Чуждоезичен филм (1960, „Изворът на девственицата“) Чуждоезичен филм (1961, „Като в огледало“) Чуждоезичен филм (1961, „Като в огледало“) Награда „Ървинг Талберг“ (1970)
Ингмар Бергман режисира над 60 художествени и документални филма за киното и телевизията, повечето от тях по свой собствен сценарий. Той е режисьор и на повече от 170 театрални постановки. Сред актьорите, с които работи често, са Лив Улман, Биби Андершон, Макс фон Сюдов, Ерланд Юсефсон. Повечето му филми са заснети сред пейзажа на Швеция, а централни теми в тях са смъртта, болестта, измяната и лудостта.
Бергман е активен в продължение на повече от шест десетилетия. През 1976 г. кариерата му е сериозно застрашена в резултат на скалъпени криминални обвинения и разследвания за укриване на данъци. Разгневен, Бергман спира всички текущи проекти, затваря студии, и отива в самоналожено изгнание в Германия в продължение на осем години.
Биография
Ранни години
Ингмар Бергман е роден на 14 юли 1918 година в Упсала[4] в семейството на лутеранския свещеник Ерик Бериман, който по-късно става капелан на шведския крал, и медицинската сестра Карин Акерблом. Задено с по-големия си брат Даг и по-голямата си сестра Маргарета той израства в атмосфера на религиозни дискусии. Баща му е консервативен енорийски свещеник със стриктни принципи за възпитанието на децата, които често са наказвани за различни нарушения. По-късно Ингмар Бергман пише в своята автобиографична книга „Латерна магика“ („Laterna Magica“):
Докато татко проповядваше от амвона и паството се молеше, пееше или слушаше, аз посвещавах вниманието си на мистериозния свят на църквата с ниските арки, дебелите стени, миризмата на вечност, цветната слънчева светлина, потрепваща над странната растителност на средновековните картини и издялани фигури по тавана и стените. Там имаше от всичко, което нечие въображение може да пожелае – ангели, светци, дрякони, пророци, дяволи, хора.
Макар и израснал в набожно лутеранско семейство, по-късно Бергман твърди, че е изгубил своята вяра на осемгодишна възраст и успял да се примири с това, едва когато заснема филма „Зимна светлина“ („Nattvardsgästerna“, 1963).[5] Интересът му към театъра и киното възниква в ранна възраст – когато е деветгодишен, той се сдобива с латерна магика, примитивен проектор. Отделяйки му голяма част от времето си, той създава собствени декори, кукли и светлинни ефекти, с които прави сам куклени представления на пиеси на Аугуст Стриндберг, който оказва силно влияние върху цялостното му творчество.[6][7]
През 1934 година шестнадесетгодишният Бергман прекарва лятната ваканция при семейни приятели в Германия, където присъства на митинг на националсоциалистите, в който участва Адолф Хитлер.[8] По-късно в своята автобиография той си спомня окачения над леглото му портрет на Хитлер и пише, че в продължение на много години е привърженик на Хитлер, „радва се на успехите му и страда от неговите поражения“.[9] Малко по-късно той отслужва задължителната си военна служба в рамките на два петмесечни периода.
През 1937 година Ингмар Бергман постъпва в Стокхолмския университет, за да учи изкуство и литература. Той прекарва повечето си време в работа в студентския театър и се превръща поклонник на киното.[8] По това време любовна връзка довежда до разрив в отношенията с баща му, който продължава с години. Още през студентските си години Бергман пише няколко пиеси и една опера и работи като асистент режисьор в театър. Дипломира се едва през 1944 година.[4]
Първи опити в киното
През 1942 година той получава възможност да режисира постановка на една от своите пиеси, „Смъртта на Каспар“ („Kaspers död“). Тя е забелязана от представители на компанията Свенск Филминдустри, които го наемат като сценарист. През 1943 година Бергман се жени за хореографката Елсе Фишер, с която живее две години и от която има дъщеря – актрисата Лена Бергман (р. 1943). По това време, едва двадесет и шестгодишен, той е назначен за театрален директор на градския театър в Хелсингбори, където работи в продължение на три години.
