Марлене Дитрих
Марлене Дитрих (на немски: Marlene Dietrich) е германско-американска актриса и певица. Тя е известна с дълбокия си глас и продължителната си кариера, в хода на която неколкократно променя своя имидж и професионален профил.[1] Дитрих започва своята кариера като кабаретна актриса през 20-те години в Берлин, където играе също в театъра и в неми филми. Ролята на Лола Лола в „Синият ангел“ (1930) ѝ донася международна известност и тя заминава за Съединените щати, където се превръща в една от звездите на Холивуд. Филми като „Шанхай Експрес“ (1932) и „Желание“ (1936) затвърждават нейната репутация и я превръщат в една от най-скъпо платените актриси на епохата. Марлене Дитрих е отявлен противник на националсоциалистическия режим в Германия, отказва няколко предложения да се върне в родината си и през 1937 година става гражданин на Съединените щати.[2] По време на Втората световна война тя активно подкрепя Обединените нации и участва в множество представления за воюващите по фронтовете на войната. Макар че след войната участва в няколко филма, тя посвещава основното си време от 50-те до 70-те години на сценични представления. През 1999 г. Американският филмов институт включва Дитрих под Номер-9 в класацията на най-големите жени звезди на класическото холивудско кино.[3] БиографияМладежки годиниМария Магдалене Дитрих е родена на 27 декември 1901 г. в Шонеберг, район на германската столица Берлин. Тя е по-малката от двете дъщери на Луис Ото Дитрих и Вилхелмина Елизабет Йозефине Фелзинг. Майката е от заможно берлинско семейство, което притежава фабрика за часовници, а бащата е офицер от полицията. Луис Ото Дитрих умира през 1911 година и през 1916 година Вилхелмина се жени повторно за неговия приятел Едуард фон Лош, офицер с благороднически произход. Той също умира малко по-късно, след като е тежко ранен по време на Първата световна война. Фон Лош не осиновява официално Мария Магдалене и сестра ѝ Елизабет, поради което те запазват фамилията Дитрих. Още в детска възраст Мария Магдалене слива двете си имена и използва името Марлене. От 1907 до 1917 година Дитрих учи в девическото училище „Август-Виктория“, а година по-късно завършва училището „Виктория-Зойзен“.[4] По това време тя се учи да свири на цигулка[5] и започва да се интересува от театър и поезия. Желанието и да стане концертираща цигуларка се проваля, след като наранява китката си.[6] Въпреки това през 1922 година тя свири на цигулка в група, акомпанираща при прожекциите на неми филми в берлински кинотеатър. Това е нейната първа работа, от която е уволнена на четвъртата седмица.[7] Ранна кариераПървите професионални сценични изяви на Марлене Дитрих са като певица в хора на водевилните представления на Гидо Тилшер и Рудолф Нелсон.[8] През 1922 година тя се явява без успех на прослушвания в драматичната академия на известния театрален режисьор и импресарио Мак Райнхарт,[9] а малко по-късно отново пее във вариететни хорове и играе няколко малки драматични роли, като първоначално не прави особено впечатление. В киното дебютира с епизодична роля във филма от 1922 година „So sind die Männer“.[10] По време на снимките на друг филм през същата година, „Tragödie der Liebe“, Марлене Дитрих се запознава с продуцента на филма Рудолф Зибер, за когото се жени на 17 май 1924 година.[11] На 13 декември 1924 година се ражда дъщеря им Мария Елизабет, единственото дете на Марлене Дитрих.[12] До края на 20-те години Дитрих продължава да играе в театъра и киното както в Берлин, така и във Виена. В театъра тя играе роли в различни пиеси, като „Кутията на Пандора“ на Франк Ведекинд, „Укротяване на опърничавата“ и „Сън в лятна нощ“ на Уилям Шекспир, „Назад към Метусалем“ на Джордж Бърнард Шоу,[13] но най-голямо впечатление правят участията ѝ в мюзикъли като „Broadway“, „Es Liegt in der Luft“ и „Zwei Krawatten“. В края на 20-те години тя изиграва и няколко по-значими роли в киното – в „Café Elektric“ (1927), „Ich küsse Ihre Hand, Madame“ (1928) и „Das Schiff der verlorenen Menschen“ (1929). През 1929 година Марлене Дитрих получава ролята, с която получава международна известност – на Лола Лола, кабаретна певица, която предизвиква падението на уважаван учител, във филма „Синият ангел“, режисиран от Йозеф фон Щернберг. Филмът е известен и с това, че включва емблематичната за Дитрих песен „Ich bin von Kopf bis Fuß auf Liebe eingestellt“, която е издадена и като отделен звукозапис. Филмова звездаСлед международния успех на „Синият ангел“ и със съдействието на Йозеф фон Щернберг, който вече се е установил в Холивуд, Марлене Дитрих се премества в Съединените щати и сключва договор с Парамаунт Пикчърс. Студиото се опитва да я наложи на пазара като германска алтернатива