Роден е през 1897 година в София. Баща му Христо Станишев, който е от Кукуш, е български строителен инженер и член на ръководството на Върховния македоно-одрински комитет. Майка му Евка (Евтимия) Попстефанова е родена във Велес в семейството на Никола Попстефанов и завършва с II випуск Солунската девическа гимназия през 1888 година.[2][3]
Николай Станишев завършва семестриално философия в Мюнхенския университет и право в Софийския. Владее руски, английски, френски, немски и ползва свободно италиански и испански.
Участва в Първата световна война от септември 1916 година до октомври 1918 година като запасен подпоручик-артилерист. При Савяк на 29 септември 1918 година се отличава с пленяването на гръцка батарея и получава военен кръст за военна заслуга V степен. През 1941 година е произведен поручик, служи на турската граница в батарея от Сливенския гарнизон.[4]
Работи в столицата като юрисконсулт. Станишев е един от основателите на интелектуалния кръг „Българска орда“ (1938 – 1944) и негов подпредседател. В книгата си „Кратка история на българите“ (1942), Станишев твърди, че прабългарите са провели етническо прочистване на заетата от тях територия на Балканите, като са изселили или унищожили славяните от земите, които са заселили. Тази теза обслужва конкретната геополитическа обстановка по времето на Втората световна война, когато България е съюзник на Третия райх.
След Деветосептемврийския преврат и установяването на комунистическа власт в България, в 1949 година е изселен от София в село Дивдядово, Шуменско. През 1963 година по Закона за реабилитацията се завръща в София. Превежда стихове и проза от различни езици, но под различни имена. Едва в „Антология на френски поети“ участва с преводи със собственото си име. Самият той е автор на много стихове.
Женен е за Цецилия Точкова, дъщеря на Димитър Точков. Имат син Христо Станишев и дъщеря Милка[4] Станишева-Шварц (1933 - 2017).[5]
Умира на 8 август 1980 година в София.
Библиография
„Кратка история на българите. От най-стари времена до днес“ (1942, 1992, 1994)
„Летопис за Крумиш – кан ювиги на българите 811 – част І (1972)
„Летопис за Крумиш – кан ювиги на българите 811 – 814 – част ІІ“ (1972),
„Цар Борис І Кръстител – част І и част ІІ“
„Златен и кървав залез (Падането на Първото Българско Царство) – част І и ІІ (1968)
„Симеон – част І, ІІ и ІІІ“ (1972), „Цар Симеон Велики“ (1999).
