Тукидид (на гръцки: Θουκυδίδης; на латински: Thucydides) е древногръцки историк и военачалник, автор на „История на Пелопонеската война“ в 8 книги. Още в античността Тукидид е ценен високо както заради историческите си методи, така и заради блестящия си език и стил. Той е първият историк, чието съчинение е не просто описание на събитията, а научно изследване на техните причини и основания, и на мястото им в развитието на обществото.
Биографични данни
Основните данни за живота на Тукидид черпим от собствената му „История“, както и от две биографии, едната дело на Марцелин, а другата от неизвестен автор. Сведенията за живота му са оскъдни и дори годината на раждането му не е известна с достатъчна точност.
Тукидид е роден в Атина между 460 и 454 г. пр.н.е. в знатно семейство, потомък на атинските държавници Милтиад и Кимон и на тракийски царски род. Произхожда от богата трако-елинска атинска аристократическа фамилия, която била родствено свързана със знатни семейства от Южна Тракия (откъдето е било потеклото както на баща му, така и на майка му), където фамилията имала собствени златни рудници в Тракия. Бащата на Тукидид Олор носи името на тракийския цар Олор, за чиято дъщеря Хегезипила се омъжил Милтиад. Хегезипила било името и на майката на Тукидид. От бащиния си род или чрез съпругата си, която била тракийка, Тукидид притежавал златни рудници в местността Скаптесиле в планината Кушница (Пангей).
Тукидид получил отлично за времето си образование, като за негови учители се сочат философът Анаксагор и ораторът Антифонт. Според речника Суда и една от биографиите, като дете Тукидид слушал Херодот да чете откъси от историята си на Олимпийските игри и се разплакал от вълнение. Херодот се впечатлил и казал на баща му: „Блазе ти, Олоре, за чудесното дете! В душата на сина ти бушува страстта към познанието.“[1]
Като стратег и член на Върховната военна колегия Тукидид е бил непосредствен свидетел на процеса на изострянето на политическите противоречия между Атина и Спарта и е взел и непосредствено участие в избухналата по този повод през 431 г. пр.н.е. Пелопонеска война. Според думите на самия Тукидид той започнал работата над историята си веднага след избухването на Пелопонеската война (431 г. пр.н.е.).[2] През 430 г. пр.н.е. преживява в Атина голямата чумна епидемия, за чието разпространение и симптоми прави подробно описание.[3] През 424 г. пр.н.е. Тукидид, поради връзките и влиянието си в Тракия, е избран за стратег и изпратен начело на 7 кораба към тракийското крайбрежие при остров Тасос. В края на есента или началото на зимата е повикан, за да предотврати превземането на град Амфиполис от спартанския военачалник Брасид, но пристига вечерта на същия ден, в който градът се предава, и успява да спаси само тържището Ейон, отстоящо на около 5 км от Амфиполис.[4] След този неуспех Тукидид е осъден на изгнание (или става изгнаник доброволно, за да избегне по-сурово наказание), и се посвещава изцяло на своята История. като се оттегля в тракийското имение в Скаптесиле на баба си тракийката Хегесапила и се издържа с приходите от златната мина в планината Кушница (Пангей), която баба му донесла като зестра. Предполага се, че през този период той е предприел няколко пътувания, включително до Сицилия, за да събира материали за книгата си. През 406 г. пр.н.е. навярно посещава македонския цар Архелай в Пела, където написва епитафия за починалия там трагик Еврипид.[5] Изгнанието на Тукидид според собствените му думи продължило 20 години[6], т.е. до 404/3 г. пр.н.е., когато след края на Пелопонеската война била гласувана амнистия и той вероятно се завърнал в Атина, където продължил да работи върху книгата си, но не можал да я довърши и починал, като успял да опише само събитията до 411 г. пр.н.е., а самото издаване на книгата било осъществено едва след смъртта му.
