Гуидо Гоцано Guido Gozzano
Роден	Гуидо Давиде Густаво Рикардо Гоцано 19 декември 1883 г. Торино, Кралство Италия
Починал	9 август 1916 г. (32 г.) Торино, Кралство Италия
Националност	Италия
Тема	Старият Торино Природата и средата на Канавезе Смъртта и болестта Далечните земи
Течение	Поезия на здрача
Дебютни творби	Стихотворение „Романтични пролети“ (1901)
Известни творби	Стихосбирките „Пътят на убежището“ (1907) и „Беседите“ (1911)
Повлиян от Габриеле Д'Анунцио Джовани Пасколи Артуро Граф Данте Алигиери Франческо Петрарка Артур Шопенхауер Фридрих Ницше Джакомо Леопарди Пол Верлен Морис Метерлинк
Уебсайт	Страница в IMDb
Гуидо Гоцано в Общомедия

Гуидо Густаво Гоцано (на италиански: Guido Gustavo Gozzano) е италиански поет и писател. Считан е за най-висш представител на постдекадентското литературно течение на т. нар. „поезия на здрача“ (на италиански: crepuscolarismo).^[1][2]

Символ на поезията на здрача е неговото стихотворение „Г-ца Щастие или Щастието“, в което присъстват основните теми на това движение: болестта, противопоставянето на канона на Габриеле д'Анунцио, отхвърлянето на ролята на поета, очарованието на баналното ежедневие, самоиронията.^[3]

Приживе Гоцано публикува две важни свои стихосбирки: „Пътят на убежището“ (1907) и „Беседите“ (1911), както и сборника с приказки „Трите талисмана“ (1914). Светът, който описва в поезията си, е провинциален и дребнобуржоазен, и на него той гледа хем с любов, хем с известна иронична безпристрастност. По време на престоя си в Индия той пише и серия от разкази, събрани в посмъртната му книга „Към люлката на света“ (1917).

Гоцано е роден на 19 декември 1883 г. в град Торино (Кралство Италия) в къщата на родителите си на ул. Бертолоти 2. Произхожда от заможно семейство от градчето Алие. Дядо му д-р Карло Гоцано е богат буржоа, притежател на доста земи и вили в Алие, лекар от Кримската война, близък приятел на Масимо д'Адзельо и любител на романтичната литература на епохата.^[4]

Синът му Фаусто (1839 – 1900) – бащата на Гуидо е инженер, строител на железницата на Канавезе, която свързва град Торино с долините на Канавезе. След смъртта на първата му съпруга, от която има пет дъщери: Ида, Фаустина, Алда, Биче и Тереза, Фаусто се жени през 1877 г. за 19-годишната девойка от Алие Диодата Маутино (1858 – 1947), майка на Гуидо. Тя е жена с артистичен темперамент, любителка на театъра и актриса аматьорка. Диодата е дъщеря на сенатор Масимо – друг богат земевладелец, собственик на стара благородническа къща в Алие и на близката до нея вила „Ил Мелето“, която има малък парк, обграждащ малко езеро с островче.^[5] От този втори брак се раждат Ерина (1878 – 1948), преждевременно починалите Артуро и Карло, както и Гуидо, и Ренато (1893 – 1970).

Гоцано е кръстен е в близката църква „Св. Барбара“ на 19 февруари с личните имена Гуидо Давиде Густаво Рикардо. Силно свързан с Торино, той живее в четири различни къщи в родния си град.

Посещава основното училище на варнавитите, а след това и училище „Чезаре Балбо“ с помощта на частен учител поради незаинтересоваността му от учебния процес.

Престоят му в гимназията е още по-труден. През 1895 г. е записан в Класическа гимназия „Кавур“, но след две години е изключен и е изпратен да учи в колежа „Рамоино“ в град Кивасо. През 1898 г. се връща да учи в Торино, където през март 1900 г. баща му умира от пневмония. На годишнината от смъртта му на Великден 1901 г., на 17-годишна възраст, Гоцано пише първото си известно стихотворение, посветено на майка му: „Романтични пролети“, публикувано посмъртно през 1924 г. От многото писма до неговия приятел и съученик Еторе Кола стават ясни причините за училищните затруднения на Гоцано, който е много по-заинтересован от пакостите отколкото от училището.

