118-и батальон Шуцманшафт (на украински: Шума; на немски: SchutzmannschaftsBtl 118)[1] е помощен полицейски батальон, функционирал по време на окупацията на Беларус от нацистка Германия по време на Втората световна война. Батальонът участва в наказателни операции, в тясно колабориране с подразделенията на Оскар Дирлевангер. Ядрото на батальон Шуцманшафт 118 се състои от украински националисти от Буковина в Западна Украйна. Тя е свързана с ултранационалистическата „Организация на украинските националисти“, с по-малкото и крило „Мелник“. Деветстотин от членовете на ОУН в Буковина осъществяват марш към Източна Украйна като членове на паравоенния Буковински батальон. След подсилване от доброволци от Галиция и други части на Украйна, Буковинският батальон има общ брой 1500 – 1700 войници. Когато Буковинският батальон е разпуснат, много от неговите членове и офицери са реорганизирани в Шуцманшафт батальони 115 и 118.[2] Сред хората, включени в Шуцманшафт батальони 115 и 118, са украински участници в клането в Бабин Яр.[2]
118-и батальон Шуцманшафт е сформиран от нацистите през пролетта на 1942 г. в Киев в Райхскомисариата Украйна. Той се основава на батальон 115, отделяйки се от последния, но включва и съветски военнопленници.[3] Сто от членовете на трета рота на 115-и батальон формират първата рота на 118-ия батальон; той е най-активната част от батальона, смятан за негов елит и се състои предимно от националисти от Западна Украйна.[3][4] Допълнителни две нови роти са съставени от съветски военнопленници, предимно украинци[2] и местни доброволци от Киевска област.[3][2][5] Германският командир на батальона е щурмбанфюрер Ерих Кьорнер, който има собствен щаб от германци, командван от Емил Зас.[2]
През 1944 г. батальонът, воден от бившия офицер от Червената армияГригорий Васюра (на 27 години, екзекутиран през 1987 г. в СССР),[6] е обединен обратно в батальон 115 и прехвърлен от Източна Прусия във Франция, където се присъединява към 30-а Вафен гренадирска дивизия на SS.[2]
Операции
През ноември 1942 г. новосформираният батальон 118 е прехвърлен в Минск (окупирана Белоруска ССР, сега столица на суверенна Беларус), и оттам за приблизително една година в нова база в покрайнините на бившата Втора полска република. Той е активен в района до юли 1944 г.[7] През това време батальонът участва в германските действия за омиротворяване, част от политиката на „мъртвата зона“ за унищожаване на стотици беларуски села, с цел премахване на опорната база за предполагаемите партизани. 60-те големи и 80-те по-малки действия, засягащи 627 села в окупирана Беларус, включват операция Hornung, Draufgänger, Cottbus (с 13 000 жертви),[2] Hermann (с 4280 жертви) и Wandsbeck. Цели еврейски общности са унищожени по общата заповед на Курт фон Готберг с необходимата подкрепа, осигурена от батальони 115 и 102, руската РОА, балтийските сътрудници, белоруската помощна полиция и SS-Sturmbrigade „Дирлевангер“. Те се бият и с полското подполие.[2][6] Близо 50 души дезертират от 115-и батальон през зимата на 1942 – 1943 г., докато десетки членове на 118-и батальон се присъединяват към УПА във Волиния.[8]
През пролетта на 1944 г. поради съветската контраофанзива батальон 118 и батальон 115 (само украински)[4] са обединени около Източна Прусия в единен батальон с до 600 души.[4] През август 1944 г. всички те са транспортирани с влак до Безансон във Франция, за да формират 30-а Вафен гренадирска дивизия на SS заедно с други украински формирования. Докато са в село Валдерхарн, някои членове се свързват с френските партизани от FFI и една нощ мнозинството дезертира, за да се присъедини към тях.[4] Те се наричат 2-ри украински батальон „Тарас Шевченко“ на френските вътрешни сили (на френски: le 2e bataillon ukrainien des Forces françaises de l'intérieur, Groupement Frontière, Sous-région D.2). Въпреки това французите след войната искат да ги изпратят обратно в Русия, в съответствие с техните международни споразумения, поради което много от бившите доброволци продължават службата във Френския чуждестранен легион, за да избегнат репатрирането.[9]
Обвинение в зверства и военни престъпления
Поради участие в поредица от наказателни акции, някои членове на Шуцманшафт батальон 118 по-късно са обвинени в извършване на най-брутални зверства и военни престъпления по време на Втората световна война.[7][10] Едно от тях е Клането в Хатин, село в Беларус, в района на Логойск, област Минск. На 22 март 1943 г. населението на селото е избито от 118 батальон.[7]
В Хатин членовете на батальон 118 напълват плевнята на колхоза с цивилни, подпалват я и използват картечница, за да убият цивилните, които се опитват да избягат от пламъците. Един свидетел заявява, че Владимир Катрюк е бил особено активен участник в зверството. Според съобщенията той стои зад неподвижната картечница и стреля по всеки, който се опитва да избяга от пламъците.[3] В процеса на Съветския съюз за военни престъпления през 1973 г. се чува, че трима членове на батальон Шуцманшафт 118 са убили група белоруски дървосекачи по-рано същия ден, подозирайки, че са част от народно въстание. „Видях как Иванкив стреля с картечница по хората, които тичаха в прикритие в гората, а Катрюк и Мелешко стреляха по лежащите на пътя“, разказва свидетелят.[6] Шутцманшафт батальон 118 е отговорен главно за създаването на немските „мъртви зони“.[6] Политиката на мъртвата зона включва унищожаване на общности, заподозрени или способни да помогнат на съветските партизани, които са устроили засади срещу нацистките сили в Беларус.[6]
Персонал
Батальонът се състои от 3 роти с общо 500 души, които от своя страна са разделени на 3 взвода:
Команден състав
Ерих Кьорнер, депутатите Константин Смовски и Шудря
Командири на подразделението:
Първа рота: хатуптман Ханс Вьолке (командир), Винитски (заместник)
Имената на записаните лица включват: И. Козинченко, Г. Спивак, С. Сахно, О. Кнап, Т. Топчий, И. Петричук, Лакуста, Лук̀ович, Щербан, Варламов, Хренов, Егоров, Суботин, Искандеров, Хачатурян и Владимир Катрюк,[5] замесени от свидетел заедно с Иванкив и Мелешко.[6] Осъдени в Съветския съюз и осъдени на малки затворнически присъди (по политически причини, като добри граждани) са: Федоренко, Голченко, Вертелников, Гонтарев, Функ, Медведев, Яковлев, Лапо, Осмаков, Сулженко, Трофимов, Воробьов, Колбасин и Муравьов.[11]
↑ абвг Marc Nadon (January 29, 1999). „Vladimir Katriuk Reasons for Judgement“. Docket: T-2409-96. Chapter: The War in Ukraine: Phase One. The Minister of Citizenship and Immigration. Посетен на 4 юли 2014
↑ абвZur Geschichte der Ordnungspolizei 1936 – 1942, Teil II, Georg Tessin, Dies Satbe und Truppeneinheiten der Ordnungspolizei, Koblenz 1957, s.172 – 173
↑ абвгChaskor.ru. Д. Жуков, И. Ковтун (15 април 2013). „Григорий Васюра: палач Хатыни“.Архив на оригинала от 2016-09-27 в Wayback Machine. Частично цитируется по книге „Русские эсэсовцы“, Жуков Дмитрий Александрович, и Ковтун Иван Иванович, изд-во Вече, 2010. Частный Корреспондент. Посетен на 13 април 2022