За датата на смъртта му липсват точни сведения (според Марцелин е „умрял на възраст над петдесет години“[7]), но по косвени данни тя може да се постави между 404 и 396 г. пр.н.е.: Тукидид доживява края на войната (404 г. пр.н.е.), за който пише на няколко пъти в съчинението си; от друга страна в История на Пелопонеската война се споменават три изригвания на вулкана Етна, последното през 425 г. пр.н.е., което показва, че Тукидид вече е бил покойник по време на изригването от 396 г. пр.н.е.
Различните източници си противоречат за мястото на смъртта му – едни я поставят в Тракия, други – в Атина, а изобразената върху надгробния паметник на Тукидид мачта породила легендата, че е загинал при корабокрушение. Според Плутарх[8] Тукидид бил убит в Скаптесиле, а според Павзаний[9] станал жертва на престъпление скоро след завръщането си в Атина. Тукидид бил погребан в семейното гробище на Кимоновия род близо до Мелитската порта в северозападната част на Атина, редом със сестрата на Кимон Елпиника. Скромният надпис върху надгробната му плоча гласял „Тукидид, син на Олор, от дема Халимунт“.
История на Пелопонеската война
Най-стария познат ни ръкопис на Тукидидовата История (Codex C). Флоренция, Biblioteca Medicea Laurenziana, Plut. 69.2, fol. 513v (първата половина на X век)
Трудът на Тукидид се състои от осем книги, като самото негово разделяне на книги, глави и параграфи е било направено не от него, а от издателите. Замисълът му е бил много обширен и е бил насочен преди всичко към изследването на съвременността, и най-вече на Пелопонеската война. По-голямата част от събитията са описани на базата на неговите непосредствени наблюдения и впечатления, а останалите – върху основата на допълнително събрани от него свидетелства и документи. Девет десети от обема на съчинението е посветен изключително на описанието на войната, и само една десета (I, 2 – 19) – на историческото развитие на Елада и на земите в Източното Средиземноморие преди Пелопонеската война. При това тази една десета част от обема на трактата е била подчинена на строго определената цел – чрез съпоставка на пространства и събития да покаже събитията преди войната и нейното историческото значение.
Самият Тукидид свидетелства, че е започнал да пише своето произведение още с избухването на войната, като още в самото начало е бил приел тезата, че му предстои да опише едно твърде важно и доста продължително събитие. В тази връзка той сочи, че като първостепенна своя задача си е бил поставил издирването на истината, изнамирането и установяването на онова, което е сигурно, без да използва непроверени сведения. Така или иначе, макар че във висока степен се е ръководел от собствените си записки, при описанието на събитията, които са станали след неговото изгнание и които не е можал да наблюдава лично, той напълно закономерно е използвал чужди писмени извори и във връзка с това е възникнал един все още неизяснен от историческата наука въпрос за използваните от него извори и отношението му към тях. Счита се за несъмнено, че Тукидид често е ползвал богат документален материал, и най-вече текстове на важни международни договори, съхранявани в различни полиси.
Важен документален източник, често използван от Тукидид, са били и речите, които различните политици са произнасяли в народното събрание, както и военните речи на пълководците, произнесени преди или след определени важни военни събития. Самите тези речи умело са включени в стилистическата тъкан на произведението и представляват негова органически съставна част. Във връзка с тях самият Тукидид изрично отбелязва, че той ги е възпроизвел преди всичко по техния „най-общ смисъл“, тъй като е невъзможно да бъдат възпроизведени буквално точно, а редица съвременни изследователи, подчертавайки липсата на „фотографична точност“ на речите, ги определят като „специфичен метод на изображение на събитията“, внасящ силен идеализационно-художествен, драматургичен и психологически елемент, доближаващ се до внушаваната от хора в атическата трагедия „художествена правда“, но по същество не водещ до нарушаване на най-общите изисквания за придържане към „историческата истина“. Така или иначе, втъканите в историческото изложение и имащи преди всичко политически характер речи, изпълняват и следните строго фиксирани методологически функции:
поставени в контекста на определена исторически значима ситуация, те встъпват като фактор, подготвящ, обуславящ и обясняващ по-нататъшното развитие на събитията;
диференцирано разгледани съобразно особеностите на отделните оратори, те разкриват характерите на отделните политически и военни дейци и правят разбираема връзката между политическото и военното мислене (решенията) от една страна, и действията, от друга страна;
дават възможност на съвременния читател да осмисли достатъчно релефно въпроса за противоположните гледни точки и да формира у себе си един своеобразен ретроалтернативен поглед върху събитията.