След още две училища през октомври 1903 г. той окончателно завършва Националния колеж в Савиляно. През същата година публикува първите си стихотворения в торинското списание „Петъкът на Графинята“, в които влиянието на Габриеле Д'Анунцио се усеща още в заглавията: „Упадащата девица“, „Увещанието“, „Удоволствието от плаването“, „Параболата на есента“, „Върховно спокойствие“ и „Възхвала на майката“, както и разказа „Разходката“.

Въпреки че се записва в Юридическия факултет на Торинския университет, Гуидо предпочита да посещава залата за танци на студентския клуб Gaudeamus igitur. Първоначално той се посвещава на поезията, като подражава на Габриеле Д'Анунцио и на мита му за денди. Впоследствие открива лириката на Джовани Пасколи и това го приближава до кръга от интимни поети, впоследствие наречени „поети на здрача“, обединени от вниманието към „добрите неща с лош привкус“^[6] с някой и друг намек за естетизъм, и към „прогонената смет, толкова мила на моята Муза“, както иронично казва творецът.^[7] В този процес той е повлиян от професора и поета Артуро Граф,^[8] на чиито литературни курсове присъства. Неговият вдъхновен от Джакомо Леопарди песимизъм е смекчен от една духовна форма на социализъм – комбинация, доста обичана от младите торински интелектуалци, които виждат в нея „антидот“ на стила на Габриеле Д'Анунцио. Граф помага на Гоцано да се отклони от канона на Д'Анунцио, проникнал в ранните му творби, като се завърне към източниците и се посвети на задълбоченото проучване на поезията на Данте Алигиери и на Франческо Петрарка, което спомага и за усъвършенстването на неговата поетическа чувствителност.^[8]

Друго обичано от Гоцано по онова време място е седалището на „Културно дружество“ – клуб, първоначално разположен в Националната галерия на ул. Рома, а от 1905 г. – на днешната ул. Чезаре Батисти до Палат Кариняно. Основан през 1898 г. от група интелектуалци, сред които Луиджи Ейнауди, Гулиелмо Фереро, Гаетано Моска, Джовани Вайлати и астрономът Франческо Поро де' Соменци, дружеството цели да е циркулираща библиотека, която да доставя най-новите литературни публикации, читалня за вестници и списания и място за конференции и разговори,^[9] следвайки един позитивистичен поглед към циркулацията на културата, съставен от педагогически намерения и обмен на професионален опит. Сред по-възрастните и вече утвърдени посетители от културния пейзаж на епохата е литературният критик и директор на Галерията за модерно и съвременно изкуство Енрико Товес, писателите Масимо Бонтемпели,^[10] Джовани Чена, Франческо Пастонки, Ернесто Рагацони, Карола Проспери, филологът Густаво Балсамо Кривели, професорите Дзино Дзини и Акиле Лория и понякога Луиджи Пирандело; непосредствено след войната в него участват, с различен дух и намерения, Пиеро Гобети, Лионело Вентури и Феличе Казорати.

В клуба Гоцано става, според думите на приятеля му журналист Марио Баси, лидер на една „луда банда“^[11] от младежи, съставена от журналиста Марио Вуляно и от литературните дейци Карло Калкатера, Салватор Гота, Атилио Момиляно, Карло Валини, Марио Долиоти (бъдещ отец Силвестър – бенедиктинец в Субиако, който му помага в духовно отношение на смъртното му легло). Тази група нарушава научния мир на членовете на клуба с шумни разговори на висок глас и с импровизирани шеги, което е в контраст с образа на Гоцано, обичайно описван като резервиран младеж с аристократични черти, мил, усмихнат и рядко смеещ се.^[12] Мнението на поета за клуба не е много ласкателно: „Култура! Когато ми говорите за него, усещам мириса на някакви отходни тръби, подредени за реставрация“,^[13] но клубът му дава възможност да направи познанства, които ще му бъдат полезни както в културната му ориентация, така и в популяризирането на стиховете му. Той моли професора по философия Дзино Дзини да му разясни фигурите на Ницше и на Шопенхауер, в които трябва да се търси „истината, която не е религиозна“^[14] – фигури, които са в унисон с неговото бунтарско декадентство.

