Нино Биксио (на италиански: Nino Bixio) са серия от два бронепалубни крайцери на Кралските военноморски сили на Италия влезли в строй в навечерието на Първата световна война. Всичко от проекта са построени две единици: „Нино Биксио“ (на италиански: Nino Bixio) и „Марсала“ (на италиански: Marsala). Проектът е развитие на крайцера „Куарто“ и също като него са предназначен за служба като скаути при основните сили на флота. Поради голямото претоварване още по време на строежа им така и не успяват да достигнат проектната скорост, което прави тяхната служба доста по-кратка, сравнено с предшественика им „Куарто“.
Крайцерите „Нино Биксио“ са проектирани от капитан-инженера Джузепе Рота за служба като крайцер скаут с основа проекта на крайцера „Куарто“. Имат малко по-голяма водоизместимост и размери. Крайцерите имат две мачти. Основната защита на крайцерите е бронирана палуба и броня на бойната рубка. Парните турбини са три на брой, модел „Къртис“, всяка от които задвижва отделен вал и гребен винт, и са захранвани от пара с четиринадесет работещи на петрол и въглищакотела в четири котелни отделения. Силовата установка на крайцерите е проектирана за мощност от 22 500 к.с., която да задвижва корабите с 29 възела скорост, но на изпитанията „Нино Биксио“ развива мощност от 23 000 к.с. и едва 26,82 възела скорост, а „Марсала“ при същата мощност на машините е малко по-бърз – 27.66 възела, което е разочароващо на фона на по-стария, но по-бърз „Куарто“[1][2].
„Нино Биксио“, вляво, и др. бойни кораби в Сплит през 1919 г.
Италия декларира неутралитет в началото на Първата световна война, макар преди това да има тесни връзки с Германия и Австро-Унгария. През май 1915 г., страните на Антантата убеждават италианското правителство да се включи във войната, като техен съюзник. Основната част на италианския флот се базира на две места – в южната част на Адриатическо море, в Бриндизи, както и в Средиземно море, в Таранто, където е защитен от австрийските подводници. Австро-унгарците, междувременно, залагат на стратегия за използване на малки съдове за набези по крайбрежието на противника и подводна война[9]. През времето на войната, „Нино Биксио“ и „Марсала“ се намират в Бриндизи, от където при необходимост бързо да противодействат на австрийските набези[10]. През декември 1915 г., „Нино Биксио“ и други кораби, включително британски крайцери патрулират в отговор на австрийско нападение над транспортни кораби снабдяващи Сръбската армия в Албания. „Нино Биксио“ доближава крайцера „Хелголанд“, но до сражение не се стига, след като австрийския кораб се оттегля под покрова на тъмнината[11].
„Марсала“ взема участие в битката за пролива Отранто, през май 1917 г., докато „Нино Биксио“ има проблеми с парата по време на атаката на австрийската флота и няма възможност да участва в сражението[12]. „Марсала“ за кратко се сражава с противника, преди адмирал Алфредо Актон, командир на Италианския флот, да оттегли силите си при включването в сражението на мощния австро-унгарски броненосен крайцер„Санкт Георг“[13]. Края на войната и орязваниято на бюджета са повод за флота да се раздели с двете единици на типа „Нино Биксио“, които така и не успяват да покрият всички проектни изисквания[14][15]. „Нино Биксио“ и „Марсала“ са извадени от списъците на флота през март 1929 г. и ноември 1927 г., след което са продадени за скрап[16].
Goldstein, Erik, Maurer, John H. The Washington Conference, 1921 – 22: Naval Rivalry, East Asian Stability and the Road to Pearl Harbor. Hoboken, Taylor and Francis, 1994. ISBN 0-7146-4559-1.
Halpern, Paul G. A Naval History of World War I. Annapolis, Naval Institute Press, 1995. ISBN 1-55750-352-4.
Halpern, Paul. The Battle of the Otranto Straits: Controlling the Gateway to the Adriatic in World War I. Bloomington, Indiana University Press, 2004. ISBN 0-253-11019-X.
