23-годишен, готвач; IV отделение; 1-ва рота на 2-ра Скопска дружина; 1.X.1912 г. – неизвестно
Василев, Никола
воловар; нестроева рота на 8-а Костурска дружина; 15.X.1912 г. – 10.VIII.1913 г.
Вълчев, Георги
24-годишен, земеделец (овчар); III отделение; Сярска чета
Николов, Петър
40-годишен, овчар; III отделение;
четата на П. Карамфилов
Русев, Иван
20-годишен, 2-ра рота на 11-а
Сярска дружина; неизвестно – 10.VIII.1913 г.
Сгурев, Тодор
28-годишен, зидар; 1-ва рота на
10-а Прилепска дружина; 16.X.1912 г. – 11.VIII.1913 г.; ранен на 17.VI.1913 г.
До 1913 година село Манастир е едно от най-големите български християнски села в Гюмюрджинско, наред със съседното село Сачанли, като е имало 300 семейства.[5] Според местни жители през 1913 г. в Манастир живеели 450 семейства или общо 1800 жители. По данни от събирания данък беглик селото отглеждало 70000 овце и кози и до 2000 глави едър добитък, до 1500 коне и мулета.[6] След разорението му от турския башибозук и помаци от съседните села през 1913 г. то е обезлюдено. По-късно малко манастирци се заселват там – 83 сем. или 367 души,[7] но в началото на 20-те години на ХХ в. са окончателно прогонени от гръцките власти.
След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.,[8] манастирци се разделят на две основни групи. Едната заедно със съчанлийци поема пътя към България да пресекат (кървавата по-късно) река Арда,[9] другата слиза долу в равнината. Една малка група обаче остава да се крие из горите на селото. Те са вярвали че българската армия е напът да ги защити.[10] Те биват открити, мъжете се спасяват а над 40 жени, девойки и деца са отвлечени най-вероятно от помаци следвайки примера на братята си по религия. За разлика от турците обаче, помаците не се сещат че те живеят много близко до родните места на жертвите си и такава огромна плячка не може просто да бъде скрита. В Гюмюрджина (Комотини) властите започват да търсят изчезналата група. От страх да бъдат заловени, помаците след като влачат жертвите си дни наред насевер из планината, ги убиват всички в едно дере близо до село Аврен (днес в България) Там има издигнат паметник в тяхна памет а имената им могат да се прочетат тук.[11]
След междусъюзническата война, бежанските комисии, които имат за цел да разселват бежанците в Тракия настаняват хората от с. Манастир в следните околни села:[12]
След загубата на Гърция във войната с Турция гръцки бежанци от Мала Азия биват настанени по българските села в Западна Тракия, а българското население там заточено по гръцките острови.[13] След намесата на Франция и с подписването на договора Моллов-Кафандарис огромен брой български бежанци са прокудени в България вкл. тези манастирци слезли в равнината. Така завършва през 20-те години най-голямото обезбългаряване на Беломорска Тракия.
В селото се заселват българи мюсюлмани от село Чука (Чуките), разположено южно от голямото село Мерикос, които пасли добитъка си в тоя район. В периода 1941 – 1944 година, когато Западна Тракия е отново в пределите на България, някои манастирци, бежанци в България, отново се връщат в родното село, но за кратко. Днес селото е западнало. Къщичките са малки и порутени. Старото българско гробище на Голо било е заличено.[14] На мястото на някогашната черква в центъра на селото сега има голяма частна сграда и само голямата чешма със студена вода, както и вековното широколистно дърво до нея са оцелели.[15] Втората черква е била в южния край на източната махала. Днес и от двете черкви няма останки, тъй като камъните им са използвани от заселилите се българи мохамедани за градеж на къщи.
Личности
Родени в Манастир
Атанас Н. Кулджиев, деец на ВМОРО, четник на Тане Николов, заловен от османските власти, осъден на 10 години и след 3 години умрял в Одринския затвор; на 19 април 1943 година вдовицата му Кера Атанасова Кулджиева, живееща в Созопол, подава молба за българска народна пенсия,[16] която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[17]
Илко Димитров (1899 - 1988), български революционер и етнограф
Кел Петко Янакиев (Петко Келя), революционер и съратник на войводата Тане Николов, взривил заедно с Тане Николов и Митрю Карабелята моста на железопътната линия Дедеагач-Солун от 28 срещу 29 юни 1904 година[19]
↑Грозданова, Е. „Българската народност през XVII век“, С., 1989, с. 473
↑Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 36.
↑Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 197.
↑Само 4 дни по-късно българската армия навлиза в Западна Тракия да установи българсата власт там съгласно Букурещкия договор но почти с 2 месеца закъснение поради заетостта им на западния и северен фронт в края на Междусъузническата война.