Все пак у Гоцано, наред с неговата по-сериозна позиция в светските взаимоотношения, бавно съзрява и едно по-внимателно отношение към поетическите ценности на писането, което е благоприятствано от познанията му за модерните френски и белгийски поети Франсис Жам, Морис Метерлинк, Жул Лафорг, Жорж Роденбах, Пол Верлен и Сюли Прюдом, от Артуро Граф с неговите „Горски рими“ и от влиянието на Джовани Пасколи.

През 1906 г. в Културното дружество Гоцано се запознава с писателката и поетесата Амалия Гулиелминети,^[15] с която през 1907 г. започва връзка, продължила 1 – 2 години. Въпреки това двамата си кореспондират до края на живота му. Техните любовни писма от периода 1907 – 1909 г. са публикувани през 1951 г. като Lettere и разкриват дълбоката и нежна любов, от която Гоцано се опитва на моменти да се отърси, предпочитайки по-сигурното „литературно приятелство“.

1906 г. е посветена на проекта му за колекция на произведенията му в собствена книга, за което са нужни корекции, преработки и премахване на стихове, които вече не са му присърце. Резултатът е стихосбирката „Пътят на убежището“, издадена с финансовата помощ на майка му през април 1907 г. с много печатни грешки, което налага препечатката ѝ през август.^[16] В нея влизат 30 стихотворения, сред които и едноименното му произведение, което дава заглавието на книгата, както и „Двете улици“ и „Приятелката на баба Надежда“.

Книгата е приветствана от повечето литературни критици^[17] с изключение на Итало Марио Анджелони, който на 7 април 1907 г. пише в католическия ежедневник „Моментът“:

„

Душата на поета ... символизира правдиво зданието и плода на една извратена култура. Един талант, възпитан в най-деликатните идеи, е затворен тук в навярно болно тяло, със сигурност развратено от най-интелектуалния и изискан хедонизъм, който наистина е морфинът на много последователи на модерния живот. Това е една калпава душа, заслужаваща бурен и искрен упрек...

“

Анджелони пише също, че Гоцано

„

е добър в дъното на душата си... но му липсва каквато и да е воля. Той пише неща с неописуема деликатност, така че много писатели биха му завидели за малките поеми като „Приятелката на баба Надежда“.

“

В своя бележка от 20 април ръководството на вестника определя думите на Анджелони като „тежки, но не груби“ и дори дефинира стихосбирката на Гоцано като книга „белязана от такава долна мръсотия и низост, че всякаква следваща критична преценка трябва да се счита за безполезна“. На 29 август Рина Мария Пиераци в списание Il Caffaro укорява „неразумния критик" за това, че е оценил жестоко поета и вместо това определя поезията на Гоцано като „чиста жилка изворна вода", а Гоцано – като „едно от цветята, предназначени да дадат плод: той е „такъв, какъвто е“ както в духа, така и във формата, която не имитира и не напомня на никому другиго – нещо с доста висока стойност във времена, в които „школата“ е на мода..."^[18]

На 10 юни Гоцано пише на Анджелони от Лигурия, за да предложи на вниманието му новата книга на Амалия Гулиелминети „Лудите девици“, иронизирайки относно дискусиите, последвали статията на критика:^[19]

„

[Плажът] е толкова възхитително християнски със своите манастири на кларисинките и на бенедиктинците... Бенедиктинците ме познават и знаят, че не вярвам в Бога, но въпреки това ме обичат и не ме смятат за мръсник; те са много по-образовани и много по-малко цинични от ръководството на в. „Моментът“. (А Вие, горки ми Анджелони, как се чувствате след тази корекция? Кажете ми нещо за това!).