на Грета Гарбо, шведската сензация на конкурентната Метро-Голдуин-Майер. Първият американски филм на Марлене Дитрих, „Мароко“, отново е режисиран от Йозеф фон Щернберг и ѝ донася единствената номинация за Оскар за цялата ѝ кариера. По това време тя говори много слабо английски и произнася репликите си чисто фонетично. Между 1930 и 1935 година Марлене Дитрих играе в шест филма за Парамаунт, режисирани от Фон Щернберг: „Мароко“ (1930), „Обезчестена“ (1931), „Шанхай Експрес“ (1932), „Русата Венера“ (1932), „Алената императрица“ (1934) и „Дяволът е жена“ (1935). Със съдействието на Фон Щернберг тя успешно си създава имиджа на бляскава фатална жена. Той я окуражава да отслабне и усилено я обучава, а тя му се доверява и за разлика от други известни актьори следва понякога авторитарните му методи на режисиране. Важна роля за успеха на съвместните им филми играе изключителното умение на Фон Щернберг при осветлението и заснемането на Дитрих, така че да бъде постигнат максимален ефект. Критиците продължават да спорят кой от двамата има по-голяма заслуга за успеха на тези филми, но след като Парамаунт уволняват Фон Щернберг и двамата спират да работят заедно, те така и не постигат същите резултати.[14] Първият филм на Дитрих след края на сътрудничеството с Фон Щернберг е „Желание“ на Франк Борзейги с Гари Купър, романтична комедия, която има търговски успех. Следващият ѝ проект, I Loved a Soldier през същата 1936 година, се проваля няколко седмици след началото на продукцията, заради проблеми със сценария и графика и решението на „Парамаунт“ да уволни продуцента Ернст Любич.[15] Екстравагантно високи финансови предложения карат Марлене Дитрих да се отклони от работата си с „Парамаунт“ и да се снима в първия си цветен филм „Градината на Аллах“ (1936) за независимия продуцент Дейвид Селзник, за което получава 200 хиляди долара, а след това да участва в британския „Рицар без броня“ срещу 450 хиляди долара, един от най-високите хонорари за филмова звезда по това време. Макар двата филма да имат прилична посещаемост, те не оправдават големите си бюджети и популярността на Дитрих намалява, като през май 1938 година американски филмови разпространители я определят като „отрова за боксофиса“, наред с Мей Уест, Грета Гарбо, Джоан Крофорд и Катрин Хепбърн.[16] По време на престоя ѝ в Лондон с Дитрих се свързват представители на германското правителство, които ѝ правят изгодни предложения в случай, че се върне да работи в Нацистка Германия. Тя отказва и малко по-късно подава документи за получаване на американско гражданство.[17] Марлене Дитрих има твърди политически убеждения, които изразява публично, а в края на 30-те години създава, заедно с Били Уайлдър и други емигранти, фондация, която помага на евреи и дисиденти да напуснат Германия. Тя дарява в полза на бежанците целия си необичайно голям хонорар за „Рицар без броня“. През 1939 година получава американско гражданство и се отказва от германското си гражданство.[18] След като се връща в Съединените щати, Марлене Дитрих се снима за „Парамаунт“ в „Ангел“ (1937), романтична комедия, режисирана от Ернст Любич. Филмът няма успех, което кара „Парамаунт“ да ѝ изплати обезщетение и да прекрати договора си с нея. След двугодишно прекъсване, окуражавана от Йозеф фон Щернберг, през 1939 година тя приема предложението на продуцента Джо Пастернак да играе роля, напълно различна от обичайните за нея – на момиче в бар в Дивия Запад в уестърн комедията „Дестри язди отново“, партнирайки си с Джеймс Стюарт. Заплащането също е значително по-ниско от това, с което е свикнала. Ролята обаче съживява кариерата ѝ, а песента See What the Boys in the Back Room Will Have, която изпълнява във филма, става хит и е издадена от звукозаписната компания „Дека“. Тя играе подобни типажи и в следващите си филми – „Седем грешника“ (1940) и The Spoilers (1942), и двата с Джон Уейн. Втората световна войнаСлед влизането на Съединените щати във Втората световна война през декември 1941 година Марлене Дитрих е сред първите публични личности, които се ангажират с рекламирането на военни облигации. От януари 1942 до септември 1943 година тя обикаля страната – само при турнето си по Тихоокеанския бряг има участия пред 250 хиляди войници – като има заслуги за продажбата на повече облигации от всяка друга звезда, участвала в кампанията.[19] В две продължителни турнета за Обединените обслужващи организации през 1944 и 1945 година Дитрих има представления пред Съюзнически войници в Алжир, Италия, Великобритания, Франция и Нидерландия.[20] Представленията ѝ на първото турне, в които участва и Дани Томас, включват песни от филмите ѝ, изпълнения на музикален трион (да свири на този инструмент я учи Иго Сим, докато работи в берлинските вариетета през 20-те години) и номер с „четене на мисли“, който научава малко по-рано от Орсън Уелс за неговото „Мъркюри Уондър Шоу“.