В продължение на няколко години Бергман преработва сценарии, но първото му по-значително постижение в киното е през 1944 година, когато пише сценария на „Hets“, филм на режисьора Алф Шьобери. Освен сценарист, той е и асистент-режисьор на филма и по-късно определя външните снимки като своя същински дебют като кинорежисьр.[10] Международният успех на този филм му дава възможност година по-късно да режисира първия си филм.
През 1945 година Бергман се развежда и се жени повторно за хореографката и режисьорка Елен Лундстрьом, от която през следващите няколко години има четири деца, които стават актьори и режисьори – Ева Бергман (р. 1945), Ян Бергман (1946 – 2000) и близнаците Матс Бергман и Ана Бергман (р. 1948).
През 1946 година става режисьор в градския театър на Гьотеборг, където работи до 1949 година. През следващите години той продължава и работата си в киното, като пише и режисира десетина филма, сред които „Затвор“ („Fängelse“, 1949), „Вечерта на комедиантите“ (Gycklarnas afton, 1953) и „Лято с Моника“ („Sommaren med Monika“, 1953). През 1950 година се развежда и година по-късно се жени за журналистката Гун Грют, от която има един син – самолетният пилот Ингмар Бергман Младши (р. 1951).
През 1953 година Бергман започва дългогодишното си сътрудничество с оператора Свен Нюквист. Двамата изграждат близки работни отношения, които изиграват важна роля в творчеството на Бергман.[11] Обикновено той разчита в голяма степен на Нюквист за композицията на сцените, оставяйки му голяма свобода по време на самите снимки. Също през 1953 година той се премества в градския театър на Малмьо, където ще работи в продължение на седем години.
Международен успех
Първият международен успех на Ингмар Бергман е филмът „Усмивки от една лятна нощ“ („Sommarnattens leende“; 1955), награден на Кинофестивала в Кан и номиниран за „Златна палма“. Той е последван от „Седмият печат“ („Det sjunde inseglet“) и „Поляната с дивите ягоди“ („Smultronstället“), излезли с десет месеца разлика през 1957 година. „Седмият печат“ получава специалната награда на журито в Кан и е номиниран за „Златна палма“, а „Поляната с дивите ягоди“ донася множество награди на Бергман и изпълнителя на главната роля Виктор Шьострьом.
Макар че е женен за Гун Грют, през 50-те години Бергман има продължителни любовни връзки с актрисите Хариет Андершон (1952 – 1955) и Биби Андершон (1955 – 1959). През 1959 година той се развежда за пореден път, за да се ожени за известната естонска пианистка Кяби Ларетей, от която има един син – режисьора Даниел Бергман (р. 1962).
60-те години
През 1960 – 1966 година Ингмар Бергман е режисьор в Кралския драматичен театър, а от 1963 година е и негов директор. По това време той се установява на остров Форьо, където прави няколко филма и където прекарва голяма част от живота си. През този период той режисира три филма, изследващи темата за вярата и съмнението в Бог – „Като в огледало“ („Såsom i en Spegel“, 1961), „Зимна светлина“ („Nattvardsgästerna“, 1962) и „Мълчанието“ („Tystnaden“, 1963). Критиката ги определя като трилогия или кинематографичен триптих. Самият Бергман първоначално заявява, че не е планирал трите филма като трилогия и че не може да види никакви общи мотиви в тях, но по-късно изглежда приема това определение, макар и с известно колебание. През 1964 година той прави филм, пародиращ Федерико Фелини – „Да не говорим за всички тези жени“ („För att inte tala om alla dessa kvinnor“).[13]
През 1966 година Ингмар Бергман режисира „Персона“ („Persona“), който самият той смята за едно от най-значимите си произведения. Заради спорното си съдържание филмът не получава много награди, но днес мнозина го смятат за шедьовъра на Бергман. В „Персона“ той за пръв път работи с норвежката актриса Лив Улман. Тя участва в още девет негови филма, като двамата имат продължителна връзка (1965 – 1970) и една дъщеря – писателката Лин Улман (р. 1966). Близките им лични отношения и професионалното им сътрудничество продължават до края на живота на Бергман.[14]
През 70-те години Бергман работи активно и за телевизията, като по-забележителните му телевизионни филми са „Сцени от един семеен живот“ („Scener ur ett äktenskap“, 1973) и „Вълшебната флейта“ („Trollflöjten“, 1975). След развода си от 1969 година, през 1971 година той се жени за последен път за Ингрид фон Росен, с която остава до края на живота ѝ. По това време двамата вече имат дванадесетгодишна дъщеря.
