...Т. Карайововъ и Ник. Наумовъ – първиятъ силенъ съ диалектиката си, вториятъ – съ язвителния си езикъ, бѣха главнитѣ пера, които изнасяха идейната и обикновената вестникарска полемика срещу „върховизма“.[9]
През юли - август 1902 година е делегат от Македонското дружество в село Тишаново на Десетия македоно-одрински конгрес.[3] Редактор е на вестник „Автономия“ – орган на ВМОРО (1903).[3] В 1903 година издава книгата си „Македонските искания и дипломацията“, в която развива идеята на ВМОРО за автономия на Македония:
„
...смъкванието на несносния турски режимъ и замѣняванието му съ христиански... Въ послѣдното обстоятелство собствено се крие силата на Вѫтрѣшната организация, която има многобройни послѣдователи измежду гърци и власи. Отъ тамъ произтича и слабостьта на всички останали национални фактори, които срѣщу развѣваното от българитѣ знаме на свободата, противопоставятъ националнитѣ си знамена, затъмнени отъ единъ голѣмъ полумѣсецъ, който, като ги обхваща и стѣга отъ всички страни, прави ги по-малко симпатични за населенията...[10] А всичко това доказва, че македонскитѣ населения, на чело на които стои българския елементъ, като се прѣдаватъ всецѣло на революционната агитация, правятъ това, не толкова за да се отърватъ отъ десятъка и отъ турския заптия, не толкова за да заживѣятъ единъ зоологически животъ, колкото за да си извоюватъ условия, при които ще бѫде възможно тѣхното мирно и свободно развитие по пѫтя на културата и цивилизацията. Половина вѣкъ усилена просвѣтителна работа и съблазъньта за единъ свободенъ животъ, на който се радватъ съсѣднитѣ свободни балкански народи, сѫ били и сѫ отлична школа за македонскитѣ населения. Прочее, политическата свобода, изразена въ формата на една автономия, приложена и гарантирана отъ великитѣ държави - ето истинскитѣ и съзнателни стрѣмежи на македонскитѣ населения.[11]
“
В 1904 година започва работа като секретар на дипломатическото агентство във Виена (до 1905), началник на II политическо отделение (1905 – 1906) и секретар на дипломатическото агентство в Рим (1907 – 1908).[5]
След Хуриета от 1908 година Карайовов е сред организаторите на Съюза на българските конституционни клубове[3] и е избран за негов председател на I и на II му конгрес. В 1909 година издава органа на партията „Отечество“.[12] След разтурянето на партията отново се връща на работа във външното министерство и от 1910 до 1912 е на дипломатическа служба в руската столица Санкт Петербург. През 1913 година ръководи Информационното бюро при външното министерство, а по време на Първата световна война (1915 – 1918) е председател на управителния съвет на Търговска банка – Скопие и представител в Германия на Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост. След Първата световна война е задграничен представител на ВМРО.[5]
Пътува често до Виена и Европа с мисии на ВМРО. Георги Занков го нарича:
„
несменяемият шеф на външнополитическата канцелария на софийската ВМРО.[18]
“
Тома Карайовов не признава съществуването на македонска нация и пише в дневника си:
„
12 юни 1939 г.
На 18 май – Спасовден – на два пъти говорих с двамата студенти в Белград – синове на Пане Чакъров от Скопие. И двамата упорито се придържат в новата национална идеология, вмъкната от комунисти, за нова македонска народност.
Аз исках да ги убеда:
1. Че няма македонска народност, защото няма македонска култура, македонски литературен език и македонска история.
2. Че същественото в живота на македонското население в течение на вековете е българско, или – доколкото не е такъво – то е борба на гърци, сърби и турци да изместят българите...[19]
↑Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 73-74.
