PROFILPELAJAR.COM

За Облака на Оорт се предполага, че има форма на сфера, съдържаща комети и обгръщаща Слънцето на разстояние от около 50 до 100 хил. АЕ^[1], разстояние приблизително равно на 1000 орбитални радиуса на Плутон или почти една светлинна година (¼ от разстоянието до най-близката звезда Проксима Кентавър).

Най-вътрешната част от облака на Оорт е разположена в равнината на еклиптиката близко до пояса на Кайпер. Въпреки че все още няма директни наблюдения, за него се предполага, че е източник на почти всички комети навлизащи във вътрешността на Слънчевата система. За някои късопериодични комети се смята, че произхождат от пояса на Кайпер^[1].

Хипотеза

През 1932 г. естонският астроном Ернст Йопик прави предположение^[2], че всички комети във вътрешността на Слънчевата система произхождат от облак, разположен по периферията ѝ. През 1950 г. идеята получава одобрението^[3] на нидерландския астроном Ян Оорт като обясняваща факта, че повечето комети биват унищожавани само след няколко орбити през вътрешността на Слънчевата система и биха били отдавна изчезнали, ако винаги са били в такива орбити. Според теорията, облакът на Оорт съдържа милиони кометни ядра, които са стабилни поради факта, че се намират на значително разстояние от Слънцето и слънчевото лъчение, което получават, е изключително слабо. Нови комети биват постоянно отклонявани на орбити, преминаващи през вътрешността на Слънчевата система.

Облакът на Оорт е остатък от първичната мъглявина, от която преди 4,6 милиарда години са се формирали Слънцето и планетите. Според теорията с най-широк прием, обектите в облака на Оорт са се формирали значително по-близко до Слънцето — на разстояния подобни на повечето планети. Впоследствие обаче значителната гравитация на газовите гиганти ги е „изхвърлила“ на силно елиптични или параболични орбити не само в равнината еклиптиката, но под различни инклинации, формирайки облак около Слънцето. Гравитационното въздействие на съседните на Слънцето звезди значително е намалило ексцентрицитета на техните орбити.

Смята се, че другите звезди имат собствени „облаци на Оорт“ и също че външните слоеве на облаците на две съседни звезди понякога се припокриват, смущавайки нормалните орбити на обектите. Звездата с най-голяма възможност да въздейства върху облака на Оорт в следващите 10 милиона години е Gliese 710.

Обекти в облака на Оорт

Открити са само два обекта, чиито орбити се предполага, че принадлежат на облака на Оорт: 90377 Седна и 2000 CR₁₀₅. Орбитално разстояние на 90377 Седна варира от 76 до 840 АЕ и за него се смята, че принадлежи към вътрешния слой на облака. След откриването на Седна изчисленията за плътността на облака на Оорт бяха завишени и неговото разстояние до Слънцето – занижено. Също така се смята, че Слънцето се е формирало в гъст звезден куп, който е въздействал интензивно на обектите изхвърлени от вътрешността на ранната Слънчева система от газовите гиганти.

Всеки от двата открити обекта е бил небесно тяло в облака на Оорт, разрушени при преминаването на звезда близко до Слънчевата система,^[4] или техните орбити са разрушени от все още непознато тяло с размери на планета в облака.^[5]

**Предполагаеми обекти в облака на Оорт**
Номер	Име	Екваториален диаметър (km)	Перихелий (АЕ)	Афелий (АЕ)	Дата на откриване	Откривател	Метод на определяне на диаметъра
90377	Седна	1180 – 1800 km	76.1	892	2003	Майкъл Е. Браун, Чадуик А. Трухильо, Дейвид Л. Рабиновиц	топлинно излъчване
148209	2000 CR₁₀₅	265 km	44.3	397	2000	Обсерватория Лоуел	???

Бележки

↑ ^а ^б Alessandro Morbidelli. Origin and dynamical evolution of comets and their reservoirs // 2006. Посетен на 26 май 2007.
↑ Ернст Йопик Note on Stellar Perturbations of Nearby Parabolic Orbits, Proceedings of the American Academy of Arts and Sciences, Vol. 67, pp. 169-182 (1932)
↑ Ян Оорт, The structure of the cloud of comets surrounding the Solar System and a hypothesis concerning its origin, Bull. Astron. Inst. Neth., 11, p. 91-110 (1950) Text at Harvard server (PDF)
↑ Morbidelli, Alessandro и др. Scenarios for the Origin of the Orbits of the Trans-Neptunian Objects 2000 CR105 and 2003 VB12 (Sedna) // Astron. J. 128. 2004. с. 2564-2576.
↑ Gomes, Rodney S. и др. A distant planetary-mass solar companion may have produced distant detached objects // Icarus 184. 2006. с. 589-601.