PROFILPELAJAR.COM

Рикардо Пиля
Ricardo Piglia
	Рикардо Пиля Ricardo Piglia
	Рикардо Пиля, 2011 г.
Роден	24 ноември 1941 г. Адроге, Аржентина
Починал	6 януари 2017 г. (75 г.) Буенос Айрес, Аржентина
Професия	писател, сценарист, журналист, преподавател
Националност	Аржентина
Активен период	1967 – 2016
Жанр	драма, криминален роман, научна фантастика, мемоари, документалистика
Дебютни творби	„Изкуствено дишане”
Известни творби	„Пари за изгаряне”
Награди	„Ромуло Гайегос“; „Форментор“
	Повлиян от Хорхе Луис Борхес, Джоузеф Конрад, Роберто Арлт, Чезаре Павезе, Уилям Фокнър, Бертолт Брехт, Ърнест Хемингуей, Македонио Фернандес, Джеймс Джойс, Самюел Бекет, Хуан Рулфо;
Съпруга	Марта Егия
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
	Рикардо Пиля в Общомедия

Уикицитат

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Рикардо Пиля.

Рикардо Пиля (на испански: Ricardo Piglia) е аржентински литературен критик, сценарист и писател на произведения в жанра социална драма, криминален роман, научна фантастика, мемоари и документалистика.^[1]^[2]^[3]^[4]

Биография и творчество

Рикардо Емилио Пиля Ренци е роден на 24 ноември 1941 г. в Адроге, Голям Буенос Айрес, Аржентина. От 1985 г., след свалянето на Хуан Перон, семейството му се мести и той израства в Мар дел Плата. В периода 1961 – 1962 г. следва история в Националния университет на Ла Плата, като остава в града до 1965 г.^[3] После се премества в Буенос Айрес и в продължение на десетилетие работи издателства, където е редактор и съставител на известната колекция от детективски истории Serie Negra, в която са включени произведения на писатели като Дашиъл Хамет, Реймънд Чандлър, Дейвид Гудис и Хорас Маккой.^[3] По време на диктатурата на генерал Хуан Карлос Онгания, в средата на 70-те години той напуска Аржентина и отива в изгнание в САЩ.^[4] Там пише и преподава латиноамериканска литература в Харвардския университет, както и в Принстънския университет, където в периода 2001 – 2011 г. е професор по испански език, литература и цивилизация на Испания.^[3]^[4] След пенсионирането си през 2011 г. се завръща със съпругата си в Аржентина.^[2]

Първата му книга, сборникът с разкази „Бижутерът“ е издадена през 1967 г. Същата година книгата е издадена и в Куба, като „Клетка“, и получава специална награда на конкурса Casa de las Américas. В сборника с разкази му „Фалшиво име“ от 1975 г. копира стила на аржентинския автор Роберто Арлт.^[2]^[4]

Първият му роман „Изкуствено дишане“ е издаден през 1980 г. Той е изграден като криминален роман, в който писател на име Емилио Ренци (по името на автора), започва да търси чичо си, който е изчезнал, и когото познава само чрез мрежа от противоречиви семейни истории и размяна на писма. Чрез тях научава за проучванията на чичо си върху живота на Енрике Осарио, секретар на аржентинския диктатор Хуан Мануел де Росас от 19-ти век и шпионин на врага на диктатора. Отчасти романът е размисъл върху едно от най-репресивните и трагични времена в историята на Аржентина в периода 1976 – 1983 г., когато хиляди аржентински граждани „изчезват“ по време на опита на правителството на военната хунта да създаде авторитарна държава.^[1]^[2] Романът получава наградата „Борис Виан“.^[4]

През 1992 г. е издаден футуристичният му детективски роман „Отсъстващият град“. Историята проследява дейността на репортера от всекидневник в Буенос Айрес, Джуниър, докато се опитва да открие тайна машина, съдържаща ума и паметта на жена на име Елена. Тя пише истории, които отразяват действителни събития в Аржентина, а полицията я търси, за да я унищожи. Сюжетът на книгата е поставен в историческия контекст на военната диктатура, ръководена от Хорхе Рафаел Видела до войната за Фолклендските острови, когато преобладават репресиите срещу писатели и интелектуалци, противопоставящи се на режима.^[1]^[2]^[3]^[4] Романът е адаптиран в опера с музика на Херардо Гандини.^[5]

