Бугарѝево[1] или Бугариово (на гръцки: Νέα Μεσημβρία, Неа Месимврия, до 1926 година Μπουγαρίοβο/ν, Μπουλγκαρίεβο, Бугариово/н, Булгариево,[2] до 1953 година Καραβίας, Каравиас[3]) е село в Гърция, в дем Илиджиево (Халкидона), област Централна Македония с 3048 жители (2011).[4]
География
Селото е разположено в Солунското поле на 24 километра северозападно от Солун и на 5 километра северно от демовия център Каваклиево (Агиос Атанасиос).
История
В Османската империя
В XIX век селото принадлежи на муката на пазачите на ливади и жителите му се занимават с отглеждане и развъждане на коне, крави и камили.[5]
След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Гърция. Местните жители са подложени на репресии от страна на гръцките власти, което принуждава голяма част от тях да се изселят в България, първоначално в Западна Тракия.[11] В 1915 година в селото са заселени 80-90 семейства гърци бежанци от Тракия. В 1920 година са настанени бежанци от Понт и Кавказ.[12]
През лятото на 1925 година италианският кораб „Габриела“ докарва в Гърция 340 семейства от Несебър, 288 от които през март 1926 година се установяват в Бугариево.[13] В 1926 година името на селото е сменено на Каравия на името на андартския капитан Йоанис Каравитис. В 1928 година Бугариево е представено като смесено местно-бежанско село с 356 бежански семейства и 1293 жители бежанци.[14] В 1953 година селото отново е прекръстено, този път на Неа Месимврия, в превод Нов Несебър. Селото е известно с вино и ципурото си.[4]
В 2001 година селото има 2343 жители, а в 2011 година - 3048.[4]
Прекръстени с официален указ местности в община Бугариево на 21 октомври 1969 година
Основна забележителност на Бугариево е църквата „Свети Атанасий“, построена според местни легенди на мястото на манастир, основан от монахинята Пелагия в XVII век и горял три пъти. В сегашния си вид църквата е построена в 1858 година и представлява трикорабна поствизантийска базилика. В миналото на патронния празник 2 май в църквата се е правил курбан. Църквата е изписана от Константинос Ламбу от Кулакия. Църквата е обявена за защитен обект от гръцкото министерство на културата.[17]
Атанас Ч. Иванов (1886 – ?), македоно-одрински опълченец, нестроева рота на Петнадесета щипска дружина[18]
Божин Танчев (1879 – ?), български учител и революционер, македоно-одрински опълченец
Борис Стойков Атанасов – Мирчо (1909 – 1944), български партизанин[19]
Васил Георгиев (1888 – ?), македоно-одрински опълченец, Трета рота на Пета одринска дружина, ранен, носител на орден „За храброст“ IV степен[20]
Георги Христов Чуперков (10 декември 1882 – ?), в 1905 година завършва с двадесетия випуск Солунската българска мъжка гимназия,[21] македоно-одрински опълченец, Четвърта и нестроева рота на Пета одринска дружина,[22] преподава в различни села във Видинско – Александрово, Бела
Димитър Попстаматов (1880 – 1904), български просветен и революционен деец, войвода на ВМОРО, син на Стамат Танчев
Димитър Трайков Пишмишев – Бако, Пижо (р. 7. X. 1907 г.), учи в Бугариево, емигрант в Пловдив, тютюноработник, член на БКП, през 1942 г. изпратен в концлагер, освободен през 1944 г., на 25 август се присъединява към бригадата „Георги Димитров“, в дружина „Лиляна Димитрова“, след Деветосептемврийския преврат работи в Народната милиция[23]
↑Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 154-155.
↑Буга̀ри гъркома̀ни. Разказано по говора на Ениджевардарско, село Ба̀ровица, от Димитър Христов, записал Л. М., Македонски преглед, г.I, кн. 3, 1925, с. 104.
↑Горов, Христо. Хроника на едно лято. Партизански дневник. София, Партиздат, 1975. с. 195.
↑Бабев, Иван. Помним делата ви. НСА Прес, 2013. с. 228-229.
↑Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 509-510.
↑Николов, Борис. Борбите в Македония. Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров. София, Звезди, 2005. ISBN 954-9514-56-0. с. 131.