Пасквилът (от италиански: pasquillo) е форма на сатирата, обикновено анонимен кратък памфлет (осмиване) в стих или проза,[1][2] и може да се разглежда и като форма на литературна карикатура.[3] Жанрът става популярен в ранната модерна Европа, през XVI век[4], въпреки че терминът е използван поне още през XV век.[3] Пасквилите могат да приемат редица литературни форми, включително песен, епиграма и сатира.[3] В сравнение с други видове сатира, пасквилът има тенденция да бъде по-малко дидактична и по-агресивна и по-често е критична към конкретни лица или групи.[3] В българския език думата има значение на кратко сатирично произведение в стихове или проза с остри, груби нападки, а също груба клеветническа нападка в печата.[5]
Римуваният пасквил има класически източник в сатиричните епиграми на древноримски и гръцки писатели като Марк Валерий Марциал, Калимах, Луцилий и Катул.[1][3]Мениповата сатира е класифицирана като вид пасквил.[3] По време на Римската империя статуите са „украсявани“ с анонимни кратки стихове или критики.[6]
На площад „Навона“ се намира една от най-известните от Говорещите статуи на Рим[4][6], тази на „Паскуино“ (итал. Pasquino), откъдето е дошла и съвременната дума „пасквил“. Тази статуя, открита в река Тибър в Рим през 1501 г., се използва от XVI век от местните жители за публикуване на анонимни политически коментари.[7]
Скоро на сцената се появяват и други статуи, образуващи своего рода обществена академия, „Конгрес на умниците“ (ит. Congresso degli Arguti), начело на който винаги имало един Паскуино, създаден от тогавашни скулптори.
Източници
↑ абSpaeth, John W. Martial and the Pasquinade // Transactions and Proceedings of the American Philological Association 70. 1939. DOI:10.2307/283087. с. 242 – 255.