Никола Червениванов е роден на 27 ноември стар стил 1863 година в будния български град Кукуш, днес в Гърция.[1] През август 1880 година заминава да учи в София заедно с още шестима кукушки младежи (Христо Станишев, Милош Станишев, Гоце Делииванов, Дионисий Бучков, Петър Х. Динев и Гоце Ковачев от Елешково), като това става по покана на директора на новооткритата предишната година Софийска класическа гимназияГеорги Стаменов към кукушани да изпратят ученици.[2] Завършва гимназията през 1885 година.[1] Учителства известно време в родния си град Кукуш.[3] След това следва естествени науки (два семестъра) в Цюрих, Швейцария, а после химия в университета в Лайпциг, Германия, където завършва в 1892 г. Доктор е на Лайпцигския университет.[1][4]
Професионална дейност
Червенъ-Ивановъ, д-ръ Н. Химическа анализа на топлия минерален изворъ при село Панчарево. София, Гражданска санитарна дирекция. Държавна печатница, 1897.
След завръщането си в България постъпва като извънреден преподавател по органична химия във Висшето училище (сега Софийски университет „Свети Климент Охридски“). Работи там от 1 октомври 1892 до 31 юли 1894 г., когато извънредните преподаватели са освободени, и тогава става учител в Първа мъжка гимназия. От 1896 година работи в Гражданската санитарна дирекция като химик по минералните води. Задълбочените му изследвания на минералните извори в Панчарево (1896) и Меричлери (1897) са публикувани в Държавен вестник и в отделна книга. При командировки в Германия проучва освен темата за минералните води, също и възможностите за създаване в България на централна лаборатория за нуждите на земеделието, особено за семепроизводството и проучването на почвите. През 1898 г. участва в конференция на баварските представители на приложната химия в Германия.[1]
Заема се с реализация на идеята си за индустриално производство в България на качествен и безвреден оцет. Получава разрешение от Министерския съвет за инсталация за добиване на оцет от спирт чрез култивиране на оцетни бактерии (29 април 1900 г.) и преустройва за целта част от жилището си. В съдружие с Ив. Н. Хадокиенов основава производствената фирма „Безим. акц. д-во „Оцет“, София (1901 г.), с приложността на изследванията на химическата наука привлича големи акционери и капитали и започва производството още същата година; неговият „евтин, здрав и безвреден“ оцет е посрещнат със задоволство от столичани.[1]
През 1906 г. строи фабрика в Русе и се премества със семейството си да живее в града. От 1911 г. тя става собственост на русенска фамилия, преобразува се в АД „Оцет“, но директор продължава да е д-р Никола Червениванов. През следващите години той се изявява като виден общественик.[1]
През 1931 г. се премества със семейството си във Видин, където през 1932 г. открива фабрика за винен оцет.[1]
Негов роднина, Асен Христов Червениванов, по-късно е собственик на най-голямата фабрика за оцет в България в квартал Павлово.[5][6]
Участва в конгресите на българските химици до края на живота си.[1]
Обществена и политическа дейност
На Третия конгрес на Македонската организация в България в 1896 година е избран за член на Върховния комитет.[7][8]
През 90-те години на XIX век е в приятелския кръг около Алеко Константинов „Весела България“, където разказва случки от живота си в чужбина, включително и за срещата си с чичото на своя трагично загинал приятел Петър Раданов – Бончо Раданов, считан за прототип на Бай Ганьо.[9][10] Участва в екскурзиите, името му се споменава в станалата историческа покана за изкачване на Черни връх на 27 август 1895 г. редом с това на Иван Вазов и др. като един от „опитните пешеходи“, чието присъствие мотивира участниците.[11][12]
В Русе д-р Никола Червениванов е виден общественик, избиран многократно за общински окръжен съветник. Действителен член е на Русенската търговско-индустриална камера (1924), председател на русенския клон на БИД (1926).
На 12 март 1929 година става кмет на Русе. Като кмет той продължава политиката на предшественика си Панайот Константинов, но е с по-мек характер, по-толерантен към опонентите си и е по-чувствителен към социалните проблеми. Затова допринася и фактът, че единият от помощник-кметовете е представител на левицата – Сава Кадемов, член на Социалдемократическата партия.[16][17]
Д-р Никола Червениванов управлява в разгара на Световната икономическа криза, когато на преден план излизат социалните проблеми – бедността и безработицата. Бюджетът е рестриктивен, насочен към икономии. В тази връзка са и усилията на кмета да се стопанисват по-ефективно общинските имоти. С бюджетни средства и кредити д-р Червениванов полага усилия да задоволи поне отчасти неотложните нужди на бедните и част от безработните, а за други общината осигурява сезонна работа през летните месеци. Поради кризата се спира изграждането на нови обекти. С кредит от Захарната фабрика се довършва павирането на източната изходна артерия – улица „Доростол“, по която се осъществява връзката с централната част на града. Довършва се трайната настилка и по други улици, водещи към центъра.[16][17]
Дейността на Червениванов като кмет се затормозява и от постоянните политически боричкания в общинския съвет. Най-активни в тях са представителите на Демократическия сговор, които не могат да се примирят с ролята си на опозиция. На 12 декември 1930 г. Червениванов е бламиран и заменен от своя съпартиец Васил Кръстев.[17]
По негова инициатива в края на 1930 г. в Русе се формира Учредителен комитет, довел до създаване на първия яхт-клуб в България – русенския. Избран е за негов почетен член.[18]
Според Михаил Думбалаков в София д-р Червениванов при безкрайната си честност и неоспорим обществен престиж и граждански добродетели има страст към хазарта.[19]
Никола Червениванов умира през 1939 г. в Германия.[20]
Награди
Народен орден за гражданска заслуга (1929), признание за заслугите му за развитието на индустрията и по повод 50-годишнината от Освобождението.[1]
Орден „Св. Александър“ (1937), по повод 100 години българска индустрия.[1]
↑Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 104.
