Течението се характеризира с разказване на истории за хора и социални групи от бедната работническа класа, филмирани на действителния терен вместо в комфорта на филмовите студия. Често за поддържащите роли са използвани непрофесионални актьори от местното население. Неореализмът изважда на преден план трудностите в икономически и морален аспект в следвоенните години, рефлектиращи в характерната италианска народопсихология.
Зараждане
Италианският неореализъм е развит от група филмови критици в кръга на италианското списание „Cinema“. Сред тях са Микеланджело Антониони, Лукино Висконти, Джани Пучини, Чезаре Дзаватини, Джузепе Де Сантис и Пиетро Инграо. Поради наложени ограничения за писане на статии директно за политика (главен редактор е Виторио Мусолини – син на Бенито Мусолини), критиците атакуват т.нар. „филми на белите телефони“ (telefono bianco films), които доминират в киноиндустрията през 30-те и 40-те години на ХХ век. Това са филми, копиращи американските холивудски лековати продукции от това време, показващи небрежен и безгрижен начин на живот на фона на луксозна интериорна сценография. Оттам идва и названието — белият телефонен апарат, за времето си, е символ на заможната буржоазна класа. В противовес на това критиците прокламират тезата за обръщане на италианското кино към произведенията на писателите реалисти от началото на века.
Неореалистите са силно повлияни от течението на френския Поетически реализъм. Двама от изявените им водачи, Антониони и Висконти, са работили с видния представител на жанра – френския режисьор Жан Реноар. Два от най-значимите филми, предшественици на неореализма, са Тони (1935) на Реноар и 1860 (1934) на Блазети.
Умберто Д. (Виторио Де Сика, 1952) – заснет през 1951 година, излязъл по екраните през 1952 година. Много филмови историци определят края на течението на неореализма със зародилите се публични атаки към този филм.[1]