“

Положителна е и рецензията на Франческо Киеза, публикувана на 15 май 1907 г. в колонките на списанието от Тичино „Свободни страници“, който обаче също не спестява някои критики:

„

Като произведения на изкуството стиховете на Гуидо Гоцано не са лишени от недостатъци и грешки. Грешки в изразяването: невъзможно е да приемем „лукавите аромати“ [„Непросветения“, L'analfabeta], „вертикално разпръснати стада“ [„Двата пътя“, Le due strade], пътят, изглеждащ „като тънка ивица алабастър“ [Пак там]. Грешки в прозодията, сред които на първо място неспазване на правилото на елизията. Понякога речта ослабва в твърде лесното изобилие. Понякога скептицизмът, поначало дискретен и симпатичен, става брутален, чужд на каузата на изкуството... Но колко жизненост на таланта [има] в стихотворенията, в които авторът не се стреми, заради любов към ексцентричността, да наруши хармонията на чувствата си! Каква интимна смесица от меланхолия и остроумие, спомен и желание, елегия и популярна песен в доста от тези композиции!

“

Според критика Джузепе Де Паоли в бр. 1 на сп. „Латински преглед" от 1 юни 1907 г. Гоцано е

„

...поетът на пътешествениците, които с душа, озарена от спомени и изпълнена със съжаления, търсят в грубите гори на живота пътя, който води до спокойното убежище на мира и спокойствието... поезия на мисълта..., подхранвана от фина жилка песимизъм... Стихът винаги е аристократичен и стабилен, и знае как елегантно да се огъва в много най-разнообразни форми. Стихотворението „Приятелката на баба Надежда“ е с несравнима грация и изящество: то може да се равнява, без по нищо да отстъпва, на доста сладките къси поеми на Франсис Жам.

“

Иглежда, че Де Паоли не съзира иронията, която е в основата на този свят на чувствата и която прави Гоцано по същество, ако не и по форма толкова далечен от френския поет Франсис Жам. Бъдещият министър на фашисткия режим Луиджи Федерцони в дългата си статия „Литературни разговори. Сантиментална ирония“, публикувана на 10 юни във вестник Il Resto del Carlino с псевдонима Джулио Де Френци, пише:

„

Гуидо Гоцано е поетът на сантименталната ирония: той е човек, който се радва да гледа вътре в душата си, дискретен и доброжелателен зрител на собствените си емоции, човек, който се отдава на илюзии и страда от много носталгия, като същевременно не пренебрегва съмнителната стойност и на двете, любопитен екстравагантен човек, който се интересува от много неща, безполезни за повечето други хора и който е в състояние да открие онова, за което те дори не подозират, прелестен скептик, който приема насериозно само света на собствените си чувства, своята психологическа стойност: ето това е горе-долу Гуидо Гоцано, поет с навярно скромно крило, но и толкова грациозен, толкова деликатен, толкова нов и завладяващ!...Той е добър и простоват в собствената си пакостлива ирония... Гоцано чувства с истинска оригиналност и знае как с несравнима грация да придаде смисъл на поезията на старомодните предмети, на леко жалостивата и носталгична усмивка, в която ни вдъхновява древната елегантност, превърнала се в тромавост, отпечатъците на една отминала епоха, за която вярваме, че сме щели да бъдем щастливи. В стар семеен албум поетът е открил избледнял дагеротип – снимка на младо момиче на възрастта на баба му с подписа Карлота и датата 1850 г.:

“

„

Карлота! Неизящно, но сладко име! Ти, която подобно на есенциите възкресяваш дилижанса, шала, кринолините... Приятелко на баба, познавам лехите, където четеше за печалните дела на Якопо [Ортис] в нежната книга на Фосколо. Гледам те в албума с такава тъга, където от твоята ръка [стои] датата 28 юни 1850. Стоиш омагьосана в [религиозно] песнопение: с поглед към дълбокото небе и с показалец на устните, според романтичната нагласа. В този ден – о, меланхолия! – бе облечена в червена рокля за да ти направят снимка (нещо съвсем ново!) Но не те виждам жива, о приятелко на баба! Къде си ти, о ти единствена, която навярно бих могъл да обичам, обичам с любов? Из „Приятелката на баба Надежда“