В „История“-та се съдържат изключително много на брой и богати по съдържание отделни текстове, от които могат да бъдат направени достатъчно ясни изводи за възгледите на Тукидид, за неговите симпатии и антипатии както към конкретни личности и политически позиции, така и към най-общо формулирани обществено-политически идеи. От тях е видно, че най-обща платформа и предпоставка за възгледите на автора са постиженията на йонийската натурфилософия, на съвременната му наука и литература, на атическата трагедия, както и възгледите на Сократ. От тях е видно, също така, че Тукидид изрично е декларирал своето „противопоставяне“ на методите, използвани от неговите предшественици, преди всичко от Омир и Херодот, при което своя метод той е определял като „критическо описание“, а метода на предшествениците си – като „съставяне“ и „съчиняване“, без каквато и да е критическа проверка на истинността на събитията. Тукидид е демонстрирал подчертан стремеж към разкриване на реалните политически сили, които са двигател на събитията; демонстрирал е и отказ от биографически, технически и политически подробности, при което заложените в човешката натура психологически фактори, морални и социални качества са поставени на последно място във веригата на причините за събитията, а божествените фактори са напълно определено изключени от причинната верига; при това, в същото време, макар и при пълно игнориране на една ясно подчертана културно-историческа гледна точка, Тукидид все пак е достигнал до дълбокото разбиране, че факторите на историческия процес в крайна сметка са заложени в най-дълбоките пластове на човешката природа. Внимание заслужава също така и фактът, че въпреки изрично провъзгласения от него принцип за истинност и точност при предаването на историческите факти, Тукидид все пак съвсем не се е отказал от субективизма и личните пристрастия, което пределно ясно личи преди всичко при подбора и оценката на описаните от него факти. В тази връзка С. Я. Лурие отбелязва, че той напълно съзнателно и преднамерено е премълчавал за съществуването на едни, все пак достатъчно важни факти, каквито са били напр. сключените през 447 и 423 г. пр.н.е. два договори между атиняните и персите, както и едно от пораженията на спартанците[10]. Особено внимание заслужава и аксиоматично и имплицитно поднесената от Тукидид теза за повторяемост на съдбата на отделните личности и на отделните народи, позовавайки се на неизменността на свойствата на човешката натура. Във връзка с това той е фиксирал любопитни гледни точки, при които е представил като неразривно и дълбоко свързани събития, които често пъти са напълно отчетливо ясно времево и пространствено отдалечени едно от друго, при което тези събития са представени като притежаващи една обща, обединителна точка или причинен център, макар и въобще необяснени от него.
Статуя на Тукидид на главния вход на Баварската държавна библиотека в Мюнхен.
