Роден е със светското име Георги Димитров в село Подкожани, разположено в планината Мокра, недалеко от Поградец, тогава в Османската империя, днес в Албания, и вероятно е от албански произход. Татко му Димитър Мокрянин става учител в охридското училище, а Генадий става свещеник. След като жена му почива, се замонашва и постъпва в един гръцки манастир в Метеора, Тесалия, където пребивава няколко години.[1] Като свещеник е познат под името поп Георги Арнаутинот. Заема длъжността игумен на Калищкия манастир. Постепенно се издига в църковната йерархия и става архимандрит, протосингел на битолския владика.
На 6 ноември 1858 година е избран за митрополит на Драчката епархия. Без обаче да замине за Драч, след смъртта на митрополит Неофит Мъгленски, на 10 ноември 1858 година е избран за митрополит на Дебърска епархия, където замества станалия мъгленски митрополит Мелетий.[3][4][5] На 7 март 1859 година тръгва за епархията си.[6] Споменат е в едно послание до него от патриарх Йоаким II Константинополски от 20 ноември 1860 година, по повод негово пътуване в чужди епархии, например в Пелагонийската, без за това да иска позволение от тамошните архиереи. На Генадий е наредено да престане с тези отсъствия, да изгради в своята епархия представителен владишки двор и да се грижи за своето паство.[7]
В 1864 година е избран за член на Светия синод и на 31 май пристига в столицата.[8]
Епископ Генадий се включва активно в борбата за самостоятелна българска църква. В 1860 година той се присъединява към българските владици, които на великденската служба отхвърлят името на гръцкия патриарх. В Дебър развива активна дейност за въвеждане на българския език в храмовете. Подава оставка на 9 май 1867 година.
През юли 1869 година, като македонски българин, Патриаршията го изпраща във Велес да поеме митрополитската катедра. Първоначално велешани отказват да го признаят за свой архипастир, понеже е „назначен от гръцкия патриарх, на чиято църковна власт те отпреди няколко месеца бяха престанали да се подчиняват“. Генадий се отказва от Патриаршията и се присъединява към независимата българска църковна йерархия, която скоро трябвало да се узакони.[9] След обнародването на фермана за създаването на Българската екзархия от 1870 година по препоръка на временното екзархийско ръководство, Генадий е избран за временен духовен глава на Велешка епархия. Липсват му обаче достатъчно енергия и авторитет пред гражданските власти, а със сребролюбието си дразни населението. Конфликтите между него и общината зачестяват и той е принуден да подаде оставка в средата на 1872 година.[10] Оттегля се в Битоля, където остава до края на живота си, изпълнявайки различни църковни треби и служейки в различни храмове. Изпада в материално затруднение, но за заслугите си е подпомаган финансово от екзархийската каса.[11]
Умира на 12 май 1876 година, потресен от вестта за жестокото потушаване на Априлското въстание. На погребението му се стичат много българи от града и съседните села. Погребан е до олтара на черквата „Света Богородица“ в Битоля.[12]
Едни от наследниците му носят фамилното име Генадиеви, а други – Попгеоргиеви. Синът на Генадий Велешки Иван Генадиев (Хармосин) също участва активно в българската църковна и просветна борба през Възраждането. Внуци на митрополит Генадий са известният български политик Никола Генадиев, просветният и революционен деец Павел Генадиев и журналистът и преводач Харитон Генадиев.
Митрополит Генадий оставя речи, написани с гръцки букви на български език.[13][14][15]
↑Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 135.
