София, Издателство на Нов български университет, 2015. ISBN 978-954-535-902-6.
Chilver, Guy Edward Farquhar. Dacia // britannica.com. Encyclopædia Britannica, 2020. Посетен на 2020-12-13. (на английски)