На 30 януари 1976 година, по време на репетиции на „Мъртвешки танц“ на Аугуст Стриндберг в Кралския драматичен театър в Стокхолм, Ингмар Бергман е арестуван по обвинения в данъчна измама. Арестът му оказва много силно въздействие, той получава нервен срив и е приет в болница с тежка депресия. Разследването е свързано с извършен през 1970 година превод на 500 хиляди крони между шведска фирма на Бергман и нейно швейцарско подразделение, използвано главно за изплащане на хонорари на чуждестранни актьори. След предупреждение от шведската централна банка през 1974 година Бергман закрива швейцарската фирма е декларира съответните данъци. На 23 март 1976 година прокуратурата се отказва от обвиненията срещу него, обявявайки, че те нямат законово основание.[15]
След като разследването приключва, Ингмар Бергман се зарича никога повече да не прави филми в Швеция, закрива филмовото си студио на остров Форьо и заминава в самоналожено изгнание. Ръководството на шведската данъчна администрация защитава извършеното разследване, въпреки неговия неуспех, и изразява съжаление за това, че той е решил да напусне страната.[16] Призиви да промени решението си отправят множество шведски обществени фигури, сред които и министър-председателят Улоф Палме, но Бергман заминава за Германия. Шведски филмови дейци оценяват преките щети от заминаването му на десет милиона крони и стотици загубени работни места.[17]
От 1977 до 1984 година Бергман е режисьор в „Резиденцтеатер“ в Мюнхен. За известно време обмисля възможността да снима в Съединените щати и следващият му филм „Змийско яйце“ („The Serpent’s Egg“, 1977) е германско-американска продукция. Той е последван от британско-норвежката продукция „Есенна соната“ („Höstsonaten“, 1978) с участието на Ингрид Бергман и британско-германската продукция „От живота на марионетките“ („Aus dem Leben der Marionetten“, 1980).
Последни години
През 1982 година Бергман временно се връща в родината си, за да режисира „Фани и Александър“ („Fanny och Alexander“). Той обявява, че това е последният му филм и че смята да се фокусира върху театъра. Последната му театрална постановка е на „Дивата патица“ на Хенрик Ибсен в Кралския драматичен театър в Стокхолм през 2002 година.
През този период Бергман пише и режисира няколко телевизионни продукции, част от които впоследствие са показвани и в кината. Последната от тях е „Сарабанда“ („Saraband“, 2003), продължение на „Сцени от един семеен живот“, което той завършва на 84-годишна възраст.
Ингмар Бергман умира на 30 юли2007 г. в дома си на остров Форьо.
Семейство
Ингмар Бергман е женен пет пъти:
25 март 1943 – 1945 – за Елсе Фишер, хореографка и танцьорка (развеждат се); деца:
Първите му четири брака завършват с развод, а последният – със смъртта на съпругата му от рак на стомаха на 65-годишна възраст. Освен браковете си, Бергман има продължителни любовни връзки с актрисите Хариет Андершон (1952 – 1955), Биби Андершон (1955 – 1959) и Лив Улман (1965 – 1970), с която има дъщеря – писателката Лин Улман. Общо той има девет деца, едно от които надживява. Женен е за майките на всичките си деца, с изключение на Лив Улман, но дъщеря му от последната му съпруга Ингрид фон Росен е родена дванадесет години преди двамата да се оженят.
Rolandsson, Ottiliana. Pure Artistry: Ingmar Bergman, the Face as Portal and the Performance of the Soul. ProQuest, UMI Dissertation Publishing, 2011. ISBN 978-1244732278. (на английски)