Лайнерът е построен в корабостроителницата „Вулкан“ в Щетин и е спуснат на вода на 4 май 1897 г. в присъствието на кайзер Вилхелм II.[3]
Извършва първото си плаване на 19 септември същата година, от Бремерхафен до Ню Йорк.[3] През ноември 1897 г. поставя нов рекорд за време за пресичане на Северния Атлантик от запад на изток, а четири месеца по-късно – и по западнато направление, присвоявайки си тези титли от британския лайнер „Лукания“ на Кунард Лайн.[3] Държи рекордите до юли 1900 г., когато друг немски лайнер, „Дойчланд“, на „Хамбург Америка Лайн“ ги подобрява.[3] Фактът, че немски съдове спечелват тази знаменита награда кара Великобритания да построи свой бързоходен дует, изразен в еднотипните лайнери „Лузитания“ и „Мавритания“.
По-нататъшна кариера
„Кайзер Вилхелм дер Гросе“ става първия лайнер в света, на когото е поставена гражданска безжична система за телеграфия, когато компанията Marconi оборудва съда с такава система през февруари 1900 г.
Корабът също е и първият лайнер с четири комина, които в следващите две десетилетия се превръщат в признак за престиж и безопасност на плавателните съдовете.[3] За разлика от някои други четирикоминни лайнери, при „Кайзер Вилхелм дер Гросе“ има само две шахти от котелните отделения, които се раздвояват нагоре. Това е и причината за разполагането на комините през неравни интервали.
„Кайзер Вилхелм дер Гросе“ избягва мощен пожар на пирса на Северногермански Лойд в Ню Йорк,[1] през юни 1900 г., който сериозно поврежда някои от неговите компаньони – „Майн“, „Бремен“ и „Саале“, при които загиват общо 161 члена от екипажите им.
Шест години по-късно, през ноември 1906 г., корабът получава обширни повреди, когато се опитва да пресече носа на британския лайнер „Ориноко“; пет пасажера на „Кайзер Вилхелм дер Гросе“ загиват при стълкновението, а в борда на съда се образува пробойна широка 21 метра и широка 8 метра.[3]Адмиралтейският съд признава за виновен за произшествието „Кайзер Вилхелм дер Гросе“.
През 1914 г. лайнерът е модернизиран за разполагане на допълнителни пътници в трета и новата четвърта, за да могат да се превозват повече емигранти от Европа за Северна Америка с по-сравнителни темпове.[1]
Първа световна война
Военна служба
През август 1914 г. лайнерът е реквизиран от Кайзеровския флот и преоборудван в спомагателен крайцер, след което и въоръжен с картечници,[3] получавайки обозначението „SMS“. Новото му предназначение е изразено главно в набези по търговските съдове в Атлантика. След като пуска два пътнически кораба, тъй като на техния борд се намират много жени и деца, той потопява два вражески товарни кораба, а на 26 август 1914 г. самият той е потопен от вражески огън.[3]
Гибел
„Кайзер Вилхелм дер Гросе“ е хванат изненадващо неподготвен по време на бункеровка на въглища по бреговете на тогавашната испанска колония Рио де Оро (днес Западна Сахара) в западна Африка от стария британски крайцер „Хайфлайер“.[3][4][3] Лайнерът се опитва да се отбранява, но бързо му свършват боеприпасите, в резултат на което екипажът напуска съда и го потопява в плитководието. От друга страна, британските източници от онова време настояват, че „Кайзер Вилхелм дер Гросе“ потъва поради нанесените му повреди от вражеския крайцер като част от британската анти-германска пропаганда.
Корабът е първият граждански рейдер, загубен по време на Първата световна война. Лежи на десния си борд над водата до 1952 г., когато най-накрая е утилизиран.[2]
Галерия
„Кайзер Вилхелм дер Гросе“ през 1897 г.
Пощенска картичка на салона за пушачи в първа класа на борда на „Кайзер Вилхелм дер Гросе“
Картина, изобразяваща Битката при Рио де Оро
Останките на „Кайзер Вилхелм“ през 1914 г.
Коментари
↑Префикс (от на английски: Screw Steamer – Винтов параход), приет във Великобритания през 1839 г. за обозначаване на винтови параходи.
↑Jane’s War at Sea: 1897 – 1997. By Bernard Ireland and Eric Grove, Harper Collins, 1997, p. 28.
Литература
Paul G. Halpern. A naval history of World War I. UCL Press, 1995, 591 с. ISBN 1-85728-295-7.
Paul Schmalenbach. German raiders. A history of auxiliary cruisers of the German navy 1895 – 1945. Cambridge, Stephens, 1979, 144 с. ISBN 0 85059 351 4.