[21] Преди края на военните действия тя отива и в Германия с генералите Джеймс Гавин и Джордж Патън.[22] През 1944 година Управлението на стратегическите служби организира поредица от радиопредавания с музикална пропаганда, които трябва да деморализират войниците на противника.[23] Дитрих записва за проекта няколко песни на немски, сред които и „Лили Марлен“, любима на войниците от двете страни на конфликта, за което получава специални благодарности от началника на Управлението генерал Уилям Донован.[24] В края на войната в Европа Марлене Дитрих се среща със своята сестра Елизабет и нейните съпруг и син. По време на войната те имат киносалон в Белзен, където техни клиенти са много служители от големия концентрационен лагер „Берген-Белзен“. Дитрих се застъпва за семейството на сестра си и им помага да избегнат евентуално преследване за колаборационизъм.[25] В същото време в по-късните свидетелства за живота си тя пропуска съществуването на сестра си и дори твърди, че е единствено дете.[17] За своята обществена и концертна дейност по време на Втората световна война през ноември 1947 година Марлене Дитрих е наградена с Медал на свободата,[26] който тя смята за най-важното отличие в живота си.[23] Тя получава и Ордена на Почетния легион от френското правителство.[27] Макар вече да не успява да си върне някогашния статут на голяма кинозвезда, в следвоенните години Дитрих продължава да се снима в киното. По това време тя участва във филми като Golden Earrings (1947) на Мичъл Лейзен, „Чуждестранна афера“ (A Foreign Affair, 1948) на Били Уайлдър и „Сценична треска“ (Stage Fright, 1950) на Алфред Хичкок. Кабаретна актрисаПрез 1953 година Марлене Дитрих получава предложение за представления на живо в новооткрития луксозен хотел с казино „Сахара“ в Лас Вегас срещу значителното заплащане от 30 хиляди долара седмично.[28] Представлението е съвсем кратко, включващо само неколко известни нейни песни, но има голям успех и договорът ѝ е удължен, а малко след това подписва и нов договор за подобни представления в „Кафе дьо Пари“ в Лондон.[29] През следващите години Марлене Дитрих работи почти изключително като кабаретна актриса с изпълнения в множество големи театри по целия свят. Въпреки това, тя се снима и в няколко филма – Rancho Notorious (1952) на Фриц Ланг, „Свидетел на обвинението“ (1957) на Били Уайлдър, както и в „Допир до злото“ (Touch of Evil, 1958) на Орсън Уелс. Тя поддържа продължителни приятелски отношения с Уелс, когото смята за гений.[30] Последната ѝ значима роля в киното е в „Нюрнбергският процес“ (Judgment at Nuremberg, 1961) на Стенли Крамър. През следващата година тя чете текста зад кадър в Black Fox: The Rise and Fall of Adolf Hitler, който получава „Оскар“ за документален филм.[31] В средата на 50-те години Дитрих ангажира музиканта Бърт Бакарак като музакилен аранжор и двамата развиват кабаретните ѝ изпълнения в по-амбициозно театрално представление с разширен репертоар.[32] Той включва както песни от филмите ѝ, така и съвременни популярни песни. Аранжиментите на Бакарак са адаптирани към ограничения ѝ гласов обхват – тя е контраалт[33] и помагат изпълненията ѝ да постигат максимален драматичен ефект.[32] В съвместната си работа между 1957 и 1964 година те записват четири албума и няколко сингъла.[34] В телевизионно интервю от 1971 година Дитрих казва, че Бакарак ѝ е дава „вдъхновението“ да продължава да работи през тези години.[35] През 1960 година Марлене Дитрих провежда концертно турне в Западна Германия, което предизвиква противоречиви реакции – печатът е отрицателно настроен, провеждат се протести, обвиняващи я в родоотстъпничество, и дори са ѝ отправени две бомбени заплахи, но в същото време концертите ѝ привличат голяма публика, а известни личности, като кмета на Берлин Вили Брант, публично я приветстват.[36] Въпреки успехите на сцената, турнето е финансов провал, а самата Дитрих остава емоционално съсипана от враждебността, с която е посрещната, и решава повече да не посещава Германия. По това време тя прави турне и в Израел, което има успех и по време на което - нещо необичайно за израелския културен живот тогава - изпълнява и песни на немски, като немскоезична версия на антивоенния химн на Пит Сийгър Where Have All the Flowers Gone.[37] Тя става първият германец и първата жена, наградени с израелския Медал за заслуги „в признание за нейната смела принципност и постоянство в приятелството към еврейския народ“. Последни годиниИзбрана филмография
Библиография
За нея
Източници
Външни препратки
Information related to Марлене Дитрих |