Орден на Златното руно Велик магистър и Кавалер на Големия тевтонски кръст Голям кръст на Военния орден на Мария Тереза Орден на Светия апостол Андрей Първозвани Орден Сан Дженаро
Своите бойни умения Карл показва още в началото на революционните войни, през 1792 и през 1796 г. командва Рейнската армия и действа успешно срещу французите. След загубите на австрийската армия в Италия той оглавява остатъка от тамошната армия, без да успее да овладее положението и скоро походът завършва с Леобенското примирие.
През 1800 г., след австрийските поражения при Маренго и Хоенлинден, Карл се съгласява да командва разбитата армия. Той провежда успешно отстъпление и подписва примирие с французите, на което се основава Люневилския договор. През 1801 г. вече е председател на Придворния Хофкригсрат, но неговите реформи в австрийската военна система не успяват да изкоренят старите обичаи и духът на съсловността в армията.
През 1805 г., командвайки войските в Италия, се сражава при Калдиеро. През 1809 г., в началото на новата война с Наполеон, Карл е предводител на всички австрийски войски, но се смята, че неговият успех винаги е бил възпрепятстван от недостатъчните му твърдост и решителност. Винаги опитващ да постави братята си като предводители на отделните войскови, докато всички те са под негово командване Карл си навлича неодобрение в дворцовите среди. Победата му при Асперн все пак доказва способността му да надделее над наполеоновата войска, а след загубата при Ваграм водените от него австрийци отстъпват бързо и изкусно.
Историческите съчинения на Карл са много ценни за военната литература. Недостатъкът на дидактическите му книги на военна тема е натрапчивата им едностранчивост. От неговите съчинения най-важни са:
„Grunds ä tze der Strategie“ (описание на похода от 1796 г.);
„Geschichte des Feldzuges v. 1799 in Deutschland u. in der Schweiz“.
По-голямата част от монографиите му са отпечатани в австрийския военен вестник под буква С.