“

„

...Сравняват Гоцано вместо с Чивинини с Франсис Жам – поета на Ортез, много нежен певец на интимността на старите провинциални къщи, изтънчен медиум, който се изповядва шепнешком. Но Франсис Жам е мистик, ведра и благочестива душа, невинен дух, който в сянката на малката си селска църквичка, „обитавана от листа“,... възхвалява Създателя и създанията. Гуидо Гоцано, от друга страна, „не вярва в твърде човешката приказка за Бога [Из „Неграмотният“, L'Analfabeta]

“

В статията си „Пролет на поезията“ в миланския вестник „Кориере дела Сера“ от 10 юни италианският литературен критик и поет Франческо Пастонки се връща към влиянието на съвременните френски поети и в частност на Франсис Жам. Той е ентусиазиран от стихотворението „Пътят на убежището“, което дава заглавието на цялата стихосбирка:

„

Каква лека неопределеност на фантазията има в него! Каква сладка загадка от звуци!... Цялата личност на Гоцано се доказва в това стихотворение, което само по себе си би било достатъчно, за да го определи. В крайна сметка той е човек, недоволен от живота: един вид вътрешна слабост, интимно недоволство го кара да мисли за „огромната суета на Цялото“. Но той не се спира на тази мисъл: по-добре е да се примириш, даже е по-добре наистина да се забавляваш с красиви фантазии: и ето ги да избуяват деликатни изображения и да струят леки остроумни изблици. Меланхоличният мотив се завръща на моменти, завръща се като рефрен, който се чува, а не се слуша и самозалъгва. Поезията на Гоцано се радва на тези повторения и знае как да запази у тях чистата елегантност....

“

Рецензията на авторитетния критик Джузепе Гаргано в литературното списание Il Marzocco от 30 юни не е отрицателна, но не храни илюзии. Критикът отбелязва, че

„

фина ирония, скромна и остроумна философия, виещи се по страниците на книгата, известно умение за включване на образите и ефектите в кратка картина, всъщност загатват за отличен опит. Наистина има нещо, което не спада към обичайните пътища на днешната поезия, но липсва младежка свежест и прозира съзнателното намерение за желание да бъдеш новост. И все пак тук-таме се чувства ехото на „Горските рими“ на Артуро Граф или на някое и друго стихотворение от последното превъплъщение на Доменико Ньоли; това е книга с нова интонация, но с леко стар ефект.

“

Говорейки за „Приятелката на баба Надежда“, Гаргано открива

„

изброявания на предмети, на факти: но аз не усещам живота, онзи именно живот... В останалите стихотворения от книгата има и други мотиви, и те също са с малко стар стил, малко закъснял романтизъм, лишен от декламиране: накратко, нещо от Емилио Прага и Виторио Бетелони. Творецът безспорно е майстор, но не е моментът да говорим за нова изгряваща звезда.

“

Удовлетворението от успеха на Гоцано е нарушено от диагнозата за белодробна лезия на десния бял дроб през април 1907 г., която го тласка към първото му от дълга поредица пътувания с напразната надежда да получи подобрение от по-топлия и морски климат. През април той заминава за няколко дни в Рута (подселище на днешно Камоли), Лигурия, след което отива в Сан Франческо д'Албаро – местност (днешен квартал на Генуа), която посещава до 1912 г. и където отсяда в хотел Сан Джулиано (Ла Маринета), където присъства на срещата на група млади поети, които сътрудничат на списание „Латински преглед“. В него Гоцано публикува две рецензии, посветени на Марио Вуляно и на Амалия Гулиелминети.

Там той пише композицията „На прага“ с дата 30 май 1907 г., която впоследствие е променена и е включена в стихосбирката му „Беседите“. Той също така пише „В абатството на Сан Джулиано“ и „Лакомничките“, публикувано на 28 юли със заглавието 'Дамите, които ядат сладкиши“ във вестник Gazzetta del Popolo della Domenica.

В края на юни се връща в Алие, през август е в Черезоле Реале и през есента отново е в Алие. През декември е в Торино при Гулиелминети, а след това от 23 декември отново е в Сан Франческо д'Албаро, за да прекара зимата.

