Антон Георгиев (Хаджигеоргиев) Драндар с псевдоним А. Брутус (на френски: Antoine G. Drandar) е виден български общественик, книжовник и публицист.[1]
Биография
Роден е през 1837 година в град Велес, тогава в Османската империя, днес в Северна Македония в семейството на хаджи Георги и Мария Драндар. Баща му през 1836 година получава от султан Махмуд IIберат за свободно пътуване. Учи в Будапеща от 1850 година, където завършва лицея Сони, а по-късно право, политика и дипломация във Виена и Лондон. След завършване на университетското си образование Драндар живее дълго в Англия, Франция, Холандия, Белгия, Швейцария, Испания и Германия, като се отдава на сериозна работа, изучавайки политическата организация и нравите във всяка от тези държави. Връща се в българските земи и става търговец в Солун.
Само двамата со господ. Антония Драндаровича... що се ежедневно бориме с тукашните ни сограждане българе, в които духат фенерско-гръцкиат вкоренил им се е и се не можи тъй лесно отрве и преправи, но хвала Богу, постепенно остануват се и мога ся реча, почти са заборавили вече що е това грък... Ваший от чисто блгарско срдце искр приятел Д.П.Карамфилович.[2]
“
След Руско-турската война Драндар се мести в столицата на новоосвободена България и работи като заместник-председател на Градския съд, а по-късно в Министерство на външните работи организира първото пресцентър бюро в България.
„Cinq ans de regne. Le prince Alexandre de Battenberg en Bulgarie“
В 1884 година Драндар издава на френски книгата Cinq ans de regne. Le prince Alexandre de Battenberg en Bulgarie (Княз Александър Батенберг в България. Петте години князуване). Иван Вазов пише в рецензията си за книгата:
„
Г. А. Драндар, който е в България от освобождението ѝ и е бил дописник на разни европейски вестници даде ни да видим една книга, назначена да запознае европейския свят с България, написана от българин. Книгата на г. Драндара е написана на френски. Доколко е изпълни сполучливо тоя труд, за това свидетелствуват добрите отзиви, с които се прие изобщо в Европа. Г. Лавеле посвети на книгата една твърде симпатична статия. В нея са изложени всичките събития от освобождението на България до възстановяването на коституцията. Г. Драндар не е всякога безпристрастен в съжденията си за лицата и работите, но това е почти невъзможно да се иска от един списател, който не е можел да се отнася безучастно към събитията, които описва. Впрочем той не крие своите симпатии и антипатии. Качествата, които отличават както изложението, тъй и язикът, удвояват интереса, който представлява само по себе си книгата...[3]
“
Драндар е дописник на различни големи немски, френски и английски вестници, като засяга въпроси на балканската политика. В българските периодични издания пише по педагогически въпроси. Личен секретар е на царица Елеонора.
Умира в 1925 година в София. Носител е на български орден „За граждански заслуги“, втора степен (1898, 1907), Златен медал за изкуство и наука, френския орден на Академичните палми (1900), сръбския „Свети Сава“, трета степен (1899), и черногорския „Данило“ (1902, 1907), „Свети Станислав“, втора степен (1907), „Свети Александър“, втора степен (1917).[4]
Съчинения
Портрет на Драндар
„Положението на християните в Македония“, Лайпциг, 1867
„Турската администрация в Македония“, Лайпциг, 1868
„Въпросът за капитулациите и премахването им в Княжество България“, Париж, 1883
„Търговските договори и въпросът за данъците и акцизите в България“ Париж
„Княз Александър Батенберг в България. Петте години князуване“, Париж, 1884
„Политическите събития в България. От 1876 до наши дни“, Брюксел, 1896[5]
„Положението на славяните и румънците в Австро-Унгария“ Брюксел, 1900
„По повод едно движение в Македония“, Брюксел, 1900
„България под управлението на княз Фердинанд“, 1908
Les événements politiques en Bulgarie, depuis 1876 jusqu’à nos jours
↑Македония : Сборник от документи и материали. София, Българска академия на науките. Институт за история. Институт за български език, Издателство на Българската академия на науките, 1978. с. 195 - 196.
↑Вазов, Иван. Събрани съчинения, том 18, Български писател, София, 1957, стр. 466 – 467.
↑Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 226.
↑Енциклопедия България. Том 2, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 434.
