След смъртта на Антон Сминк ван Питло през 1837 г. неговият ученик и последовател Джачинто Джиганте поема ръководството на училището, нареждайки се със своите светещи атмосфери, направени почти течни благодарение на акварелната техника, сред основните интерпретатори.
В първата си формация школата се връща към пейзажа с живописен произход, но се фокусира преди всичко върху лирическите ценности и зарежда пейзажите с романтични настроения. Именно поради тази „липса на уважение“ считаната за второстепенен жанр пейзажна живопис парадоксално може да се радва на по-голяма свобода от другите жанрове, освобождавайки се от академичните ограничения и демонстрирайки бързо актуализиране спрямо европейските тенденции. Именно школата в Позилипо е най-повлияна от чуждестранните художници в Неапол, особено от Уилям Търнър, в града между 1819 и 1828 г., със силата на неговата светлина, Жан-Батист Камий Коро – представител на новия френски пейзаж на Барбизонската школа, австриецът Йозеф Ребел – интерпретатор на светещия пейзаж, Юхан Кристиан Дал – автор на неаполитанските възгледи за оживена изразителност и накрая белгиецът Франс Вервлоет, актуален преди всичко във фазата на формиране на школата.
В периода от 1820 до 1860 г. около 40 известни художници, свързани с Школата в Позилипо, илюстрират както красотите на пейзажа на Кампания, така и сцените от ежедневието, местните костюми и традиции. Произведенията, създадени през този период, красят салоните на буржоазните къщи или са купувани за спомен от богатите гости на града, с което правят школата известна както в Италия, така и в Европа.
Втората фаза на школата след 1830-те години обаче преживява известно повторение на моделите и акцент върху донякъде олеографския вкус – наследство, което ще бъде събрано в илюстрираната пощенска картичка от художници като Гулиелмо Джусти и Алесандро Ла Волпе.