След като прекъсва следването си по право през 1908 г., Гоцано се посвещава изцяло на поезията и през 1911 г. публикува най-важната си книга „Беседите“, чиито композиции са разделени според ясен проект на три раздела: „Юношеската грешка“, „На прага“, „Оцелелият“. Успехът на книгата спечелива на Гоцано голям брой заявки за журналистическо сътрудничество с важни списания и вестници като „Ла Стампа“, „Ла Летура“, „Ла Дона“, на чиито страници той публикува поезия и проза през цялата 1911 г.

През 1912 г., когато здравето му се влошава, поетът решава да направи дълго пътешествие до Индия, за да открие по-подходящ климат. Круизът, продължил от 6 февруари до май 1912 г., е в компанията на приятеля му Гароне. Той не му донася така желаното подобрение, но му помага да пише с помощта на въображението си и благодарение на много четене проза, посветена на пътуването. Въпреки това стиховете, написани по време на пътуването, са унищожени по заповед на автора, защото ги счита за неприлични, а от тях са спасени само „Кети“ и „Коледа на връх Адам“. Писмата от Индия са публикувани в торинския вестик „Ла Стампа“, а по-късно са събрани в книга и са публикувани посмъртно през 1917 г. от миланското издателство „Братя Тревес“ със заглавие „Към люлката на света. Писма от Индия (1912 – 1913)“.

През март 1914 г. той публикува във вестник „Ла Стампа“ някои фрагменти от стихотворението „Пеперудите“, нар. още „Ентомологични послания“, останало незавършено. През същата година събира в книгата „Трите талисмана“ шест изящни приказки, написани за първото в Италия списание за комикси „Детски куриер“.

Гоцано често проявява интерес към театъра и кинематографията, и работи върху редуцирането на обема на някои свои новели. През 1911 г. той работи по темата и надписите на научно-документалния филм на режисьора Роберто Оменя „Животът на пеперудите“. В годината на смъртта си – 1916 г. работи върху сценария на филм за Св. Франциск от Асизи, който никога не е заснет.

Гуидо Гоцано умира в Торино на 9 август 1916 г. едва на 32-годишна възраст. Първоначално е погребан в гробището на Община Алие. На 6 септември 1951 г. тленните му останки са преместени в църквата „Св. Гауденций“ в градчето.

Гоцано не заема поза на интелектуалец и пише с иронична безпристрастност своите рими, белязани от усещане за смърт и тъга. В основата на стиховете му стои романтичното му желание за щастие и любов, което скоро се сблъсква с ежедневното присъствие на болестта, любовното разочарование, меланхолията, което води до желанието му за уединение и спокойствие у дома („малките и ведрите неща“).

Поетът Еудженио Монтале високо цени неговите творби и подчертава неговия „сблъсък на величественото с прозаичното, което поражда искри“. Все пак изящните персонажи винаги са представяни и преобразявани чрез финия филтър на иронията – „разстояние“, което Гоцано, за разлика от другите поети на здрача, поддържа и по отношение на радостта от малките неща и от ежедневието.

Сред съществените теми на поетичния свят на Гоцано е образът на родния му град, на любимия му Торино, към който той постоянно се връща. Торино събира всичките му най-печални спомени и е физическата и човешката среда, в която той се чувства интимен участник със сантименталност и ирония. Освен съвременния нему Торино още по-скъп му е античният и донякъде прашен град, който буди у поета лирически акценти, изпълнени с носталгия.

Друга тема в поезията на Гоцано е близката среда на Канавезе, в която битуват основните образи на пейзажните му съзерцания. Там именно се раждат екстремният лирически мит, превъплътен в света на природата, който по думите му би могъл да му даде „единствената истина, която трябва да се познава“ и последните „хора“ на неговата поезия, „семето на магарешкия бодил, кремъкът, слепокът, лястовицата“, всичките пеперуди от незавършеното му стихотворение, които ще го накарат да преоткрие своята „голяма нежност към живото“, и не на последно място – момъкът, който е „нежен и древен".

