Роден е със светско име Константин Георгиев на 30 януари 1875 година в Стара Загора, тогава в Османската империя, днес България.[2] В 1894 година завърщва с отличие Духовното училище в Самоков.[1] След това учи в Духовната академия в Санкт Петербург. В последния курс на академията, се замонашва под Борис и е ръкоположен в йеродяконски чин.[1] Завършва академията в 1894 година със степен „кандидат на богословието“ и след това става учител в Самоковското духовно училище, където остава да работи и след като то е преместено в София.[2][1]
Служба в Цариград
В 1903 година йеромонах Борис е извикан от екзарх Йосиф I Български в столицата Цариград, назначен е за протосингел на Българската екзархия и скоро след това възведен в архимандритски чин.[1] Протосингел на Екзархията е до 1910 година[2] и е сред най-доверените помощници и съветници на екзарха.[1] Архимандрит Борис взима активно участие в разширяването и развитието на църковното и просветното дело в Тракия и Македония. Също така взима участие в подпомагането на освободителното движение в Одринско и Македония. В 1902 година организира заедно с йеромонах Климент Шивачев и свещеник Иван Георгиев посещение в България на архиерей Петров от Духовната академия в Санкт Петербург в 1902 година. Архиерей Петров, след като пристига в България минава границата и обикаля Македония с една от българските чети. Петров информира руската общественост за българската кауза в Македония и Одринско, след като се завръща в Русия, а като резултат от това двама младежи от Русия идват в България и се включват в една от българските чети, действаща в Македония.[2]
Епископ
Борис е хиротонисан в епископски сан на 5 август 1910 година в катедралата „Свети Стефан“ в Цариград с титлата моравски.[2][1]
На 10 декември 1910 година е избран за охридски митрополит.[2][1] В Охрид митрополит Борис работи усърдно за издигането на българското просветно дело. Автор е на богослужебни книги на религиозно-нравствена тематика. Полага усилия да защитава охридчани пред османската власт и да парира действията на сръбската и гръцка пропаганда.[1]
В 1913 година е изгонен от епархията си от новите сръбски власти и до 1915 година Борис управлява новоприсъединената към българската църква Маронийска епархия. В 1915 година, по време на Първата световна война на 24 ноември 1915 г. Българската армия влиза в Охрид и Борис Охридски се завръща в Охридската епархия, а след смъртта на митрополит Козма Дебърски управлява и Дебърската епархия. Остава в Охрид до края на войната в 1918 година.[1]
След Първата световна война, митрополит Борис остава в София[4] и е член на Светия синод до 1924 г. От 1924 до 1936 г. е изпратен като екзархийски наместник в Цариград, където се старае да запази имотите на Екзархията в Турция и да бъде в подкрепа на намаляващите българи в страната.[1]
От 1936 до 1938 година митрополит Борис се оттегля в Рилския манастир.[1]
Умира на 22 октомври 1938 година в София, където е погребан.[2][1]