Роден е на 5 май1944 г. в тогава френския град Казабланка, днешно Мароко, в семейството на военен инженер. През 1962 г. започва да следва архитектура във Висшето национално училище за изящни изкуства (на френски: École nationale supérieure des Beaux-Arts) в Париж, където най-силно се повлиява от професорите си Йожен Бодуен (Beaudouin) и Жорж Кандилис. През 1966 г. прекарва няколко месеца в Ню Йорк, през които за първи път преосмисля ранното си обсебване от Льо Корбюзие.[2] След деветмесечно прекъсване на следването си се завръща в Париж и завършва през 1969 г.[2]
През 1970-те години изследва психологията и социологията на жителите на новите градове. Първият му забележителен проект е участието в работата по общия устройствен план на Марн ла Вале и проектирането на водонапорната му кула. В края на десетилетието е ангажиран с устройствения план на 13-и арондисман на Париж. В противовес на стандартизираните „небостъргачи“, господстващи сред новите парижки кооперации от епохата на Шарл де Гол и Жорж Помпиду, Портзампарк отхвърля единния план и създава няколко различни модела на жилищни сгради с различно разположение на апартаментите.
През 1980 г. регистрира свое собствено архитектурно бюро.
През 1980-те Портзампарк издига концепцията за „отворения квартал“. „Отвореният квартал“ напомня за „османовския“ по това, че фасадите на сградите са паралелни на улиците, но се отличава от него по това, че сградите са разнообразни по височина и функции. Най-ярките реализации са районът Масена в предградията на Париж и Ла Лиронд в южна Франция.[3]
В началото на 21 в. публикува съвместно с Филип Солерс едно диалогично есе[4]. Поканен е в 2006 г. от Колеж дьо Франс да чете цикъл лекции на тема креативност.
Портзампарк е първият френски архитект, удостоен с наградата „Прицкер“ на 50-годишна възраст.
Творчество
Люксембургската филхармония (1997 – 2005)
Сред проектираните от Кристиан де Портзампарк сгради са:
Водонапорната кула (на френски: Château d’eau) в намиращия се до Париж нов град Марн ла Вале (1971 – 1974)
Парижкото училище за опера и балет в Нантер (1983 – 1987)
Комплексът „Градът на музиката“ (на френски: Cité de la Musique) в Париж (1984 – 1995)
Кафене „Бобур“ (на френски: Beaubourg Cafe) в Париж (1985 – 1987)
Музеят „Бурдел“ (на френски: Musée Bourdelle) в Париж (1988 – 1990)
75-етажната луксозна жилищна и хотелска кула „One57“ в Ню Йорк (2011 – 2013).
Стилът на Портзампарк може да се определи като постмодернизъм. В различни свои проекти той ползва идеи от различни епохи – от Ренесанса до модернизма. Един критик в New York Times го определя като „възродител на ар деко“, а наблюдателят на руското издание „Комерсант“ – като „умерен постмодернист“.[5]
Портзампарк проектира сгради и градска среда на няколко континента и навсякъде налага своите идеи върху вече съществуващия архитектурен контекст. По собствените му думи, най-силно впечатление му прави Япония.
Признание и награди
1992 – Médaille d’Argent от Френската академия за архитектура
↑ аб((en))Christian de Portzamparc Biography // The Pritzker Architecture Prize. Hyatt Foundation. Архивиран от оригинала на 23 юни 2013. Посетен на 23 юни 2013. „Architecture seemed to me to be too bureaucratic, and not free enough compared to art; and the modernistic ideals which I worshiped before, seemed to me unable to reach the richness of real life. I also began to criticize my first influences like Le Corbusier.“
↑Christian de Portzamparc, Généalogie des formes, 1996.
↑Voir / écrire », de Christian de Portzamparc et Philippe Sollers, Paris: Gallimard-Folio, 2005