През 1997 г. е издаден романът му „Пари за изгаряне“. Сюжетът на романа се основава на истински случай от полицейските хроники в Буенос Айрес и Монтевидео през 1965 г. Жестока банда ограбва заплатите на община в Буенос Айрес, а в разпределението на плячката трябва да вземат участие политици и полицаи. Но бандитите решават да предадат съучастниците си и да избягат с плячката, но са предадени и полицията ги обгражда. При престрелката те запалват парите и ги изхвърлят през прозорците. Романът получава награда „Планета“. През 2000 г. романът е екранизиран във филма „Изпепелени пари“.^[1]^[2]

През 2010 г. е издаден романът му „Бяло ноктюрно“. Той е политически и психологически трилър, чието действие се развива в отдалечения аржентински град Пампас и смесва криминален сюжет, трагична семейна история и измислица, провокирани от смъртта на имигрант от Пуерто Рико, в разследване, в което лудостта на детектива е неразделна част от разкриването на престъпления. Романът получава престижната награда „Ромуло Гайегос“, наградата „Хамет“, наградата „Хосе Мария Аргуедас“ и наградата на испанските литературни критици.^[1]^[2]^[6]

Неговата литературна критика е събрана в „Критика и белетристика“ (1986), „Кратки форми“ (1999) и „Последният читател“ (2005). През 2012 г. е удостоен с Голямата почетна награда от Аржентинското дружество на писателите.^[2]

След завръщането си в Аржентина пише романа с автобиографични елементи „Пътят на Ида“ издаден през 2013 г.. В него криминалната завръзка се явява в средата на сюжета, със смъртта на блестящата и потайна преподавателка по литература Ида Браун, което издава редица отношения, които зреят под повърхността на изкуствения микроклимат в академичния свят на кампуса. Затвореното пространство на кампуса е като метафора на състоянието на американското общество, в което зад привидността на свободата и ефикасността се крие напрежение, което избухва понякога.^[2]

През 2014 г. получава наградата „Диамантен Конекс“ като най-добър писател на десетилетието в Аржентина, а през 2015 г. получава наградата „Форментор“ за цялостното си литературно и есеистично творчество, вписало се в световната литературна традиция.

През 2011 г. е диагностициран с амиотрофична латерална склероза, което значително засяга здравето му. Въпреки това, той продължава да работи, с помощта на асистентката си, Луиза Фернандес, пишейки своите мемоари от поредицата „Дневниците на Емилио Ренци“, както и издавайки непубликуваните си творби.^[1]

Рикардо Пиля умира от болестта на 6 януари 2017 г. в Буенос Айрес.^[2]

Произведения

Самостоятелни романи

Respiración artificial (1980)^[1]^[2]^[4]
Изкуствено дишане (откъс), сп. „Факел експрес“ бр.2 (2007), прев. Нева Мичева
La ciudad ausente (1992)
Plata quemada (1997) – награда „Планета“
Пари за изгаряне, изд.: ИК „Рива“, София (2012), прев. Мария Пачкова
Blanco nocturno (2010) – награда „Ромуло Гайегос“
El camino de Ida (2013)
Пътят на Ида, изд.: ИК „Рива“, София (2015), прев. Мариана Китипова

Сборници

La invasiónn (1967) – издаден и като Jaulario^[2]^[3]^[4]
Бижутерът, изд. „Панорама“ (2017), прев. Мария Пачкова
Nombre falso (1975)
Prisión perpetuan (1988)
Cuentos moralesn (1995)
El pianista (2003)
Los casos del comisario Croce (2018)
Случаите на комисар Кроче, изд. „Панорама“ (2022), прев. Мария Пачкова

Есета

Crítica y ficciónn (1986)^[2]
Formas breves (1999) – награда „Бартоломе“^[4]
Diccionario de la novela de Macedonio Fernández (2000)
El último lector (2005)
Teoría del complot (2007)
La forma inicial (2015)
Por un relato futuro. Conversaciones con Juan José Saer (2015)
Las tres vanguardias (2016)
Escritores norteamericanos (2017)
Teoría de la prosa (2019)

Документалистика

Поредица „Дневниците на Емилио Ренци“ (Los diarios de Emilio Renzi)

Años de formación (2015)^[1]
Los años felices (2016)
Un día en la vida (2017)

Екранизации

1995 Macedonio Fernández – късометражен документален
1997 Comodines
1998 Corazón iluminado
1998 La sonámbula
2000 Изпепелени пари, Plata Quemada
2000 El astillero
2013 Borges por Piglia – тв филм
2015 Los siete locos y los lanzallamas – тв сериал, 25 епизода

Източници

Външни препратки

Рикардо Пиля в Internet Movie Database
Откъс от романа „Пътят на Ида“, на сайта „Култура“, 2016 г.
Разказ от сборника „Бижутерът“ на Рикардо Пиля

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ricardo Piglia в Уикипедия на испански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.