По онова време в белгийските мини работят около 47 хил. италианци (съставлявайки 30% от заетите в бранша), а цялата италианска имиграция в Белгия достига близо 0,5 млн. души.
Случаят кара Италия да изисква по-добри и безопасни условия за работа на своите гастарбайтери, работещи въз основа на договор за трудовата миграция между Белгия и Италия от 1946 г. Белгия започва да набира по-активно чуждестранни работници от други страни.[2] Злополуката предизвиква въвеждането на по-строги регулации на безопасността на труда в Западна Европа и до намаляване на италианската имиграция в Белгия.
През 1967 г. мината е закрита, а след това е превърната в музей, посветен на аварията и на историята на въгледобива в района на Шарлероа.