Съществено важно научно достойнство на историческия труд на Тукидид е авторовото безпристрастие при описанието, поне що се отнася до външнополитическите събития. Така, тъй като той не скрива тъмните страни на атинската политика и отдава дължимото уважение на достойнствата на своите военни противници, Карл Попър пише, че „когато четем Тукидид, винаги трябва да помним, че той не симпатизира на Атина, родния си град, и че със сигурност не е приятел нито на атинския народ, демоса, който го осъжда на изгнание, нито на неговата империалистическа политика“.[11]
Само едно поколение дели Тукидид от Херодот, но въпреки това в научно отношение произведението на Тукидид е изключително огромна крачка напред. В европейската историческа наука Тукидид се счита за основоположник на научно-критическия и драматургическия метод, докато Херодот – на новелистическия, като неговото произведение е и изключително важен паметник на античната проза. Освен това, докато Херодот е писал на йонийски, то Тукидид е поставил началото на използването в историографията на атическия гръцки диалект. Тукидид е преди всичко историк на своето време, на съвременната история, за разлика от Херодот, които е историк на миналото. В тази връзка той (в сравнение с Херодот) е поставил и издигнал на преден план ново изискване към историческия разказ, а именно за максимална точност и критическа проверка на всеки съобщен факт.[12] Именно сблъсквайки се с трудността на проверката на фактите от съвременната история е послужил като основание Тукидид да се отнася с голямо недоверие към преданията на миналото и значително по-късно извършваните исторически изследвания на миналото,[13] поради което във встъпителния очерк относно по-стария период от гръцката история той се ограничава само до реконструиране на най-общата картина на развитието, без да гарантира достоверността на отделните сведения.
През ХVII в. английският политически философ Томас Хобс, чиито творба „Левиатан“ застъпва абсолютната монархия, се възхищава на Тукидид и през 1628 г. за пръв път превежда творбите му от гръцки на английски. Тукидид, Хобс и Макиавели са смятани за бащите на политическия реализъм, според които държавната политика трябва да се съсредоточи основно върху необходимостта от поддържане на военна и икономическа мощ, а не от идеалите или етиката. Позитивистите на XIX в. в лицата на немските философи Фридрих Шелинг, Фридрих Шлегел и Фридрих Ницше твърдят, че Тукидид е изобразен „като човек, който в културата с най-безпристрастно познаване на света, намира своето последно славно цвете“. За Едуард Майер, Томас Маколи и Леополд фон Ранке, които са инициатори на модерния източник на историческото писане[14], Тукидид отново е исторически модел.[15]
Поради преждевременната му смърт „История на Пелопонеската война“ остава незавършена и прекъсва внезапно насред разказа за събитията от 411 г. пр.н.е. Освен това в последната, осма книга на Тукидид се забелязват някои различия в сравнение с останалите книги, затова са се изказвали мнения, че тя е написана от дъщеря му или от историка Ксенофонт. Тези предположения обаче са отхвърлени още в античността, като различията спрямо предишните книги са отдадени на факта, че книгата не е била завършена и редактирана. За издаването и популяризирането на Историята на Тукидид след смъртта му се погрижил Ксенофонт. Ксенофонт продължил съчинението на Тукидид в своята „Гръцка история“, чиито първи изречения – без никакво предисловие – довършват разказа, започнат в последните изречения на Тукидидовата История; друг продължител на Тукидид е Теопомп.
Библиография
Издания на български език
История на Пелопонеската война. Превод от старогръцки език Милко Мирчев. Редакция, предговор и коментар Христо Данов. София: Наука и изкуство, 1979, 584 с.
Избрани страници. Съставителство и превод от старогръцки език Светлана Янакиева. Предговор Александър Фол: „Двата живота на Тукидид“. София: Народна култура, 1988, 256 с.
↑Попър, К., Отвореното общество и неговите врагове, превод от английски, С., 1993, Том 1, с. 205.
↑„Аз сметнах, че не трябва да записвам военните събития така, както ги научавах от първия срещнат или както на мен ми се струваха, а трябва да излагам тези събития, на които бях очевидец или които научавах от други, с точност, доколкото беше възможно с оглед на всеки един факт. Това се оказа мъчно, понеже очевидците на отделните факти не говореха едно и също било поради симпатиите си към едната или другата страна, било пък осланяйки се на спомените си.“ (I, 22, 2).
↑„Поради това, че беше минало много време, беше невъзможно да бъдат точно изследвани събитията преди тази война и от още по-старо време“ (I, 1, 3).
↑Антъни Грефтън, The Footnote, A Curious History
(Cambridge Mass: Harvard University Press, 1999)
Momigliano, Arnaldo, The Classical Foundations of Modern Historiography (= Sather Classical Lectures 54). Berkeley: University of California Press, 1990.
.jpg)