Вила „Ил Мелето“ в Алие е лятната резиденция и любимо място за отдих и творчество на твореца. Известната всекидневна на баба Надежда, декорирана в стил Ар нуво, е обезсмъртена в стихотворението на Гоцано „Приятелката на баба Надежда“. Към 2019 г. е възможно да се посети градината и самата вила, вкл. и всекидневната на Нона Сперанца (баба Надежда), трапезарията, кабинетът с библиотеката и спалнята на поета с колекциите му от пеперуди и от сувенири от пътуванията му в Ориента.^[20] Близо до вилата има малко езеро и барака, където Гоцано обича да се отбива и да пише.^[21]

Влошаването на туберкулозата, която води до смъртта на поета през 1916 г., оставя голям отпечатък върху всичките му стихове и се превръща в лиричен повод, което е видно в стихотворението „На прага“, където присъства и доказателството на рентгенографията:

„

„Течност нахлува в гръдния кош, тършувайки, тя тече из повече и по-малко лошото, и безболезнено чертае на фона на жаравата жалките кости и органи, така както светкавица в тъмното очертава профила на гора с най-малка плетеница от клони.“

“

Когато между февруари и април 1912 г. Гоцано заминава за Индия, той съхранява хрониката на своето пътуване, която изразява понякога в страстна и външна форма, понякога в интимна и болезнена форма. Така се раждат „Писма от Индия“, написани между 1912 и 1913 г., публикувани в торинския вестник „Ла Стампа“ през 1914 г. и издадени през 1917 г. от изд. Братя Тревес с предговор от Джузепе Антонио Боргезе.

С тези образи от далечни земи се ражда най-висшата проза на Гоцано, въпреки че неговият поетичен свят остава винаги в собствените му определени и сигурни граници дори пред внушителните образи на непознатите и необичайни хоризонти. Гоцано, описвайки своето преживяване от пътуването, се занимава и с темата за „другото пътуване“ – към смъртта.

• Пътят на убежището (La via del rifugio), 1907 г. – стихосбирка
• Беседите (I colloqui), 1911 г. – стихосбирка
• Трите талисмана (I tre talismani), 1914 г. – сборник с приказки за деца
• Към люлката на света. Писма от Индия (Verso la cuna del mondo. Lettere dall'India), 1917 г. – сборник с писма (посмъртно)
• Олтарът на миналото (L'altare del passato), 1917 г. – сборник с разкази (посмъртно)
• Принцесата се омъжва. Приказки (La principessa si sposa. Fiabe), 1918 г. – сборник с приказки (посмъртно)
• Последната следа (L'ultima traccia), 1919 г. – сборник с новели (посмъртно)
• Романтични пролети (Primavere romantiche), 1924 г. – стихосбирка (посмъртно)

• Любовни писма на Гуидо Гоцано и Амалия Гулиелминети (Lettere d'amore di Guido Gozzano e Amalia Guglielminetti, a cura di S. Asciampreuner, Milano 1951)
• Писма до Карло Валини и други непубликувани творби (Lettere a Carlo Vallini con altri inediti, a cura di G. Di Rienzo, Torino 1971)
• Юношески писма до Еторе Кола (Lettere dell'adolescenza a Ettore Colla, Alessandria, Edizioni dell'Orso, 1993).

