Сръбският орел е двуглаворел, често срещан символ в историята на сръбската хералдика и вексилология. Двуглавият орел и сръбският кръст са основните хералдически символи, които представят националната идентичност на сръбския народ през вековете. [1] Произхожда от средновековната династия Неманичи. [1]
Орденът на Белия орел е кралски орден, награждаващ сръбски и югославски граждани за постижения в областта на мира или за специални заслуги към короната, държавата и нацията между 1883 и 1945 г.
история
Средновековие
Двуглавият орел е приет в средновековна Сърбия от еструканската култура.
От XIV век, двуглавият орел може да бъде видян все по-често върху надписи, средновековни стенописи и бродерии върху дрехите на сръбските кралски особи. [2] Оцелелият златен пръстен на царица Теодора (1321 – 22) има гравиран символ. [3] По време на управлението на император Стефан Душан (r. 1331 – 55), двуглавият орел може да бъде видян на всекидневни предмети и документи, свързани с държавата, като восъчни печати и укази. [3] През 1339 г. картографът Анджелино Дюлчерт маркира Сръбската империя на картата си с знаме с червен двуглав орел. [3]
Двуглавият орел е използван в няколко герба, намерени в Илирийските въоръжения, съставени в ранния модерен период. Белият двуглав орел на червен щит е използван за династията Неманджич и деспотът Стефан Лазаревич.
Модерен и съвременен период
След османското нашествие и последвалата окупация, продължила до началото на 19 век, двуглавият орел е забранен да се използва, тъй като е символ на сръбската държавност.
Сръбската революция обаче възкрасява традицията на белия двуглав орел и той отново се превръща в символ на Сърбия след независимостта от Османската империя.
↑Jahrbücher für Geschichte Osteuropas, vol. 8, Osteuropa-Institut München, F. Steiner Verlag, 1960, p. 511.
↑Atlagić (2009), citing M. Atlagić (2006), Културни споменици у Србији и суседним земљама и двоглави орао као национални српски хералдички симбол, in: Духовност писане културе Срба у контексту културе балканских Славена, Pristina-Leposavic: Institute for Serbian Culture, 223 – 259.