Никола Илиев Кепев, повече известен като Коле Чашуле, е югославски политик и писател от Социалистическа република Македония. Той е участник в комунистическата съпротива във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, а след войната е драматург, публицист и политик – министър на културата в СРМ (1956) и дипломат – генерален консул и посланик.[1]
Биография
Роден е в град Прилеп на 2 март 1921 година като в семейството на директора на българската гимназия в Прилеп през 1918 година Илия К. Кепев и Стева Кепева.[2] Фамилното си име Чашуле получава от вуйчо си Илия Чашулев (Чашуле), който го осиновява.[3]
През май 1941 година заедно с други студенти от Македония заминава за София, за да продължи да учи. Там се запознава с Никола Вапцаров, Венко Марковски и Тодор Павлов. През 1942 година Чашуле е арестуван и осъден на смърт като организатор на атентат срещу дееца на ВМРОМане Мачков. Присъдата му е заменена с доживотен затвор и той е вкаран в затвор в Идризово, Скопско. През есента на 1944 година, след преврата на 9 септември и оттеглянето на българските власти, в настъпилото безвластие успява да избяга заедно с 300 други затворници и се включва в партизанските отряди.
В разни периоди е директор на Радио Скопие, редактор на списанията „Нов ден“ и „Современост“, главен редактор на „Разгледи“, директор на Македонския народен театър.
През 1952 година е назначен за генерален консул на Югославия в Торонто, Канада. По-късно става югославски посланик в Боливия (1962 – 1965), Перу и Бразилия.
Съпругата му Вангя Чашуле е югославска преводачка, публицистка и партизанка, деятелка на комунистическата съпротива във Вардарска Македония.
Умира на 88 години в Скопие на 22 септември 2009 г.[5]
Творчество
Чашуле е автор на драматични произведения, романи и разкази. Творчеството му се приема за определящо в развитието на драматургията в Република Македония.[6] Сред най-известните му и ценени в Република Македония драми е „Църнила“, където става въпрос за убийството на Гьорче Петров. Пиесата е критикувана заради пренасянето на по-късни политически реалности върху миналото и шаблонизирането при представянето на образите на македонските революционери.[7]