• Засятата монета и други съчинения (La moneta seminata e altri scritti, con un saggio di varianti e una scelta di documenti, a cura di F. Antonicelli, Milano 1968)
• Всички стихотворения (Tutte le poesie, testo critico e note a cura di Andrea Rocca, introduzione di Marziano Guglielminetti, Milano, A. Mondadori, 1980; nuova edizione, 2016, ISBN 978-88-04-66065-1)
• Сандалите на богинята. Всички новели (I Sandali Della Diva. Tutte Le Novelle, a cura di G. Nuvoli, Serra e Riva, 1983)
• Приказки и къси новели (Fiabe e novelline, scelta delle fiabe e nota critica: Carmine De Luca, disegni: Anna Keen, edizione riservata ai lettori de L'Unità – Supplemento al n. 181 del 31 юли 1996, Roma – L'Unità, Torino – Einaudi; nuova edizione Sellerio Editore, 2013)
• Св. Франциск от Асизи (San Francesco d'Assisi, a cura di M. Masoero, Alessandria, Edizioni dell'Orso, 1997)
• Към върха на света. Писма от Индия (Verso la cuna del mondo. Lettere dall'India, a cura di Flaminio Di Biagi, postfazione di Giorgio Bàrberi Squarotti, Trento, La Finestra editrice, 2005 (Prima edizione integrale)
• Коледа в Цейлон и други индийски разкази (Un Natale a Ceylon e altri racconti indiani, Garzanti, 2005)
• Към люлката на света (Verso la cuna del mondo, a cura di Vincenzo Gueglio, Milano, Greco & Greco, 2007, ISBN 978-88-7980-433-2)
• Поезии и проза (Poesie e prose, Feltrinelli; 4 edizione 2017).

• Животът на пеперудите (La vita delle farfalle), документален филм, 1911 г.
• Св. Франциск от Асизи (San Francesco d'Assisi), незаснет биографичен филм, 1916 г.

• ((it)) W. Binni, La poetica del Decadentismo, Firenze, Sansoni, 1936.
• ((it)) O. Bensi, Una relazione letteraria. (Amalia Guglielminetti e Guido Gozzano), tesi di laurea, Torino 1944
• ((it)) A. Piromalli, Ideologia e arte in Guido Gozzano, Firenze, La Nuova Italia, 1973
• ((it)) F. Antonicelli, Capitoli gozzaniani, Firenze, Leo S. Olschki, 1982
• ((it)) M. Guglielminetti, La „scuola dell'ironia“. Gozzano e i viciniori, Firenze, Leo S. Olschki, 1984
• ((it)) Guido Gozzano. I giorni, le opere, Atti del convegno nazionale di studi, Torino, 26 – 28 ottobre 1983, Firenze, Leo S. Olschki, 1985
• ((it)) Flaminio Di Biagi, Sotto l'arco di Tito: le „Farfalle“ di Guido Gozzano, Trento, La Finestra editrice, 1999
• ((it)) Arnaldo Di Benedetto, Sugli „amori ancillari“ di Guido Gozzano e Saba e Gozzano: considerazioni contrastive, in Poesia e critica del Novecento, Napoli, Liguori, 1999, с. 25 – 31 и с. 33 – 48
• ((it)) M. Masoero, Guido Gozzano. Libri e lettere, Firenze, Leo S. Olschki, 2005, ISBN 88-222-5503-8
• ((it)) M. Masoero, „Un nuovo astro che sorge“. Giudizi 'a caldo' sulla Via del rifugio, Firenze, Leo S. Olschki, 2007, ISBN 978-88-222-5751-2.
• ((it)) Almo Paita, Guido Gozzano. La breve vita di un grande poeta, UR Biblioteca Univ. Rizzoli, 2008
• ((it)) Marina Rota, Amalia, se Voi foste uomo... Silloge gozzaniana, Prefazione di Vittorio Sgarbi, note critiche di Claudio Gorlier, Torino, Golem, 2016.
• ((en)) Patrick Worsnip, Sleeping with Gozzano, PN Review, Issue 229, Manchester May-June 2016, с. 41 – 45
• ((it)) AA. VV. „L'immagine di me voglio che sia“. Guido Gozzano cento anni dopo. Atti del Convegno, Edizioni dell'Orso, 2017
• Guido Gozzano, документален филм, режисьор Джани Казалино (1983)

• ((it)) Документален филм за Гоцано на RAI Cultura
• ((it)) Стихове на Гоцано
• ((it)) Произведенията на Гоцано в Liber Liber

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Guido Gozzano в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контрол BIBSYS BNE BNF CiNii Europeana FAST GND ISNI NLI J9U Koninklijke LCCN NDL NKC NLA NSK Open Library PLWABN ICCU LIBRIS IdRef VIAF WorldCat

Портал „Италия“          Портал „Литература“          Портал „Биографии“